ВЕСТНИЦИТЕ НА БАКАЛИНА

Христо Рудински

Някои хора забогатяха отведнъж. Други като бакалина от нашата улица постепенно. Преди казваха “не мами съседите”. На останалите продаваше по няколко тона лед в годината. Как ще го разбереш. Получава дълбоко замразено месо и когато плащаш килограм, ледените кристали са поне сто-двеста грама. И така успя да си купи една кола, после на съпругата, когато дъщеря му получи книжка - и на нея. И по едно жилище на двете. Даваше ги под наем.

Демокрацията дойде с режим на тока и опашки по магазините. Нямаше месо. И тогава нашият човек си купи товарен хладилен автомобил. Жена му напусна служебното барче на профсъюзите и пое магазина. Бакалинът пътуваше до някакви кланици в Добруджа и носеше свинско, телешко, дроб, колбаси. Освен своя магазин, зареждаше и няколко други. Набързо направи верига за продажби.

Среща ме един ден Танчето от съседния блок:

- Ти не беше ли някъде журналист?

- Не съвсем. В едно литературно списание съм.

- Бакалинът ме пита познавам ли такива хора. Търси три-четири журналисти. От него парите, от тях да правят вестника. Каза, че няма да им се меси. Най-много отпред

една реклама на магазините му. А те знаят какво да пишат.

- Но всеки вестник трябва да има физиономия, кръг читатели. Да се интересуват от публикациите, да го търсят.

- Нали точно тази е работата на журналистите. Толкова ли не можеш да намериш няколко души?

Все още нямаше безработни журналисти, един вестник струваше дребни стотинки, а хората си купуваха и правителствени, и опозиционни, сравняваха написаното.

- Слушай, Танче. Аз не разбирам от твоите неорганични вещества, а ти от вестници и списания. От хората, които познавам, никой не би приел да работи във вестника на бакалина, дори и заплатата да е доста по-висока.

- Защо, той няколко пъти повтори - нямал да се меси в работата им.

- Не само съм сигурен в това, което казах, а и не бих предложил подобно нещо - ще ми се изсмеят. Първоначално бакалинът няма да се меси. После ще поиска да наругаят конкурентите му. Ами ако има нова метреса и пожелае да поместят снимката й на първа страница…

Говорихме още, но всъщност разговорът свърши до тук.

Мина време. Новите вестници никнеха един след друг.

Първо на всевъзможни партии, организации, дружества, комитети и фондации. И макар много журналисти от досегашните вестници да останаха без работа, не назначаваха тях, а разни други хора.

Веднъж чакахме гости и ме изпратиха за пържоли.

Жената на бакалина както винаги избра като на съсед нещо по-добро. Но когато подаваше торбичката, пъхна в нея и вестник:

- Само за редовни клиенти. Този вестник е наш…

Разгънах го. Кой знае защо се наричаше “Бумеранг”.

Дежурната реклама за стоките в магазините. Идвали направо от производителя, чиято фирма е по европейските стандарти и с непрекъснат ветеринарен контрол. А цените са не само приемливи, а значително по-ниски от останалите търговски обекти. До тук - добре. Но под рекламата едри букви съобщаваха най-интересното в броя:

“Сексуален маниак се представя за телефонен тихник”, “Певицата Бони в трети брак със 17 години по-млад съпруг”, “Водещата в канал 2005 Зора Ванчева купила крадена кола”, “Колко са кредитните милионери”, ” И заместник-ректор в консерваторията се жени за студентка”, “Монетата с образа  на Орфей била фалшива”,

“Писателят Данчев, получил държавна награда, бил уличен, че е преписал романа си”, “Крият, че у нас има тайни складове на ракети”, “Поетът с китара Радко Киров съчинявал песните си гол”, “Любовна връзка между депутати, той от управляващите, тя от опозицията”.

Не зная как са събирали рекламите. Те бяха в няколко групи: желаещи да гледат възрастен човек - в замяна да наследят жилището му, сексуални услуги срещу “спонсорство”, продажба на нови /явно повечето крадени/ вещи, защото цените бяха символични, търсене на възрастен /до 65 години/ чаровен господин  “с цел брак”, но с жилище и добър месечен доход. Всяка втора обява канеше в частно училище / “най-доброто”/, или “с най-престижния курс” от компютърен и за чужди езици, до изкуството да се плетат брюкселски дантели.

Имаше и скрита реклама. Репортажи, платени от рекламирания. Първият горе-долу ставаше, но написан неграмотно. За частната ветеринарна лечебница “Синьото куче”. А защо кучето да е синьо? Може би собственикът е привърженик на сините в политиката? Другият за секс-магазин. Със снимки на експонатите.

Оказа се, че вестникът на бакалина не само се подарява на редовни клиенти, а и се продава. Собственикът му завладя пазара на жълтите вестници. Сред тях бяха “Секс-хоби”, “Скандал №1″, “Интимни тайни”, “Наш папарак”. Сега собственикът се ориентирал и към речниците. Всички издавали или двутомни и по-обемни, или за начинаещи и по-кратки. А хората, понаучили езика, че и студенти, ученици, които нямат под ръка интернет да ровят в него, предпочитат среден размер - да не е скъп и да се носи в чанта. А кой ще съставя речниците ли? Колектив. Купува се най-големият и се съкращава. Дъщерята на бакалина е учила няколко години в гимназията английски. Ще се справи. Гаджето й е с френски, все ще се намери някой с немски. По-сложен е

въпросът с разните разговорници  и речници по гръцки, португалски и испански - доста народ хукна към тези държави. Но едно по едно. Докато се продават английските, френските и немските /без тях не може/, може да плъзнат и по други държави. Ще дотрябват и помагала /така мисли  бакалинът/ и по австрийски, швейцарски, австралийски, че и по американски.

А предприемчивият юнак пари има - само единият вестник покрива разноските за всички останали. Видях новата му визитка. Преди в нея се четеше “Едноличен търговец”, и името. А сега - по-просто, но респектиращо: “Издател”.