БАБА
От ранното си детство единствено баба си Ненка помня. Отраснах в скута й. От нея исках хляб, от нея исках вода.
Тя ме гушкаше нощем под тъканата вълнена черга. Тя ме будеше сутрин - зер не било добре да се успивам. Това ми стана навик за цял живот. Започнатата сутрин рано работа винаги свършва добре.
И сега, повече от осемдесет години откакто тя си отиде от този свят, виждам баба облечена винаги в черно: черна блуза с телени копчета на огърлето; сукман без ръкави, окантен отгоре до долу с гайтани.
Лятно време боса, зимно - със щавени цървули, нанизани с кълчищени върви. На главата - момия от чер крепдишим. Бялата си оредяла коса миеше всеки неделен ден.
Сплиташе я на две къси плитки. На ушите - обици от малки златни махмудии. Движеше се бавно, но изправено. Други жени на нейна възраст ходеха прегърбени.
Родена бе през 1870 или 1871 г. Кръщелно свидетелство нямаше. Казваше, че по време на “Беглото” през късната есен на 1877 г. била на шест години.
Подбрали ги бягащите турски войници с тях. Баща й, Нанко Цветков, запрегнал двете крави в ярема, натоварил в колата братчетата й Дило и Цвятко, майка й я гушнала, и потеглили.
Пътували цял месец. Стигнали Балкана, минали Арабаконак и по Нова година отседнали у гостоприемни хора в село Долно Камарци.
Там руската войска настигнала турците, разбила ги, а тях освободили. Подробно разказваше за този щастлив миг.
Една заран загърмели топове и след пладне в селото влезли руските войници. Било много студено и те се отбили в къщи и наобиколили огнището да се стоплят.
Офицер успокоявал баща й: “Не бой болгар! Турци спешли!” Били много добри и щедри хора. Готвачите, настанени в сайванта на съседна къща, всеки ден отсипвал на майка й чорба от войнишкия казан. С тази храна оживели.
След Ивановден на 1878 г. мъжете от Дерманци се събрали при баща й и след като се посъветвали, решили да се връщат на село.
Люта била зимата. Много възрастни и деца измрели. “Като ще се мре - поне у дома да се мре!” - отсякъл баща й. На другата заран запрегнал и повел кравите по обратния път.
Пристигнали около Трифон Зарезан. Заварили къщите с разбити врати и ограбени. Купните с пшеница, правени още през август, покрити със сняг, а житото от снопите - поникнало.
Баща й ходел на полето да кърши мамули. Майка й ронела зърната, варяла ги в котел и им раздавала по шепичка.
Коя беше все пак баба ми Ненка?
Първото дете на Нанко Цветков. Той се преселил от Луковит в Дерманци по-късно от другите родове, затова се настанил на юг от Барата, която разделя селото на южна и северна част. Дворът опирал в река Вит.
Негови съседи били родовете на Братушковци, Павловци, Тетевенците и Делиевци - дошли по-рано тук. Той бил терзия. Тачен човек, защото освен на шивашки занаят учил чираците си на четмо и писмо. Тоест, бил даскал.
Моят дядо Герго, чието име нося, бил негов ученик. Тогава е харесал навярно и баба ми Ненка, която растяла пред очите му.
Някъде към 1890 г. те се събират. Първото дете, дъщеричка, баба ражда на следващата година. Това е леля Пена. След това ражда още седем деца.
Четири починали съвсем малки, две обаче, отгледани вече - вуйчо Иван на петнадесет и леля Стана на четиринадесет починали по време на Балканската война през есента на 1912 г. Последен се ражда - на 15 февруари 1907 г. - татко ми Стойко.
Така от осем деца оживяват първото и последното. Татко е отгледан от дядо си Стойко.
Баща му умира след тежко раняване в битката за Люлебургас през 1913 г.
Изглежда дълго е лежал в полковия лазарет, защото го пускат в домашен отпуск чак през месец юни. Пътувал по нередовните железници дълго, докато се добрал до гара Червен бряг.
Там случил каруцар от село, дошел за сол и газ за кооперативния магазин. Прибира се с него късно подир обед. В къщи била само баба.
Посреща го, бърза да му стъкми обед. А той, изморен от изнурителното пътуване, помолил: “Ненке, постели ми едно чердженце под черниката да полегна, че нещо ми е зле. Стопли и вода в ператника. Като мигна, да си измия главата.”
Постлала баба чердженцето под сянката на черницата и дядо легнал. Когато след час отишла да го събуди, намерила го умрял.
Тя останала вдовица на 44 години, а татко Стойко сирак на пет годинки.
Баба живя дълго. Често съм се питал, какво я крепеше, като бе понесла толкова покруси? И досега нямам отговор на тази тайна. Едва ли е само родовия ген.
Баща й, дядо Нанко, и братята й Дило и Цвятко бяха живели близо по сто години!
Навярно волята и редовният живот поддържаше жизнените сили и на баба. Къщата й бе винаги оправена, а тя и в делник, и в празник - спретнато облечена.
