СЪРЦЕТО – РАЗБИТА ВРАТА

Димил Стоилов

Такова ми е сърцето – крехко, почти разбита врата, уязвима за всеки човешки стон. А стонове с тонове около нас. Общо взето си падам малко абдал. Изразено по друг начин – общественик. Такъв добитък, който се прехласва да си общува с по-другите добитъци и те се лепят хронично по мен като че ли съм недохранена мухоловка. От мъдра книга си бях преписал, че в общуването азът търси другия в неговата другост и изпитва един безкраен стремеж към утвърждаване на тази другост. И още – общуването било изначална заедност.
Ей на, когато се опитвам да обяснявам на жена ми, че чувствам тази „изначална заедност“ с цялото човечество, тя необяснимо защо все още не ми хваща вяра. И съдията не прояви готовност да се надвеси над кладенеца на този проблем. Верно, че беше първото бракоразводно дело, а и адвокатът на моята любима се опитваше непрекъснато да ме изкара откровена откачалка. На второто белким имам повече добър шанс…
Какво да се прави, като тя добре ги знае тези неща, които ми идват извътре. Спомням си, трябва да е било преди бая години, когато бяхме отишли в Германия на екскурзия. Нямаше страна, да не говоря – град, където да сме минали и да не съм завързал приятелства. Тя и това не го възприема. Не били приятели, много лековато и безотговорно съм ги бил кръщавал. Те и познати не можело да се назоват, а камо ли приятели. Нейсе. Та за Германия ми беше думата. Край Берлин бяхме отседнали в къмпинг, недалеко от летището Шонефелд. Безинтересно би било да се изтъквам, че на десетата минута след като си бяхме опнали палатката, вече бях намерил две семейства от Варна и едно от Русе, които си умираха от натрапчивия гъдел да ми споделят какво са пропътували, какво са си купили и какво им предстои да видят. При това те бяха чак, чак на другия край на къмпинга, а и въобще не ги бях търсил нарочно.
Точно зад нас, като че ли съвсем по поръчка, се бе курдисала палатката на рижав германец, който три дни кротко и напоително, досущ пролетен дъжд, си поркаше. Не е трудно да се отгатне точно в кой момент на принудителното ни съседство той ме откри с безпогрешния усет на куче следовател. Първо невинно ме подкупи с кутия бира „Амстердам“. Дали бих го удостоил с честта да споделя по една бира с него. Особено щом е за споделяне, което е свързано с онази „изначална заедност“, трудно се възпирам. Седнахме на две пънчета между палатките ни, отворихме с омайващ съсък процепи в металните кутии, блъснахме ги ритуално една в друга и почнахме да нищим световното човечество. По-скоро – неговата нежна половина. Че тази половина невинаги е по-добрата и по-разбиращата. Как от общия разговор за времето се прехвърлихме върху тази половина, ми е невъзможно да възпроизведа, защото след бирата рижавият германец донесе бутилка „Столичная“. То поначало, с моя едносричен немски, разговорът беше на толкова високо интелектуално ниво, че все пак отгатнах причината за страданието му – жена. Подробности от пейзажа са дали той я е напуснал или тя него, защото храстчетата и тревичките само дооформят картината, а не я променят. Тъжен беше човекът и аз си го успокоих, както си му е ред. Дори да не го е разбрал, вероятно много ясно и категорично го е почувствал, защото на всеки час, час и половина започна да идва с нова бутилка за споделяне. Да си призная – прескачах, иначе щях съвсем да се усмъртя и щеше да бъде невъзможно да подпаля ладата за Дрезден. През нощта не беше по-комфортно. Вместо да носи поредната бутилка, рижавият германец пак в изключително къси интервали бързаше към едно място, за да поизточи част от приетите течности. Фенерчето му палаво играеше върху тавана на нашата палатка. Търсейки трескаво пътя за онова място, той с непогрешима точност откриваше колчетата и въжетата, които крепяха нашата палатка, и горкичката болезнено подскачаше като жестоко малтретирано животно. Малтретираните всъщност бяхме с жена ми, защото ни бе отнета възможността да дремнем, а камо ли да се наспим като хората.
