ТАТКО
Тази нощ сънувах татко.
За първи път от толкова години. Дори напоследък се упреквах, че съм го забравил.
Смътно си спомням вече очите му. Изчезна от слуха ми гласът му. А каква беше походката му? Ах, колко дългове тежат на съвестта ми пред паметта му!
И ето, тази нощ той ми се яви: окъсан, изнемощял, пребит от път. Лицето му беше обрасло с прошарена, остра козина. Каскетът омазнен, оръфан. Очите влетели в орбитите - гледат, но не виждат.
- Ида от много далече - изрече с отпаднал глас. - Дай ми една цигара.
Като спомена цигара, сякаш нещо ме подхвърли от постелята. Седнах и чак сега започнах да се събуждам истински. Бях пъдар на кооперативния бостан. Нощувах в полето.
И такава нощ татко ми идва на гости. Какво беше го примамило след близо три десетилетия? Домъчняло му беше за дерманския кър, за милата земя, с която той се бори близо половин век, или идваше да види защо единственият му син се е усамотил на този хълм.
Спазъм сви гърлото ми. Седнах на дървеното пънче край угасналото огнище и дълбоко въздъхнах…
Цели четирийсет и пет години пътувахме заедно с татко в земния живот. Повече от половината от тия години не бях вкъщи, защото твърде рано младостта ме подмами по далечни и незнайни пътища.
Къде ли не бях в малката ни българска земя! Каква ли не работа захващах. Падах и ставах по житейския друм. Доброта и подлост вървяха неизменно с мен. Грехове натрупах, имаше в бол да оставя и в деветте кръга на ада, но и доста работа свърших.
И все за другите. Най-близките ми с любов и упрек ми намекваха, че съм дошъл на този свят да работа за щастието на другите. Може и така да е. Бях честит единствено, когато тези „други” ме срещаха с грейнали погледи и тяхното „добър ден” или „здравей” ми сладнееше като къшей топъл хляб.
Много „чужди” навярно бяха доволни от мен, но за мама и татко и особено татко съвсем не съм сигурен. Колко прав е Иля Еренбург като казва, че „смъртта на майката променя много неща в духовния живот на всеки човек”.
Макар че от осемнайсетгодишна възраст аз живея далеч от родителите си, чак сега, след смъртта на мама, се почувствах сирак. Колко спестени мили думи и нежност терзаеха душата ми!
Аз нито веднъж не се сетих да пратя на татко лично писмо, да го поздравя за рожден ден или празник, да споделя своя тревога или да поискам съвета му.
А и когато по ден-два от годишната си отпуска и прескачах да ги видя, все мама прегръщах, все нея милвах и й говорех какви ли не мили и обични думи, а за него оставаше ръкостискането и дежурното „Как си, тате?”
Дори когато се поболя и легна на легло, моите грижи се изчерпваха с това да се интересувам какви лекарства са нужни и най-вече дали ги взема редовно.
А за забраните, които лекарите предписваха и особено тяхното спазване да не говорим. Бях непримирим за пристрастието му към цигарите. Винаги когато се връщах на село и намирах под възглавницата му кутия с цигари, аз доста назидателно му четях „словесно”, че е без воля, че е слабохарактерен, че си съсипва живота.
Той се поусмихваше и нищо не продумваше. Не искаше да спори с учения си син, но явно това, което му проповядвах, хич не го интересуваше.
Дори когато получи инсулт и аз доведох трима свои близки лекари за консултация, и тогава се оказах коравосърдечен и принципен глупак.
Беше изгубил говора си, но с мимики ме помоли да му дам цигара. Не! - беше отговорът ми. Обясних на приятеля ми д-р Георги Русев желанието на татко и той великодушно разпери ръце: разбира се, дай на бай Стойко да запуши! Как светна лицето му!
А навън Георги ми рече:
- Не го спирай от нищо. Едва ли ще изкара няколко дни.
На седмия ден склопи очи.
