ПОЛКОВНИК В ПЕНСИЯ

Светозар Казанджиев

Зима - зъбата и скучна, загърната в опетнен сняг. Командирован съм в София и ще нощувам в хотел „Славянска беседа”, разположен в центъра на града. Стая триста и петнайста, е овехтяла, мирише на спарено, на тютюн и какво ли не. Тънка, деликатна, едва доловима миризма, но постоянна. Китайският ресторант на втория етаж я овкусява и пържи допълнително. Въпреки мизерията, хотелът е предпочитан. На „пъпа” на града, комбиниран с евтин ресторант и много театри наоколо, той е чудесно място за средноинтелигентния гост… Мен обаче ресторантът не ме интересува. Два пъти съм „ял” косъм от главата на мастър шефката - невзрачна китайка, с мръсна бяла дреха и още по-мръсна бяла престилка. Тя излиза от време на време от кухнята да сервира на свои клиенти, демонстрирайки им „специално” внимание. Грозна, с големи дръпнати очи, с месести бърни и увиснали бузи от тежестта си, прилича на булдог. Като я гледам как топи пръст в супата, която сервира или в халбите бира, ми се повдига. Мебелировката в ресторанта е вехта, покривките на масите - избелели и надупчени от цигари, от времето когато се пушеше, мокетът е мръсен, има мухи, а хлебарките са на пост двайсет и четири часа в денонощието. Ужасно!…

Влизам в стаята, която наемам срещу фактура, после в банята и о, изненада - в тоалетната чиния пет-шест хлебарки пият вода. Сякаш са мъртви, но не са. Клатят рогцата си, подсказват, че владеят положението. Облекчавам се, пускам казанчето и струята ги отнася в канализацията. Хващам се за душа. Една гадинка изскача от сифона на ваната, последвана от две по-малки, такива едни твърди и безсмъртни. Къпя се в тяхно присъствие, въпреки противната им компания.

Вечерям на „Графа”, в ресторанта на журналистите. Яденето освен студено и безвкусно, е и „солено”, на цената на половината командировка. Вътре гъмжи от хора със самочувствие. Въобразяват си, че са „велики”, не си говорят, тъпо е. Плащам сметката и напускам.

Снегът хрупти под краката ми. Нощта е изстинала с три градуса и въздухът е като халва. С нож да го режеш. Вървя през София, забавлявам се с лампите над главата ми. Не бързам за хотела. Минавам край Народния театър „Иван Вазов”, през площад „Батенберг”, продължавам до ъгъла пред Руската църква и там завивам надясно по „Раковска”. Встрани от мен остава разсечената глава на Стамболов, а до мен - „Максим”, заведение в което артистите поливат „Аскеер-а”.

Триста и петнайста стая на хотела е пуста. В тоалетната чиния заварвам отново няколко хлебарки на водопой. Изпразвам „бойлера” и им пожелавам „На добър път”. Събличам се, а упойващата миризма на спарено, ме тика неудържимо в леглото. Тъкмо „предавам” Богу дух, някой хлопва на портата.

- Кой е? - питам, сякаш съм у дома, забравил, че това е хотел и то в центъра на София.

- Съквартирантът. Отваряй! - обажда се рязък мъжки глас, научен да командва. Отварям.

В стаята нахлува самият той, с устремна крачка, средно дебел, средно висок мъж с голо теме и зелени очи. И мустаците му зелени - от никотина. Балтонът му и той, а на краката - войнишки кубинки. Поглежда ме с лукава усмивка и протяга ръка:

- Лисичков, Иван Стефанов, ако държиш да знаеш цялото ми име.

- Ханджиев - отвръщам му, нежелаейки да знам нито името му, нито каквото и да било. Спи ми се.

- След като сте Ханджиев, значи си имате хан, какво търсите в тоя въшкарник? - пита ме все така цъфнал с пъпешово лице и очи на пощенски раздавач.

- Командировка - казвам с половин уста.