Неопрана дреха не търпеше. Ператникът с вода бе винаги на печката. Лятно време - с кобилицата на рамо и бухалка в едната ръка - осъмваше на Вита. Другите жени - съседки и роднини - идваха често да се съветват с нея за най-различни неща. Тя щедро ги даряваше с внимание и поука.
Разбрала навреме, че къща без мъжка ръка е обречена, баба задомява дъщеря си Пена още твърде млада. Превежда будния и работлив Димитър - най-малкият син на дядо Дако Данкомски - за зет. Това става през 1913 г.
Невръстният й син Стойко го приема като по-голям брат. Аз помня с каква топлота и доверие татко произнасяше: “Бате Димитър да каже!”
А бате му Димитър изживява една дълга, дълга трагедия. В края на 1917 г. като войник попада пленник в прочулата се при Дойран френска дивизия.
През Средиземно море поема пътя на пленничеството. Прекарва във Франция повече от две години. Няколко години опитва бягство, но все не успява.
Третия път се качва на някакъв турски параход и стига до Солун, откъдето се връща в България.
Леля Пена и вуйчо Димитър заживели в своя къща чак през 1930 г., когато татко Стойко се оженил.
После сме се родили ние - аз на 20 февруари 1931 г. и сестричката ми Ненка - на 5 май 1933 г.
Десет години след мен, на 19 май 1941 г. се появява на бял свят и втората ми сестричка Пенка. Оттогава баба посвещава живота си на нас - децата на сина си Стойко и снаха си Гана.
Дотогава баба отдава сили за отглеждане децата на дъщеря си Пена и зет си Димитър.
Това става в къщата край река Вит. Там се ражда първо кака Денка - 1916 г. След нея се появява на бял свят кака Станка - 1919 г. и чак през 1923 г. - бате Петър.
Понеже са родени в къщата край Вит и тримата (дори след то се преместиха в новата къща) помагаха в моето и на сестричките ми отглеждане. Особено кака Станка и бате Петър. Те предпочитаха да спят и да се хранят при баба си. От старата къща ходеха и на училище…
Майка и татко осъмваха и замръкваха на къра. С нас се оправяше баба. Да ни нахрани, да ни опере, да ни проводи на училище. Работата в селската къща няма свършване.
Свинята с прасетата да се нахранят, кокошките да се наглеждат, да се меси и опече хляб, да се сготви ядене за тези, които ще се върнат вечерта от нивите. Не подгъваше крак по цял ден.
Ние, правнуците, след като се върнехме от училище, помагахме в къщната работа. През лятото аз пасях кравите за мляко (конете с каруцата бяха с татко и мама на къра), бавех малката си сестричка, а вечер задължително осигурявах наръч съчки за печката. Ненка пасеше край реката свинята и прасетата.
В нашето семейство цареше уют и спокойствие. Майка и татко бяха работливи. Вслушваха се в съветите на баба. Майка ми често повтаряше: “Баба ви рече!”
Ние бяхме послушни. Учехме се добре, учителите ни хвалеха. Аз станах известен литератор. Ненка - почитана учителко. Малката ми сестричка Пенка - химичка, лаборантка.
Отгледахме на свой ред деца и внуци. Всички носим в ръцете си ония добродетели, в които баба ни възпита.
Аз натоварих съвестта си и с един грях към нея. Толкова години вече минаха, а аз все още не мога да забравя оная далечна есен на 1957 г.
Работех в Плевен в Окръжния комитет на доброволната организация за съдействие на отбраната - ДОСО.
Всеки от нас, инспекторите, отговаряше за отделна околия. Аз - за Троянската. А селата там са разпръснати из целия Балкан.
Починала баба по Голяма Богородица. Родителите ми проводили телеграма до Плевен. Търсели ме колегите, но не успели да се свържат мен.
След седмица или две се върнах в комитета, връчиха ми телеграмата. Истински страдах от това фатално разминаване.
Когато един неделен ден си пристигнах в родното Дерманци, майка ми разказа за последните дни на баба. Не могла вече да става от леглото.
Една сутрин, когато мама шътала около печката, баба я повикала: “Гено, я ме изправи и отвори врата да видя съмнало ли се е”.
Живеехме в стара пристройка, защото новата къща още не беше стегната. Вратата наравно с двора.
Отворила мама вратата, подпряла гърба й с две възглавници. Баба вперила очи навън, а точно насреща имаше лехичка с хризантеми. Разширила баба очи и прошепнала: “Боже, още няма Богородица, а хризантемите напъпили!” Килнала се назад и издъхнала.
Отишла си баба, отиде си и майка ми, а аз и до днес пазя като зеницата на очите си тази лехичка с божественото цвете.
Хризантемите си растат все там, пред вратата, пред къщата. Забил съм дървено колче и съм привързал стръковете с канап.
И винаги, когато си отида на село, на забравям да ги полея.
Това цвете ми напомня за баба и за майка. Не забравям, разбира се, да намеря време и да прескоча макар и за час до гробищата - по свещ да им запаля и да прелея гробовете им.