И ето, тази нощ, дошъл от незнайни светове, убит от път, изтощен до смърт, първата му молба беше да му дам цигара…
От осем деца, които баба Ненка беше родила, бяха оживели само две - първото и последното. Четири от децата на баба бяха починали още малки, но две били отгледани: чичо ми Иван - петнайсетгодишен и леля ми Стана - седемнайсетгодишна.
От разказите на баба помня, че болестта на чичо Иван била лоша. Дядо го карал чак в Плевен на доктори, но и там му казали, че болестта е неизцерима.
Такава силна болка имало момчето в корема, че принуждавало дядо да го качва в колата и да го разхожда чак до колибата. А колибата ни беше на седем километра от селото!
Момчето, легнало по гръб и вдигнало крака на ритлата, така се чувствало по-добре. Иде дядо до колибата и се върне. И тъкмо разпрегне кравите и момчето пак почва да пищи от болка. Отново ги впрягал и хващал капистрата, повеждал ги към колибата…
Чичо Иван починал през есента на 1912 година, а половин година по-късно, някъде около Благовец, си отишла и леля Стана.
Баба Ненка и дядо Герго - който бил голям черковник - трудно преживели тези две смърти. Дядо бил знатен терзия, уважаван от цялото село.
За помен на двете си деца купил два свещника и ги подарил на църквата „Света Параскева”. Те стоят и до днес. И двата са с инкрустации: „Помен на Иван” и „Помен на Стана”.
Медни са, околовръст за осем свещи и една в средата. Докато бе жив отец Ангел, често го посещавах в църквата и той не забравяше да рече: „Ето свещниците от дядо ти. Бог да го прости!”
Татко се родил на 15 февруари 1907 година. Дядо ми Герго бил тежко ранен на Одринския фронт в Междусъюзническата война.
Лекуван в полевата болница близо месец, пуснали го в домашен отпуск. На втория ден, като стигнал в селото, починал. Било 15 юли 1913 година.
Татко останал сирак на шест години. Баба ми разказваше как татко пропушил. Като дете му текли лиги. Местни знахарки я посъветвали да му даде да смуче тютюн. Лигите спрели, но навикът да има цигара в устата останал за цял живот.
Помня, че за една цигара той оставяше конете с ралото в браздата и ходеше чак на другия връх при близък или приятел да ме даде щипка тютюн.
Татко беше добряк по природа. Малко бавен в работата, но прецизен. Беше терзия като баща си. Шиеше сукмани, чохчета за жените; шуби, потури и други шаячени дрехи за мъжете.
Занаята беше учил при бате си Найден Наньовски, а бате му Найден бил ученик на баща му. Баща си не помнеше. И никой от нас не можеше да си го представи, защото не беше оставил снимка. Аз го знам от описанието на баба и брат му - дядо Иван. Като дете и юноша татко е отгледан от дядо си Стойко.
След завършване на прогимназията, освен шивашкия татко опитал да хване и друг занаят.
Под влияние на вуйчо Нанко Цвятков (един от синовете на дядо Цвятко Нанков, брат на баба), вече осемнайсетгодишен, той отишъл с вуйчо Нанко в София и завършил осеммесечен курс за двигатели с вътрешно горене в тогавашното техническо училище.
Такива техници обслужвали в селата тракторите - булдоци и фордове, - които теглеха вършачките по дворовете и в къра по време на вършитба. Аз поне не помня да е работил на вършачка.
Но крачната машина „Сингер” владееше отлично и сам я поправяше. Тя и досега се ползва от сестра ми Пенка - повече от седемдесет години!
Татко беше свързан с вуйчо Нанко и по политически причини. Те бяха едни от основателите на Младежкия земеделски съюз в селото.
От детство помня колко много се гордееше мама, че на сватбата й през зимата на 1930 г. имало внушителна група младежки земеделски деятели начело с д-р Г.М. Димитров и инж. Георги Ив. Вълков.
Бяха им подарили бакърен котел и чак по време на демокрацията циганите го откраднаха.