- Значи работите? - учудва се „любеницата”.

- Какво друго да правя! Имам семейство.

- Аз съм пенсионер. Полковник от армията. Вече съм „стипендиант” на държавата и „помпам” Националния осигурителен истнитут. Гледам си кефа, седмично ходя един път в казармата да видя какво съм постигнал. А то не е малко. Двадесет и пет години се събуждах с въпрос: „Какво трябва да свърша?” и заспивах с „Какво успях да направя!” Бях голямата работа. Началството ме харесваше. Имах авторитет. Здрав, красив, набит като шпеков салам, униформата ми отиваше. Минавах за бир парче женкар… А за това се иска храброст, драги момко, мъжественост и храброст!

- Така е, но в един слънчев ден всичко свършва и храбростта става излишна - включвам на неговата вълна.

- Така мислите, защото сте влюбен в жена си. Прескочете оградата поне веднъж, докато имате сили и ще се изумите от хубостите зад нея.

Замълчах.

- Вдигате ли „самолета”? На вашите години, като ви гледам не сте повече от четиридесет и пет, аз го вдигах по три пъти на ден. Сутрин излиташе сам, на обед и вечер рулят беше в ръцете ми. Има някакъв пиниз в това да развратничиш и по този начин да укрепваш семейството си. В армията сме големите специалисти.

- Чувал съм, но ми звучи повече като легенда - обръщам му гръб. Не ми се слуша. Такива като полковника приличат на раздрънкана воденица - трака, а не мели. - Лека нощ!

- Спи, младежо, но знай, че от сън спомени няма - отвръща леко засегнат женкарят, започнал да се събува. Гаси лампата и продължава да се съблича на улично осветление. Моментално заспивам, въпреки че в носа ми нахлува остра миризма на войнишки крака, на мръсни партенки, на едновремешна вакса…

По някое време ме събужда пронизителен вик. Полковникът командва насън. Сутрешен развод ли е, тактическо занятие ли е, марш на скок ли е, в просъницата няма как да отгатна. Но той командва не на шега.

- По-бързо в строя! Мърди такива! Ей, новобранец, мръдни си задника, докато не съм те пратил да „поливаш розите”. Равнис! Мирно! За среща от дясно, за почест! Другарю генерал, полкът е строен за вечерна проверка. Личният състав е налице. Командващ, полковник Лисичков. Слушам. Свободно! Полк, мирно! За величието и славата на нашето отечество, ура - заедно с войниците и той вика ура-а-а! Представете си как се спи при такава „тържественост”. Ставам, побутвам го, а полковникът е натегнат като пружина, все едно е на плаца, моля го да се обърне на другата страна.

- Извинявай, младежо. Но на тази страна похърквам доста нахално. Ще ме извиниш.

- Ще ви… Хайде, обърнете се! - нервнича. Очите ми се затварят, а той се гевези като булка в първата си брачна нощ. Още не съм се завил с чаршафа и полковникът се прехвърля в гатер, включва банцига на трета и започна да „бичи” букови трупи.

Става ясно, че ме очаква паметна нощ. В множеството си командировки съм срещал всякакви екземпляри, но „бек вокал” като полковника - никога. Събудил се преди да заспя, седя облегнат на възглавницата в мрака, гледам часовника на ръката си, който показва полунощ и мисля как да изключа „шалтера” на вършачката до мен, подхванала наред да дроби и меле гората. Надеждата ми е в умората, да надхитри кошмара и както си стоя вгледан в тъмното, да заспя. По някое време тя наистина побеждава.

