БАЩА И СИН
Последният час преди коледната ваканция учителят каза:
- В края на тази година ще направим екскурзия. Искам да видите море, пристанище, да се повозите на параход.
Стаята забуча като майски рояк, а Павел Станчев мълчеше.
- Ти защо не казваш нищо, Павле? Не искаш ли да дойдеш?
- Ние нямаме пари, господин учителю - рече тихо Павел.
- Лъже! Имат! Вчера баща му беше пиян! - обади се Марийка.
Учителят я изгледа сърдито и отсече:
- Павел не лъже! Слушайте! По Коледа и Сурова никой не харчи, каквото събере. Турнете го в кутийка и там пускайте всяко левче. Ще видите колко много пари ще станат.
Една надежда трепна в сърцето на Павли, но веднага угасна.
Жално му беше, че изкараха баща му пияница. И той попиваше, като всички селяни през зимата, но никога не налиташе на караница и бой. Павел не знаеше по-добър баща и много го обичаше.
Удари звънчето. Разпуснаха ги. После се заредиха весели дни.
На Коледа и Сурова Павел си събра 23 лева.
- Какво ще си купиш с тях? - попита майка му.
- Нищо - отвърна Павел и разправи за екскурзията.
- Ха така, мамин! Нека и ти излезеш като хорските деца - рече майката, отвори сандъка си и подаде една синя кутийка.
Павел я грабна, облепи я със смола от дърветата и проби на капака дупка. После едно по едно пуснаха левчетата. Бяха точно 23.
Майката присегна към полицата и каза:
- Тъкмо продадох яйцата. На ти още едно левче да не са тек.
Синът остави кутийката на полицата. Първите дни често я разклащеше и се радваше. Но в тяхната къща лесно не се отделяше пара и той скоро забрави касичката.
Един ден баща му си дойде по обед червен и весел. Познаваше се, че беше пийнал тъкмо, колкото да му се размъти умът.
Седнаха да обядват. Щом се нахраниха, Павел изскочи и погна Шарка по двора. Майка му изнесе синията и почна да мие паниците.
Удари училищната камбана и Павел се спусна за книгите си.
Той отвори стаята и остана закован на прага:
- Аа, защо си ми взел касичката, тате?
- Е, че какво? Исках да видя посъбрал ли си! - отвърна бащата и леко остави мукавената кутийка на мястото й.
Павел се повъртя, взе книгите си и отиде на училището, но не беше спокоен. Като се върна, свали касичката и не повярва.
Дупката беше разкривена!
Вътре не хлопаше нищо!
Очите на Павли се напълниха. Баща му, собственият му баща го беше окрал! Да каже ли какво е станало? Да го кръстят сега и крадец? Не, никога, никому няма да спомене за това…
Вечерта бай Станьо си дойде хубаво пиян. През нощта Павел се събужда няколко пъти и първата му мисъл беше, че няма да иде с другите деца, че напразно се е радвал.
Сутринта стана измъчен. Баща му седеше вече до печката и гузно се усмихваше. Той забеляза, че опинците на Павел са пробити и поиска да им турне подлоги, обеща да му купи за Великден фуражка. Думите му бяха плахи и виновни. Павел мълчеше, сякаш нищо не знае.
Така мина този ден и бащата се успокои.
Веднъж Павел влезе в стаята да остави книгите си. Майка му веднага спря вретеното и гневно викна:
- Не те ли е срам да ме мамиш? Аз гледах левче да откъсна и да го пусна там, а ти си разпилял всичко? С какво ще идеш сега на разходка? Нека ти се смеят другарите! Пада ти се!
Павел виновно мълчеше. Баща му се беше навел над оглавника на кравата и усилено го прешиваше, сякаш не чува. Майката се кара, вика, па излезе на пруста. Тогава бай Станьо дигна глава:
- Защо не каза, че аз съм взел парите? - попита той.
- Срам ме беше, тате…
Бай Станьо изпусна шилото и загледа детето с широко разтворени очи. Преди да проговори, влезе майката и подвикна отново.
- Стига! Детето не е виновно! - каза бай Станьо.
- Тъй ли? Да не си виновен тогава ти? Ти ли ги взе? Ти?
- Аз! Не знаех какво върша! Мълчи! Павел ще ми прости!
Нещо парна Павля по сърцето и той развълнувано каза:
- Мамо, не се карай! Ние с татко ще се погодим!
Майката изненадано замълча. Взе хурката и сърдито седна.
На другия ден бай Станьо скова дъсчена касичка. Той пребърка всичките си джебове и едва намери първи да пусне два кални лева.
Времето се оправи и бай Станьо тръгна да обръща за лозя. Щом се върнеше вечер, той изваждаше в калната си шепа спечелените пари, пущаше от тях и тя скоро натегна повече от по-рано. И напразно Павел го спираше. Напразно напомняше, че парите трябват и за друго…
Той още веднъж видя колко добър е неговият баща и го обикна двойно…
——————————
сп. „Детски живот”, кн. 5., 1939-1940 г.
