ВНЕЗАПНО

Татяна Любенова

ВНЕЗАПНО

Отива си човекът.
Най-внезапно…
Не е успял да каже сбогом на децата си.
Със внуците не е успял да поиграе.
Не успял да каже на жена си нещо важно -
да й напомни, да не го забрави.
Отива си човекът.
Най-внезапно…
Преди секунди даже не е знаел,
че тук, на прага, свършва
земното му Време…
И кой го дръпва в другото Пространство?
И кой прекъсва тъничката нишка…
А там дали го среща Светлината!?


ЕСЕН

Самотната ми Къща ме очаква.
Кърпикожухчетата сгряват Есента.
И тишината тук е някак блага.
И меко слънце милва всеки цвят.
Отварят розите последни пъпки.
Земята е застлана със листа.
Не се обаждат вън грижовни стъпки.
И аз съм като Къщата сама…
Но в тишината чувам гласовете
на близки хора, с ласкави лица.
Звънят във тишината смеховете
на нашите пораснали деца.
Световни пътища сега ги викат.
Раздели и отворена врата.
А в Къщата остава детство чисто.
И населява Времето за нас.


ЕСЕННО

Последните сладки зърна
от грозда
в листата на есенно лозе…
Последните есенни круши,
меко тупнали
в есенна шума…
Последните слънчеви рози,
огрели
градината есенна…
И хризантемите - есенни -
бели царици
в двора на селската Къща…


ДИПТИХ ЗА ВРЕМЕТО

1.
Домовете, в които живяхме -
на детинството крехко света,
днес приличат на тъжни сирачета,
изоставени малки деца…
Там цъфтят в самота хризантемите
и дворовете глъхнат в трева.
Хапват гроздето косове есенни,
круши падат като сълза…
Не димят вече нийде комините
и прозорците - слепи стъкла -
не разтварят крилата следзимни,
за да вдъхнат от цвят аромат.
В домовете, където живяхме -
на детинството крехко света,
дето първите песни изпяхме,
тегне мъртвата тишина.

2.
В стаята е тихо и студено,
няма в нея нийде живинка.
Пламъче не свети и не грее,
паяк дреме в ъгъла, замрял…


ЗИМНА САМОТА

Мътно слънце с мъка е пробило
облаци от зимна самота…
А Реката, тъжна и унила,
бавно влачи своята вода.
Влаковете бързо се изнизват,
не оставят никаква следа,
а тревите зимни са се снизали
във обеззвучена тишина…


ПОСЛАНИЕ

Белите кокичета са смели -
студ сковал е тъмната земя,
те пробиват с шипчетата бели
даже ледената пелена.
Белите кокичета - тъй нежни -
войните добри на Пролетта,
казват ни, че крехката ни нежност
може да пробие и Стена.


ДЕМОКРАТИЧНА ИЛЮЗИЯ

Бяхме млади и много наивни,
доверчиви като деца…
Без да знаем, че дните ни идни
някой бе предрешил,
вместо нас…