Някъде около пет, пет и половина, по първи петли, когато нощта е най-черна, а сънят най-дълбок, ме събужда отново гласът на полковника. Не командва, а стене:

- Синко, остави тая пуста Германия! Стига я превъзнася. Знаеш, че по клетва и дълг, аз съм длъжен да я ругая. Послушай ме, сърцето си да извадиш и на тепсия да й го поднесеш, германец няма да станеш. И Слава Богу! Затова бъди умен, продавай труда си на висока цена, вземай й парите, живей, но за родина, забрави. Няма втора родина, няма втора майка!… - Гласът на полковника е притихнал, изпълнен с печал. - Не се обаждаш, а обещаваше да сме в контакт ежедневно! Ще ти напомня, че ако можеш да преживееш един ден без да попиташ как сме, какво правим, ще можеш да преживееш и останалите триста шейсет и пет дни от годината. След първия, след втория, след третия ден чувствата ще залинеят. Ежедневието ще стопи любовта между нас, ще ни отнеме най-хубавото и от еднокръвни роднини ще ни превърне в далечни познати. Утре, когато аз си отида, едва ли ще имаш сили да си простиш. А когато и майка ти се спомине - тогава „майката ще си трака”.

След пет часа сън, доволно наспал се, мозъкът ми щрака на пълни обороти. Вълнува ме този бащински плач. Стискам дъха си да не усети, че го подслушвам. Искам да чуя цялата повест. Тя като нищо може да е и моя. Дъщеря ми се готви да учи в чужбина, готова на всичко, за да успее. Знам ли, утре може и аз да сънувам детето си в някой забравен хотел, и в съня си за него да плача…

- Ех, сине, сине!… Имам нужда да кажа някому всичко това. Ти си човекът. Знаеш, слабостта е изгонена от нашия дом, но днес аз й отворих вратата. Боли ме… Глупости! Аз и плач! Аз съм мъж, при това полковник!… Ех, момче мое, животът е сложна работа. Не може да си доволен от него, ако не си доволен от себе си. Затова днес, утре и завинаги, девизът е само един: „Ако не можеш да летиш - тичай, ако не можеш да тичаш - ходи, ако не можеш да ходиш - пълзи, но трябва да стигнеш докрая. Там, сред мечтите е и родината. Тя е като звездите, често не ги виждаме, но знаем, че са на небосклона. И отечеството е там, при нашата голяма любов!”

Сутринта, в седем, полковникът скочи от леглото, сякаш от батут, прозя се два пъти като лъвът на „Метро Голдуин Маер” и потъна в банята. Това е чудесна възможност да отворя прозореца, за да влезе глътка свеж уличен въздух. Какъвто и да е, със сигурност е по-чист от стайния.

- Гледай тоя синковец, приватизирал хотела на дядо си, на самия пъп на София и за четвърт век не може да му смени тапетите, а ние за четиридесет и пет години изградихме две Българии, които те рушат, грабят, продават и три десетилетия не могат да унищожат. Демократи!… Шушумиги, „Мейдън Бългерия”, алчни за власт и пари… Това са нашите демократи. Измамиха народа, вдигайки му два пръста с три букви и едно лъвче, а след това му смъкнаха гащите. Яжте, вашата верица, дано ви хване сюргюн! - гневи се полковникът-женкар, баща, патриот и какъв ли още не знам.

- Вживявате се, а няма никакъв смисъл. В тях е и ножът, и сиренето, и истината - казвам си мнението, без да го иска.

- Винаги е имало и ще има смисъл, да казваме какво мислим, млади господине! Не е нужно да говорим с гръмки слова за родината, за нашия дух, защото той произтича от величието на българската душа. Но трябва да говорим! За доброто - без патос, за лошото - с болка, както говореха нашите учители в училище. Трябва да го правим ясно, за да разбират децата какво искаме да им кажем… Не ме гледай така, знам, че приличам на стар кон с обелени плещи от хомота на времето. Знам! Аз съм прототип на живота. Работех, за да правя от лошото добро. Желая и ти да изпиташ това чувство. Да усетиш вкуса на живота…

Пенсионираният полковник нахлузи дрехите си като хомот, напръска се с „Тройний”, замина. В триста и петнайста стая на хотел „Славянска беседа” остана само споменът за него - стипчив и парещ като руския одеколон.

30 юни 2019 г.