Сутринта, като че ли с голям зор се бе натискал да дочака изгрева, на входното платнище на палатката подраска германецът. Носеше две кутии „Амстердам“ за споделяне. И аз имах едно друго за споделяне. Признах му, че не ни е оставил да спим. Той сам надигна входното платнище и започна многословно и продължително да се извинява на жена ми. Дали и тя не иска да сподели една бира. Не, не иска, беше отговорът. А дали нещо друго да й предложи – ликьорче, водка, натурално сокче? Каквото желае, ей сега ще отърчи да донесе. Нищо, беше отговорът. Германецът беше много разстроен. Сподели, че тя го гледала лошо. Така ти се струва, опитвах се да го успокоявам аз, защото той на всеки час идваше да изрази болката си. След разтърсващ скандал си вдигнахме пъртушините преждевременно. През половината път към България колата се тресеше от мълчание, другата част бе оползотворена да ми внушават, че навсякъде съм поднасял букет от такива смразяващи преживявания. А германецът наистина си страдаше…
Нежно и разтърсващо страдаше и Учителката. Запознаването ми с нея беше съвсем случайно и непреднамерено. Попаднахме заедно в една комисия за оценяване на ученическо творчество. Бях представител на редакцията на вестника и не бях забъркан в пристрастия на образователни деятели и училища. Скромничко посритах с критика две от стихотворенията, които беше защитила Учителката, при което тя едва удържаше да не се разреве на глас по време на заседанието. След това я поканих на едно кафе да й се извиня и да заявя като в криминалните филми, че нямам нищо лично към нея, а съм мъничко алергичен към откровените бездария. Захълца. Първо като на пребита птица й трепнаха раменете, после почнаха да се стичат едни едри парещи сълзи по лицето й – не ти е работа. Пълен цирк и атракция на заведението. Впрегнах цялото си кралско войнство от убедителни аргументи, за да затискам сълзите й. Въобще не си заслужава за подобни дребни работи да се вживява човек, й казах, пък нищо чудно и моята преценка да не е била много точна. Сърцето ми се късаше, но и такъв компромис направих само за да спре хлипането, а то се усили. Идваше ми да си дигна чукалата и искрено да я оставя да оводнява кафенето, но ме притисна състраданието към посетителите и останах.
Сигурно дружелюбно и от безизходица съм я потупал по ръката, а тя взе ръката ми в двете си длани и започна да ми се извинява и за плача, и за нервността, и за грижите, които ми създавала. От два дни дъщеря й, студентка по икономика трети курс, си взела гарсониера в ж.к. „Дружба“ под наем и се изнесла от техния апартамент. Затова била толкова притеснена и емоционално напрегната. То че е притеснена и напрегната – ясно, едвам успях да измъкна ръката си изпод дланите й. И с пресъхването на морето имах изключителни затруднения. Въобще не си спомням какви глупости съм бръщолевил. Сигурно за себе си, за двете ми дъщери, които рано или късно също ще ни напуснат, и за онова пъстро, весело, намигващо летящо килимче, което е животът.
Следващата среща беше след месец. Бях на някаква пресконференция на просветното министерство и просто се сблъсках с нея на излизане. Нямаше как да я избегна, а и сърцето не ми позволи да откажа поканата за кафе. Прозаично – да се реабилитира за безпокойствата, които ми била причинила. Бързах, гледах си непрекъснато часовника, но все пак до ушите ми достигна благата вест: нещата около нея се поуспокоили. Дъщеря й вече я посещавала два пъти в седмицата, като предварително се обаждала по телефона. Имала си и сериозно момче, неин колега, с когото щели скоро да й дойдат на гости. Брадясвам от такава информация и старателно изчаквайки поредната точка на изречение, се изправих като пружина.
На третата среща просто нямах съпротивителни сили. Току-що вестникът бе закупен от нов собственик и не се знаеше кой ще остане на работа. Бях в нов пушачески период и мразех света и себе си. Първата ми уговорка за среща по първи петли, в седем часа сутринта, се бе провалила, предишния ден си бях изкълчил крака на тенис корта, куцуках, а на всичко отгоре бях загубил от Начо Ляхмата, когото винаги съм побеждавал, откакто се познаваме. Преди да се вмъкна в редакцията, провидението отново ми поднесе Учителката.
– Как сте? – от едната любезност попита тя.
– По-зле не съм бил, ама все ще се оправим – опитах черно откровение, за да я разкарам.
– Ама Вие пушите и то толкова рано сутринта?
Пак не си спомням какво съм изръсил – дали последния път са ме отказали след никотиново натравяне, или съм смънкал, че животът невинаги е весело и намигващо килимче.