Баща ми беше убеден единофронтовец. Неговите приятели бяха все комунисти и аз не се изненадах, когато след Девети септември 1944 година научих, че като запасняк в Червен бряг през 1943 година откраднал войнишка торба с патрони и ги дал на Петко Цаловски за партизаните.
Петко го арестуваха през април 1944 година и го разстреляха без съд и присъда в нивите между селата Торос и Дерманци заедно с още четирима антифашисти.
На осми срещу девети, същата тази година, татко участва в завземането на общината заедно с върналите се политзатворници от Плевенския затвор.
После беше си навил много да върви в София милиционер, но майка, и особено баба бяха непреклонни и той се отказа.
Дълги години беше воденичар и мернеше ли се в кръчмата, веднага се намираше някой да му викне една ракия. А и той не бе скръндза. Към нас, трите му деца, се отнасяше с внимание и обич.
Мен ме е шляпнал един-единствен път по задника. Мама ме биеше всеки ден, особено в детството, защото не бях от най-послушните, но вярно е това, което казват старите хора - от майчина ръка не боли.
Ако мама, неграмотната, имаше чудесен глас и ни учеше на песни, татко беше страстен поклонник на книгата. Не сме били от най-бедните, никога не сме били и богати, но откакто научих българското четмо, особено в отделенията, аз не съм оставал без абонамент за детските списания „Светулка” и „Другарче”.
Първата книга, първия разказ, който съм чул още в най-ранно детство, беше откъс от „Нещастна фамилия” на Васил Друмев.
Ах, как съм тръпнел дали турците ще хванат и убият насядалите около огъня хайдути. И какво неизмеримо щастие съм изживявал, когато войводата седнал кротко край огъня, казва на турците: „Я вижте дърветата, какъв плод са родили!”
Турците поглеждат нагоре и остават като попарени - горе, в клоните на дърветата, хайдутите са насочили пушките към тях.
Не съм усетил кога Йолко - другият пазач на бостаните е пристигнал от село. Едва като катурна колелото на земята и веригата му издрънча, вдигнах глава.
- Какво си се замислили?
Чудех се дълго какво да му отговоря. Най-после продумах:
- Нощес сънувах татко. Идваше от много далеко. И знаеш ли какво ми поиска?
Йолко ме гледаше с широко отворени очи.
- Поиска ми цигара. Не хляб и вода, а цигара. Какво ли означава това?
- Право да ти кажа, аз много-много не вярвам на тия работи. Чувал съм, че като ти иска мъртъв нещо, трябва да подготвиш от същото и да го раздадеш на живите. Така съм чувал… Защо не идеш при сестра си Ненка. Питай я. Те жените по-знаят за тези неща.
Оставих Йолко да дежури, а аз се прибрах в село. Оправих набързо домашните животни, изкарах козата на сборището, без да се бавя налях шише вино и друго с вода и тръгнах за гробищата. По пътя се отбих в магазина на Селкоопа, купих кутия бисквити и шепа бонбони. Не забравих най-важното - цигари.
Сложих нещата в торбата при виното, водата и свещите и тръгнах за гробището. Бях леко облечен и по пътя усетих студен полъх. Погледнах небето. Откъм Балкана пълзеше тъмен облак.
Изви се вятър, вдигна се вихрушка от пепел. Колко чисто беше нощес небето, а сега - облак! Току-виж, ливнал и дъжд…
Гробището в този ранен час беше сиротно пусто. Немееше и близката циганска махала. Само две момиченца стояха пред вратата на схлупената къща - коптор и като ме видяха, нещо си пошушнаха и погледнаха торбата ми.
Още с пристъпване към двата скъпи гроба спазми затикнаха гърлото ми. Купчинката пръст над мама все още беше черна и рохкава, заравнена само отгоре.
Гробът на татко отдавна беше се изравнил със земята. Беше прекопан. По средата, между двата гроба, сестра ми Пенка беше насадила невенчета.
Една част от тях бяха прецъфтели и завързали семе. Имаше и току-що цъфнали и жълтите им парички навяваха скръб.
