МАЙКА МИ

Георги Стойков

Тя се ражда в един мразовит ден на 16 януари 1912 г. Трета дъщеря в семейството на Мита и Христо Ботьови. Другите й две сестри, каките, са Пенка на осем и Станка на четири години.

Две седмици след появата й на бял свят баща й е повикан в армията, за да не се завърне в дома си цели седем години. Мобилизирани са и другите му двама братя.

Марин влиза в прославената кавалерия на генерал Иван Колев и освен по полята на Одринска Тракия участва в битката при Тутракан и стига чак до Букурещ.

Връща се на село в 1919 г. с един празен ръкав. Най-малкият брат - Стойчо - се оказва галеник на съдбата. Строен, красив, с черни вити вежди, той попада в гвардейската рота на цар Фердинанд и се прибира на село чак през 1924 г.

Майка ми Ганка расте без баща и без чичовци, бавена от каките и галена от дядо си Ботьо. Неговата привързаност към внучката има тъжен произход.

Имал е дъщеря с това име, която си отива от белия Божи свят на шестнайсет години. Драмата става двойна, когато отиват на гробището да й отслужат помен на четирийстия ден жена му Мария пада на гроба и издъхва.

Майка ми расте здраво, красиво дете. Когато каките тръгват на училище, а майка й е по къра, защото на нея ляга и кърската и къщната работа, пет-шест годишната Ганка помага на дядо си Ботьо да гледат добитъка.

А добитъкът се състои от 3-4 свине майки с по няколко прасета и стадо овце. Семейството на Ботьо Шойков се е преселило преди десетина години от близкото село Угърчин и няма ниви и ливади, затова ползва за паша криволите покрай Вит, набраздени от десетки поточета.

Свинете ровят за коренчета и лежат във вировете, овцете стържат тревица и хрупкат зелени листа от ниските ракити. За свинете се грижи Ганка.

Сутрин дядо й я пренася на някоя по-широка полянка, а той отвежда стадото чак на окосената ливада в местността “Пърчовица”, или ако нивите са вече ожънати и снопите прибрани, по стърнищата.

По залез слънце старецът пак пренася внучката си на гръб до края на селото и тогава прибира стадото в двора. От този добитък са единствените приходи на семейството. Агнетата се продават в навечерието на Гергьовден, порасналите прасета - по време на селския сбор на Петковден.

Нижат се годините една след друга. Каките зимно време ходят на училище, лятно - на нивата с майка си. Расте и Ганка - стопанката на част от добитъка. Расте и чака с нетърпение да тръгне на училище.

Жадува час по-скоро да научи буквите, да ги произнася, да ги изписва. Нищо че от баща й не идва писмо, ни друга вест, тя ще му провиди дълго, топло писмо и ще го пита защо не си идва, да не е болен или е толкова далече, че не може да намери пътя за родното село.

Ганка дочаква своя ден. Есента на 1919 г. тя вече е първокласничка. Сутрин се събужда в тъмно, пристяга вървите на цървулките, премята торбичката с букваря през рамо и припка като сърне към училището.

Тя е щастлива и с друго - има си вече татко. Войната е свършила и Христо Ботьов си е у дома. Понапълнял, с остър, строг поглед, той установява в къщи ред като в казармата.

За тия седем години война той е израснал в службата премного за едно бившо селянче. За образцова служба е прибавял всяка година горно звание, за да достигне до фелдфебел. А фелдфебелът - това е майката на ротата.

Той осигурява храна за войниците, облеклото, патроните. Находчив и предприемчив, в неговата рота всичко е на място. Ако трябва скъсана куртка или шинел да се закърпят - осигурява шивач.

Ако трябва ботуши или цървули да се потегнат - открива кундруджия. Нещо повече, в тежките целодневни сражения, когато офицерите са ранени или убити, той повежда ротата в атака. По-старшите офицери оценяват по достойнство тези качества и гърдите му се окичват с много медали и ордени.

Щастлива е не само малката му дъщеричка, първокласничката Ганка. Всички в семейството са уверени, че започва мирен съзидателен живот, изпълнен най-после и със щастливи мигове.