Изключено е да не съм доверил и нещо по-съкровено – от сорта, че утре може да съм без работа, а голямата ми дъщеря се е прибрала онзи ден с петнадесет минути закъснение от приятелката си. Но бях груб в прогонването и почти бях склонен да страдам за държанието си, макар общуването да не беше вече изначална заедност, а натрапена досадност. А къде ли бе останала предполагаемата дълбока загриженост за съдбата на другия, се питах, без да подозирам иронията на отговора.
Вечерта любимата ми жена ме посрещна като престъпник, който най-малкото е откраднал по погрешка златния резерв вместо Статуята на свободата.
– Какви са тези твои нови приятелки, дето са толкова загрижени за теб?
Приятелки винаги съм имал бол, колкото и да не ми го признават, но денят ми беше тъй нервноопустошителен, че не бях в състояние да възкреся спомен дори за една от тях. Просъсках кантова шегичка:
– Очилата на разума ми ограничават познанието върху темата „нови приятелки“.
– Въобще не ми се прави на очилато интересен. Някаква твоя кукуфендрица първо се обаждала на майка ти. Майка ти два часа ми препредаваше нейните глупости и ме убеждаваше, че трябвало да те заведа на лекар, защото си бил много зле. То, че си зле, е повече от ясно, но и лекарски консулт няма да ти помогне, защото всекиму е ясна диагнозата ти. Току-що бях оставила слушалката на телефона и се обади Нейно Величество Кукуфендрицата.
Много била загрижена за мен. Желаела да се срещне с майка ми или с жена ми, за да им помогне. Имала още много неща да им говори. Положението ми било ужасно и трябвало едва ли не да бъде изградено дружество за спасението ми. Една след друга съм пушел цигарите и за няколко дни съм бил състарен с десет години. Непременно трябвало нещо да се направи, защото тъй съм си изгарял млад и зелен.
Жена ми беше по-радикална. Да съм си взимал партакешите и да съм заминавал при Нейно Величество, която единствено била в състояние да опази безсмъртната ми душа. Опитах се да се вживея в ролята на мълчаливец, защото няма по-голямо недоразумение от това да се опитваш да обясняваш недоразумение или общуването като изначална заедност. Няколко седмици колегите и познатите се питаха дали тухла е паднала на главата ми, та съм си глътнал езика, мадамите страдаха за очарованието на липсващата ми усмивка. До един месец като че ли и жена ми беше излекувана, а камо ли аз. На два пъти, като срещах Учителката, се правех, че не я виждам, а от третия път насетне кинжалностудено кимах с глава.
Мина толкова много време, че дори получих поредния шанс да откажа цигарите. Да си кривя душата, че съм престанал да бъда общественик и че ми е секнало желанието да общувам с хората, е все едно да става дума за някой друг, но съвсем друг.
Изглежда, на някои близки хора им бе омръзнала надеждата, че е възможно да бъда друг, и ме привикаха при съдията, за да се пооформят нещата черно на бяло. Подозирам какво беше преляло чашата на неосъществената надежда. Всичко бе толкова красиво, като онова, което е невидимо за очите. Вярно е, че жена ми прочете стихотворението…

Млада луна…
Стари звезди…
Стръкче любов неувяхнала…
Звездице далечна,
луна среброока,
чакам те… (*)

И което си беше истина, не беше само то. И други имаше. Аз не ги и криех. Държах си ги в чантата и ги давах на всеки, когото смятах за достоен да ги прочете. Не че жена ми не бе достойна да ги прочете. Бях ги давал под път и над път, за да споделя радостта, та бях останал с убеждението, че съм ощастливил и нея. За ощастливяването просто нямаше грешка. Тя и пред съдията, който ни даде броени дни да преосмислим решението си, пращеше от щастие.
Момичето беше хубаво. То продължава да си бъде хубаво… Музикантка. Руса, не съм се запитвал естествено или не, късо подстригана, със сини очи и пухкави бузки, които се изчервяваха, щом се изцепвах с извратена евфемистичност на общуването. Свиреше на пиано в някакъв Клуб №5, но не пиеше водка със същия номер. Въобще не пиеше. Идваше в редакцията да подава информация за музикалните събития и когато имах десетина-петнайсет минути на разположение, си говорехме. За какво ли не. Бях се изфукал с романтичната колекция на СD, която току-що си бях купил. Започваше с „Лунната соната“ на Бетовен и свършваше с „Лято“ на Вивалди.
