Свилен Бинев

* * *
          В памет на Стана Димитрова

Прегоряла трева е полето
тънички стебла
които спряха вятъра
но преди това
спряха надеждата
за дълго лято…

Гладко стъкло
е мълчанието на вечерта
силуети отразени в него
сенките на нашите мисли
които не станаха думи…

Как така се получи
че опознахме
широкия път
на спокойствието
а не го обикнахме…

* * *

Ти си се надявал
да избягаш в някой стих,
да те покрие като сняг
хладната му кротост.
Добро скривалище си мислил,
че е за мълчаливите ти мисли…

УДАВНИЦИ

Не ни се причуваха гласове,
нито ни се привиждаха призраци.
Наоколо беше тишина,
дълбока като море
и едно море – спокойно като тишина.
Полудявахме кротко от трезвеност,
от липса на халюцинации
и от големите празни пространства,
каквито бяха душите ни.
Тогава един по един скачахме зад борда
и ококорени като риби
гледахме килватера след кораба –
бял и пенлив
като млечния път над главите ни,
казвахме си сбогом
и всеки спокойно загребваше
към един далечен свят,
за който нито е имал времето,
нито смелостта да го помечтае…

* * *

Сега вече можем да се спрем.
След толкова труд и усилия
между далечните хоризонти,
имаме право да спрем.
Да поемем дъх,
да се отдръпне потта ни,
докъдето ни стигнат очите
да обхванем
този необятен пейзаж…

Виж,
колко са красиви развалините,
които оставяме след нас…