Колко мили вечерни часове са прекарвали в къщи! Баща й е надминат певец и свирач на тамбура. Изправени срещу него, трите щерки пеят в прехлас донесените от далечна Македония нови песни. Особено им допадала онази, в които турският паша разпитва храбрата българка:

Снощи вече по вечеря,
кой у вази беше?
Кой, вази беше, бабо,
кой до теб седеше?
Дали беше Гоце Делчев,
или Даме Груев?
А тя му отговаря:
Като питаш и разпитваш
право ще ти кажа:
Нито беше Гоце Делчев,
нито Даме Груев,
най ми беше Чернопеев
със отбор юнаци…

Цял живот майка ми разказваше за тези незабравими вечери. Но съдбата е готвела съвсем друго. През пролетта на 1920 г. внезапно си отива стълба на този дом, на този двор, дядо Ботьо Шойков.

С горчиви сълзи го оплаква Ганка. Тя е отгледана от него. Не отслужила му и половин година, внезапно се преселва в отвъдното и железният фелдфебел Христо Ботьов.

Жена му Мита е съсипана. Двор пълен с добитък: свине грухтят, овце блеят и чакат някой да ги изведе на паша. Ред трябва да се тури в къщата. Но кой, кой?

Това ще стори останалата без свекър и съпруг Мита Братушкова. Тя е корав човек. Минала е през много изпитания. И до сега се помни в селото подвигът й, когато спасява майка си.

Събитието е възпято и в песен. През река Вит не е имало мост. На две стари, дебели върби, от двата срещуположни бряга е опънато желязно въже.

На него е закачен дървен понтон, който превозва селяните до имотите им на изток от реката. Един пролетен ден, когато Вит е придошел и мътните талази са равни с бреговете, понтонът, с лагеджия Баци Банов, товари десетина души.

Мита Братушкова - петнайсет-шестнайсет годишна момичка - се прибира от колибата с майка си. По средата на реката въжето се откачва, понтонът се обръща и мътната вода повлича хората.

Мита успява да хване майка си за ръката. Талазите ги премятат близо три километра. Изхвърлят ги на някаква плитчина чак при съседното село Ъглен. Тичащите по брега хора ги прибират. Останалите се издавили…

Какво предприема вдовицата? Превежда за зет в осиротялата къща Иван Филков. Най-голямата й дъщеря Пенка е само на седемнайсет години, но тя е омъжва за Иван.

Мъж е нужен за къщата, както огън за огнището. След две години омъжва и втората си дъщеря Станка. Дава я на Димитър Лалов. Той е кундурджия - човек със занаят в ръцете. Хлябът на семейството е осигурен.

След пет години, също млада, отива под венчило и най-малката Ганка. Дава я на сина на един от първите си приятелки от годините на детството - Ненка Делийска.

Тя също е вдовица от войните, а синът й Стойко е останал сирак на пет години. Отглежда го дядо му Стойко на колибата - там старецът гледа овцете на целия род.

През 1930 г., Стойко на 23 и Ганка на ненавършени 18 години създават семейство. След година се появявам на бял свят аз…

Майка ми живя дълго. Освен мене роди и отгледа две дъщери - Ненка и Пенка. Помня майка от една снимка, правена на Петковден през 1928 г. със съседката й Дешка и татко Стойко, седнал между тях.

Майка е толкова хубава, че сърцето ми и до днес се изпълва с гордост. Черната й коса в две дебели плитки, легнали на раменете като два смока.

Облечена е с бяла блузка с тънко с тънко изплетена дантела по огърлето и маншетите. Очите горят от щастие. Татко, тютюнджия от ранно юношество, държи над кръстосаните си крака димяща цигара.

През 1930 г. те се събират. Закъсняват с венчавката цели три месеца, защото майка не е навършила 18 години и поп Кръстьо отказва да извърши църковния ритуал.

Това става чак след Великденските пости в навечерието на Гергьовден. Затова пък сватбата е пищна, богатска сватба. Свири прочутата по онова време Садовска музика.

Лични гости даряват с внимание баща ми - един от активните деятели на Младежкия земеделски съюз в селото. Идват и водачите на земеделския съюз д-р Г. М. Димитров и инж. Иван Вълков.

Десет години по-късно, през 1942 г., те са изправени през монархофашисткия съд в България за антифашистката си дейност.

Осъдени са на смърт. Г. М. Димитров е скрит в американското посолство и изведен нелегално от страната. Инж. Георги Ив. Вълков увисва на бесилката. До края на живота си и татко и майка запазиха за тия дейци най-чисти мисли.

