ЛЕНТЯИТЕ
Източна приказка
На изток някъде в страна сълнечна
за нас примамлива, далечна,
имало град - със чудеса прочут,
където хората без много труд
живели доволно и щастливо,
и дълго се излягали лениво
под сенките на старите чинари.
Там имало една тайфа другари -
по мързела прочути в целий град,
които предпочитали от глад
да пукнат, ала все да си лежат
и да се почесват по гърба.
Но стигнала и зима там еднъжка
и застояла, много била длъжка.
Ала от мързел нашите лентяи
не палили и печки в свойте стаи,
а ходили край банята и там
лежали си без грижа и без срам
на топло, дето от нощта
изхвърляли на пътя пепелта.
Лежали тук от съмнало до мрак!
Научил се затуй и шахът чак,
ядосал се и всичко кат разбрал
на свойте хора заповед издал:
да хвърлят веч на пътя от пещта
и въглени горещи в пепелта!
И тръгнал сам тогаз да се посмее,
да види тая паплач как се грее!
Запарила жаравата лентяите,
обръщат се, ала нехаят те!
От зор им капят чак сълзи,
ала да станат ги мързи.
Един от тях накрай не издържал,
надигнал се полека, заревал:
- Аман, аман, спасявайте, горя,
изпечен ще умра!…
Погледнал го съседа, изсумтял
и тихичко, и кротко му казал:
- Защо врещиш, серсем, като коза?
- Изгарям бре, запалих се, Риза.
- Ех, щомто си решил да даваш глас,
викни за помощ, брате, и за нас!
Викни: Горим! Гориме със другарите,
викни да дойдат тук пожарникарите!
- А вий защо не викате сами -
погледнете - под всекиго дими!
- Абдал! - тогаз отвърнаха едвам
лентяите. - Повикай, викай сам -
не виждаш ли, че всички ни мързи?…
И шахът дълго смял се до сълзи,
па си отишъл весел във палата.
Таквиз неща се случват по земята!
——————————
в. „Щурец”, г. 8, бр. 378, 10.05.1940 г.