– Защо ли му е трябвало на чичко Бетовен непрекъснато да се прави с две години по-млад? Как си го обяснявате вие, музикантите?
– Добър избор – похвали ме момичето, след като разгледа внимателно диска. – А за двете години – всеки си е малко луд. Някои – в повече.
Май от лудостта започна приказката. Не, не, от една истинска приказка. Тръгваше да си ходи и аз подех:
– Едно момиченце си било изгубило всичките добри думи и му останали само лошите. И го завели на доктор…
– Добрата розова думичка, която открило момиченцето – няма да спорим, че в оригинала е момче, – е „чао“. Чао!
Оказа се, че не е безразлична към Джани Родари и поезията. Светваше ме, че Ванеса Мей далеч не е най-добрата цигуларка и че като нея у нас могат да се открият с дузини. По друг начин говореше за Васко Василев. За Бонд се усмихваше свенливо на моите пристрастия, но от всичките им парчета харесваше най-много „Alexander The Great“, защото имаше вплетени български мотиви. Оказа се, че е ранима душа. Около мен само такива се въдят, а на всичко отгоре ми имат доверие. Преди шест месеца мъжът й я напуснал заради някаква новоизгряваща певица. Както може и да се предполага – той също бе музикант. Бас китарист. От онези, дето все били неспокойни в гащите си. И така. Наскоро се изнесла на квартира, и то с непозната съквартирантка, защото не можела да си позволи целия наем. И такива неща си говорихме, но кротичко, като на пролетен дъжд. Едва ли си е падала по мен. Аз откровено съм нямал никакви намерения. В нея имаше нещо много мило и беззащитно. Не съм убеден дали петнадесетте минути на приказки не й действаха като валериан.
Беше дошла в София от Пловдив, напускайки работата си в симфоничния оркестър заради голямата си любов. Той покрай музиката се занимавал и с много други неща. Най-вече с търговия, защото му идвала отвътре. Повечето все в съдружие. Когато съдружията едно подир друго започнали да фалират, започнал да става нервен. Една сутрин просто й казал – ние с теб бяхме дотук. Само дето не припаднала. Нямала сили дори да се довлече до прозореца, за да се хвърли през него. Дал й един месец срок, за да се изнесе. Започнала първо да си търси работа и така…
Спомням си, потеглях за планьорка, когато дрънна телефонът. Машинално вдигнах слушалката – повече да тегля една майна, отколкото да приемам съобщения, но беше нейният глас. Трепереше.
– Душичко, само ти можеш да ме спасиш.
Досега не се бях превъплъщавал в Индиана Джоунс и въобще не бях търсил изчезнали кивоти. Нервността ме бе захапала безмилостно и дребните кабърчета ми идваха в повече.
– За какво става въпрос, казвай, че съвсем съм изгорял.
– Става дума за живот или смърт. Трябва да ме спасиш.
– Това го разбрах, карай по същество.
– Взимаш едно такси и идваш в ж.к. „Младост“ – за да ме спасиш, защото…
Защо все на мен се случват такива неща, ей това не мога да разбера. Тя идваше почти всяка седмица в редакцията. Познаваше всички колеги и колежки от „Общество“ и „Култура“. Въобще не бях човекът от редакцията, с когото общуваше най-често и най-дълго. Придърпах Тропито за плитката и му прошепнах: „Слушай, пич, работата е напечена, прикривай ме, дай воля на фантазията си, без да се смущаваш!“.
Долу, пред Полиграфията, се намъкнах в първото ми попаднало такси. Шофьорът се оказа бабанка в маскировъчен костюм на охранител.
– Давай, батенка, че стана вчера – подканих го учтиво аз.
– К’во толкова си се разбързал. С бързане никъде няма да стигнеш, освен да си докараш нещо, дето не е за докарване. То животът ни изтърван, а ти ще бързаш.
Като почнат и в таксито да ми преподават уроци по житейска философия, направо почвам да съчувствам на Бостънския удушвач, но само проронвам:
– Този случай е по-специален. Трябва да спасяваме човек.
– Не думай, бе… – отвърна шофьорът и превключи на по-висока предавка.