Дошла в къща с много земеделски имот, майка ми се отдава на земята с цялата си младежка страст. Семейството, от което идва, не е имало своя земя. Тя е отрасла по наносите между потоците на река Вит.

Това не е земя в истинския смисъл на думата. Това е пясък, чакъл, камънак и из него туфи от ракита и тук-там някое огнище от тревица. Сега майка ще обработва истинска земя, която е станал и нейна.

Тя е по нивите със сърпа и мотиката повече от петнайсет години. Заедно с татко. През зимата той е шивач, но от ранна пролет до късна есен е до майка ми: ще засява есен пшеница, през пролетта царевица, ще жънат и вършеят, ще прибират зърното в хамбара.

Случват се военни години. Държавата реквизира зърното още на вършачката. Татко е често запас. Майка едва смогва да осигури прехраната на трите си деца и на старата свекърва.

А вече е и съсипана от кърската работа и грижите по нас. Затова посреща с радост промените след победата на социалистическата революция на 9-ти септември 1944 г.

След създаването на ТКЗС в село тя беше една от страстните привърженички за събиране на земята в една голяма нива, както се приказваше по онова време.

Младите, включително и моя милост, всекидневно агитирахме за това и уверявахме съседите си, че скоро ще дойдат трактори и комбайни и ще облекчат труда им.

Запомнил съм майка от едно събрание в читалищния салон.

Пак се разискваше въпросът за масовизацията на ТКЗС. Повечето от мъжете се колебаеха, а жените клатеха отрицателно глави. Тогава на сцената излезе майка ми. Изненадани, че се появява там без никой да й е дал думата, хората постепенно утихнаха.

- Жени! - извиси треперещ глас тя - мили другарки от нивите. Не ви ли омръзна цял живот да сме сами по баирите? Децата, които сме откъснали от сърцата си, заедно да изкарваме хляба си. Добри думи да си казваме и когато се радваме, и когато тъгуваме. Хайде да послушаме децата си и да тръгнем след тях. Те ни мислят доброто.

И слезе от сцената. Тези от президиума, които седяха около масата, един по един започнаха да се изправят и да ръкопляскат. Гръмна изведнъж и салонът…

Десет години работи майка в зеленчуковата градина на ТКЗС. Отначало се събираха сутрин като си подвикваха по вратниците. После тръгваха с каруци за полето. Но скоро дойдоха тракторите, комбайните и камионите. Возеха ги вече до градините и вечер ги връщаха в село.

Но както всичко родено цъфти, връзва плод и трябва да бъде прибрано, така и животът на хората минава и всеки си отива по своя ред.

Едни се прибират в земята тихо, незабелязано. Други оставят по-траен спомен. Майка остаряваше бавно. Останала без татко, тя обливаше с обич нас, децата си.

Ние отвръщахме с двойно повече обич. Тя беше горда с нас. Сестра ми Ненка беше близо четирийсет години учителка в село.

Толкова много деца, сега пенсионери, минаха през нейните начални класове и човешка доброта. Майка помогна при отглеждане на моите деца - Калин и Гергана - като идваше зимно време в Плевен.

А колко много мои приятели и колеги е посрещала в Плевен и в Дерманци с нейните дъхави, топли пити и вкусни баници!

Аз получих от българската общественост неочаквани признания: почетен гражданин на Плевен и община Луковит.

Написах книги за родния край. Бях депутат в българския парламент. Майка бе горда, че един от внуците й, синът на сестра ми Пенка, Йордан Петков, беше също депутат.

Коя селска жена, с незавършен първи клас, полуграмотна, отрудена и съсипана от кърска работа е изпращала в парламента син и внук?

Минала осемдесетте години, силите й явно се изчерпваха. Двете ми сестри на село винаги бяха близо до нея, наглеждаха я.

Дойде и моят ред. Аз пренебрегнах всякакви перспективи в обществения и политическия живот, семейството си и се върнах четири години на село при нея.

До края на земния си път ще помня онзи черен втори април на 1995 година.

Майка вече все по-рядко ставаше от леглото. Бях по двора. В стаята до нея беше сестра ми Пенка.

По едно време сякаш някой ме повика. Влязох в стаята. Наведох се над нея. Лицето й беше сякаш озарено. Плаха надежда трепна в душата ми.

- По-добре ли ти е, мамо?

Прошепна:

- Добре ми е.

Хлъцна и главата й клюмна. Сестра ми изпищя и задавено повтаряше: майко, майко!

Аз стоях потресен.