ЦОЛЕВА ЗАКУСКА

Иван Нечев

Едрото магаре уморено пристъпваше под огромния товар, задянат на самара. Край него крачеше тежко най-големият син на Кочо Цолев. Загрижен беше. Чудеше се как да съобщи лошата вест на баща си.

- Ей, дундьо! На сън ли ходиш? - избоботи зад него дебелият глас на баща му - Какво си се омърлушил като пръч по пладне?

„Аз като ти кажа новината, ще видиш ти един пръч по пладне…” - мислено му отговори Ганчо.

Най-сетне стигнаха до колибата, издигната на малка полянка от лескови пръти, докарани от крайречните лещаци. Цольо си имаше правило: колибата е по-гиздава, когато е от лескови пръти. Прави се на припек, по възможност да е оградена с мускати борове. По нея не трябва да има ардъч - той инстинктивно се отвращаваше от него с думите: „Ако беше от сой, щеше да бъде или непокорен бор, или красива трева, а то - трънобор!”

От колибата се влизаше направо в егрека.

Сега овцете пасяха по отсрещния стръмен рид, пазени от две овчарски кучета, едри като телета.

Товарът на магарето беше хляб за една седмица, лук, фасул, шарлаган, сол, две шишета сливова ракия и неизменните подправки за фасул чорбата - гьозум, чубрица и дебела сланина. Седнаха да закусват. Старият Цольо разчупи мекия хляб на домашния месал. Донесе по една двулитрова тенджера с прясно овче мляко. Прекръсти се широко, повече по навик, отколкото от набожност.

- Ха сега да понабием малко!

Дървената лъжица на Кочо Цолев скоро затрака по дъното. Докато се разяждаше, пресегна, с наслада отчупи от хляба, разпръснал в миг миризма на домашен уют и женска ласка. Отряза голямо парче червеникава като залез сланина. Натроши няколко глави чесън лук. Свежото слънце гледаше това спокойно червендалесто лице, на което стърчаха два островърхи мустака, като рогата на едногодишни даначета. Под месестите устни, мляскащи равномерно, шаваха белите зъби - сякаш потънали във вир валчести камъни. И фигурата му беше едра, дори сега, отпусната при ядене, излъчваше власт и сила.

Кочо спокойно пресяга, отчупва си от хляба. От самуна не е останало почти нищо, със сланината е свършено, но той не забелязва, че синът му още не е ял. Усеща само, че нещо се е лепнало на Ганчовия език и не му дава да преглъща. Но в такива случаи той си има правило - закусва ли, в краен случай може да го стресне само нахалството на

мецана, и то ако пресегне с лапа да грабне от сланината му - едва тогава може да се разгневи, макар да не е много сигурно. И второ, кой каквото има за изплюване, той ще си го изплюе и без да го хващаш за гушата. Несподелената мисъл по-силно мъчи стопанина си.

Закуската завършва с около кило сирене и малко необелен кромид лук, смачкан от тежката му ръка. Много ли е, малко ли е, Цольо не мери. Щом иска коремът, значи разрешава и душата. Цяло едно скромно семейство би преяло от това, което е отишло там, отдето  връщане няма. Дори на семейството би останало нещо и за обяд.

- Тате…  - рече да се обади синът.

- А, чакай да ти кажа, тъкмо ми дойде на ума! Тая вечер ще спиш тук, май една мечка се навърта тъдява, тая нощ може и на нас да налети…

Вестта беше предадена от баща на син и приета от сина съвсем делнично, като нещо обикновено. Все едно бащата на едно градско момче да рече: „Имаш малко температура, днес ще пазиш леглото…”

- Тате, бе! Тя стана една… - изплака синът.

- А, чакай да ти кажа и това! Оная, мърлявата овца, нещо прегъва крака, сигурно я хваща метилът. Да изпратиш утре по някое от хлапетата нишадър… Тю, да не беше поне с такова едро виме!…- Той не се доизказа, но беше ясно, че скоро, може би след ден-два, ако не оздравее, ще й пее парастаса.

В настъпилата кратка пауза, синът отново запелтече:

- Тате, бе! Знаеш… Наша Бона…

- Стой! Докато не съм забравил - да знаете, верицата ви ще разплача, не дай си Боже… Само да оставите да се подхлъзне…

- Тя стана друга бе, тате!

- Каква? Да не са я вече омърсили? - скокна Цольо - Кой е, казвай бързо, да го сплескам на качамак!

- Не бе, тате! Бона си е на място, нищо й няма, ходи си по стъргалото.

- Какво стъргало бе, конско чучело?

- Движението по главната, не знаеш ли? Ох, тя е добре, ами аз какво направих…

- Казвай бързо!

- Аз…такова… трябва да се женя бе, тате…

Туй ли било? Цольо се поуспокои, приседна - не за пръв път тоя дангалак му намекваше за това, дано само да е…

- Ама не за Цана бе, тате! За Гина…

- За коя?

От бащата се изтръгна такъв рев, че синът се сниши до тревата. Кучетата по отсрещния рид лавнаха по едър гад, птиците по боровете отлетяха. Сега синът знаеше, че Цольо ще фучи поне половин час като вихрушка в празна колиба, додето накрая поомекне.

- Значи Гина, а?

- Гина…

- Сигурно си я забременил - уморено, след дълга пауза се обади бащата, малко преди да избухне отново.

- А, бе…

- А, бе, ве, ге… Всичките букви да ми изредиш, няма файда! Че това жена за нас ли е, бе? А Цана, ехе…  четири педи гръб. Ръцете й яки като краката на катър! Проучил съм я аз, такава болест не знае. Само като преяде фасул, трътнува малко повече, но ние сме си такива. А на работа е, не ми говори - фурия!

- Ама тя, тате…

- Млък! Като си искал да правиш маскарлъци, прави ги с Цана, та барем на родителите си да угодиш!

- Ама аз Гина обичам бе, тате!

- Млък, нерез безподобен! И на мене ми се правеха едно време разни работи, ама си траех.

- Ти да знаеш Гина колко е работна, тате!

- Млък! Ще ми сравняваш ти катърската с магарешката сила…

Цольо изсумтя, но вече не се сърдеше, по-скоро тъгуваше. Последните остатъци от гневния половин час догаряха заедно с последните надежди за мощните и трудолюбиви Цанини ръце.

- Хайде, било, каквото било! Целувай ръка, магаре дългоухо! Щом ще е Гина, да е Гина, не бива да обиждаме добрите махленци…

Синът знаеше бащините си привички.

Влезе отново в колибата, изнесе месала. Върху него нареди хляб, непокътнат, сланина, кромид и чесън, балканска чубрица. В средата - шишето с ракия.

- Хайде, тате, да похапнеш! Пък аз ще ида да нагледам овцете…

Цолевата закуска продължи дълго, с дълбоки размисли за капризите на живота, които не се съобразяваха с мечтите…

Да му е сладко!