В отрязана до половината найлонова бутилка и изпълнена с пясък бяха клюмнали остатъци от догорели свещи - скоро бе имало някаква задушница и сестрите ми бяха идвали. Донесените от тях цветя бяха почернели от дъждовете.
Запалих на мама и татко по една свещичка и застанах вцепенен. Гледах покритото с лишей паметниче с портрета на татко, с грейнал поглед, сякаш ще ти продума, и неволно го сравнявах с този, който ми се яви нощес. Отдалече ида! Къде е това далече? И може ли сенките на мъртвите да пътуват?
Погледнах издълбаното на плочата кръгче, където на предстоящата половин година щяхме да сложим портрета на мама.
Засега то беше празно. Сега вече татко си има другар, мислех. Сигурно мама му е разказала за всичко случило се през тези близо четвърт век, когато го нямаше при нас.
Колко промени станаха! Колко мечти пропаднаха и се разбиха на парчета, както се разбива с трясък опуснатата на пода стъклена чаша.
Татко, татко, онова което вие сътворихте, ние се оказахме недостойни да опазим.
Кръвта, която твоят приятел Петко Цаловски проля за новия живот, ние с бездарието си провалихме.
Върна се отново онова минало, от което хората се бяха отрекли завинаги. Пак има бедни и гладни.
Пак трудови хора блъскат по петнайсет часа на денонощие за черни стотинки. Пак пищят полицейски свирки и конна жандармерия охранява от гнева на сиромасите дебеловратите безотечественици и надути политически пуяци…
Вятърът огъна гробищните дървета, а от боровата гора на Филчов връх зашушна идващия дъжд.
Тупнаха и първите едри капки по разкопаната земя на гробовете. Един улучи и пламъчето на свещта, която гореше до гроба на мама и тя угасна. Разклатиха венчета и невенчетата, сякаш да се предпазят от ударите.
Нямаше къде да се скрия. Оставих се на лятната буря и връхлетелия благодатен дъжд. Ризата ми бързо се намокри. По косата ми рукнаха поройчета, които обливаха лицето ми.
Аз се взирах невиждащо в паметничето с греещата снимка на татко и празното място за снимката на мама и устните ми неволно мълвяха думи на изповед, които никога не бях произнасял.
От какво беше родена тази изповед? Навярно от обич и вина пред отишлите си скъпи хора. Вина за онова, което не съм сторил за тях приживе. Колко самоупреци нахлуваха в паметта ви!
Защо несъм бил отзивчив към всички техни нужди? Защо пестях милите и нежни думи при толкова редките ни срещи? Нямам отговор. И надали ще се намери някога.
Разбирам само, че колкото обичам тези хора, толкова по-болезнено скърбя за тях. Но има ли смисъл това разкаяние, след като не можеш лично да им го кажеш? И защо все закъснявам в този живот? Нали знам, че друг никога няма да има?
На излизане от гробищата, под стряхата на изоставения и ограбен ритуален навес, видях двете момиченца. Едното излезе напред и съвсем сериозно попита:
- Чичко, защо плачеш?
Плача ли? Поизбърсах лицето си, очите, макар че дъждът поотслабна, но все още валеше.
- Не, не плача, момиченца. Това е от дъжда.
Извадих бисквитите и бонбоните и им ги подадох.
Докато стигна площада, дъждът беше вече си отишъл, дори слънце бе пробило облаците. На пейка под черниката на дядо Райко седяха трима: вуйчо Вишо, наборът Лило и Мено Яшов. И тримата бяха приятели с татко. Отбих се, поздравих.
- Къде си ходил в този дъжд? Мишка вода си.
Казах им. Казах и за какво съм ходил.
- Мигар вярваш на тия работи? - малко иронично изрече Лило.
- А, то не е за вярване, ама такъв е редът - с мъдростта на старците изрече вуйчо Вишо.
- Бай Стойко беше убав човек! Колко брашно ми е дал! - въздъхна Мено.
Извадих цигарите и им ги раздадох. За помен. И да се намери на татко.
Дано друг път, когато ме навестява в сънищата, дойде по-весел, такъв, какъвто го помня и аз, и цялото село…