Минахме по „Иван Асен“, свихме вдясно на Румънското посолство и най-накрая излязохме на „Цариградско шосе“. Мъчеше се човекът, но го усетих, че не е достатъчно мотивиран, и му казах истината. Една жена трябва да се разведе. Непременно трябва да се разведе. Последно дело. Ако не се яви – пак ще откара повече от половин година. Съквартирантката й тръгнала на лекции и така заключила вратата, че не може сама да се отключи. Трябва отвън да се разбие проклетата врата.
– Сега лесно се женят, лесно се развеждат – пак се опита философски да обобщава таксиметърджията.
– Всеки си знае хала – отвърнах му аз. – Отдавна съм предложил да внесат в Народното събрание закон – мъже, които са издържали 20 години семеен живот, да получават обезщетение за вредни. На колкото мъже съм казал – всичките са съгласни, но още не са го приели за закон.
– И аз съм съгласен, ако ме питаш. И аз бих вдигнал ръка, да знаеш. Много си прав, мама му стара. Не съм се сетил за такова нещо. То според мен и петнадесет години са достатъчно, ама нейсе…
Сега от съчувствие колата направо литна към „Младост“. Учудващо бързо съратникът се оправи и в междублоковото пространство. Естествено, че нямах време да чакам задрямалия между етажите асансьор. Затичах се нагоре и вече на четвъртия етаж просто не можех да си взема солука. Почуках на вратата.
– Жива ли си?
– Жива съм, но ако не изхвърча оттук, ще бъда повече от мъртва.
– Ще изхвърчиш, пиленце, нали затова съм тук – започнах аз с успокоителна терапия и леко подпрях вратата с рамо. Никакъв ефект. Отдалечих се на половин метър и пак налетях. Същият резултат. Смених оръдието на действие, но още при първия ритник върху вратата кракът ми направо се откачи. Запревивах се на земята и в този момент от Небето слезе Спасителят. Четирите етажа бе изкачил не по стъпалата, а с асансьора.
– Друже – подаде ми той метален лост. – Намерих това в багажника. След като се забави, викам, нещо става с този човек, я да погледна. Може моят човек и от помощ да има нужда.
Изглежда, и лоста на два пъти поставих не там, където трябва, защото просто на третия път шофьорът в маскировъчни дрехи го иззе от ръцете ми и с една такава благост и финес, все едно че разтваря консервена кутия, издъни вратата. Музикантката зачурулика от радост. Аз все още се превивах от болка. Предадох на помощника живия пакет, за да го откара до Дванадесети състав на Районния съд. Оставаха още двадесет и пет минути. Щеше да се справи. Бас китаристът щеше да бъде като волна птичка, за да се ожени за певицата и да замине за Норвегия. Музикантката нямаше да страда, че е разбила умишлено една нова любов. Аз междувременно тръгнах по етажите, за да помоля някой от съседите да надзирава апартамента, докато се случи щастливото събитие.
Когато пристигнах в редакцията, първо заместник-главният ме привика в кабинета си, за да се осведоми как е майка ми в момента. Схватливо смънках, че вече е по-добре. Така поне ми дали уверение докторите. Ясно, че Тропито съвсем се беше олял във фантазиите си. Нямаше човек по коридорите, който да ме срещне и да не ми иска медицинска сводка.
На следващия ден Музикантката донесе торта в отдела, за да почерпи всички за свободата си. На мен ми подари стихотворение:

Ще танцувам за теб!
В косите си цвете ще сложа,
с морска пяна снага ще покрия,
ще притворя очи…
Ще танцувам!
Притварям очи,
в длани взимам звездите,
под нозете ми въглени парят…
Свири! Ще танцувам за теб!

Как мога да обясня на съдията, че аз въобще не мога да свиря, пък и въобще не го очакват от мен. Че има и други писма със стихове, тъй като след събитието Музикантката престана да идва в редакцията. Последното писмо даже беше от Авиньон. Какво от това? Просто – френска връзка. И след като толкова ме чака, да си взема партакешите и да си отида там, дето ще й свиря не знам какви си песни и танци на народите – така каза жена ми.
Не знам кое е нормалното. Все по-трудно ми става да вярвам, че общуването е изначална заедност. Общуването си е една изкъртена врата на сърцето, която се полюшва от крайпътния вятър, през нея влизат и излизат разни германци, учителки, музикантки, хора с маскировъчни костюми, а някои други – призовавани благородно да си взимат партакешите, – се надяват на благосклонност при второ дело…


(*) Стиховете са на Светла Иванова. – Бел.авт. Обратно в текста