/Или как полетях и аз/

Йоан Нечев

І.

Бях изпаднал в леко състояние на дискомфорт, напомнящо транс, когато момичето тикна в ръцете ми една книжна тарелка с кебапче и парче франзела върху нея. Кебапчето изглеждаше много вкусно. При други обстоятелства съдържанието на тарелката би изчезнало за секунди, но приближаващата се буря изведнъж намали апетита ми до нула и моята половинка Йова ме намери с тарелката в ръце и очи, втренчени в пространството. Тя бе придружавана от Николай - въздушният акробат.
- Ами ти? - попита той, докато жена ми дояждаше пред очите ми кебапчето с франзелата.
- Добре съм - сепнах се аз, при което, разбира се, излъгах.
- Хайде да се качваме тогава на лифта! - предложи Николай. - Виж какво време е само!
Времето наистина беше прекрасно. Слънчево, с лек западен вятър и къдрави облачета в небето. Но това не ме устройваше. По-скоро обратното. Разстройваше ме.
- Ами… - измънках аз и едновременно с това започнах да му намигам - Ти нямаше ли някаква работа?
- Ще почака - отвърна той, докато продължавах да мигам насреща му като светофар.
- Може би друг път? - предложих аз, без да се надявам много, че ще ме огрее.
- Много е хубаво! - намеси се жена ми предателски - Усещането е невероятно!
- В това не се съмнявам… - измърморих аз, убеден вече, че има някакъв заговор между тях двамата за моето физическо ликвидиране. - Но ме заболя глава…
- Глупости! - рече жена ми. - Тебе никога не те е боляла глава. Мене ме болеше, но ми мина, щом се намерих във въздуха. Отгоре нещата изглеждат фантастично!
- Отдолу също - опонирах с последни сили аз.
- Защото не си го видял още отгоре - констатира Николай. - Ще направим само едно кръгче над града. Ще видиш, че ще ти хареса.
- Ами…
- Тръгвай! - нареди жена ми. - Бъди мъж!
С това тя ме доуби. Нямаше вече къде да мърдам. Какъв мъж иначе щях да бъда…
Затътрих крака след моя въздушен водач и тръгнах към небесната си голгота. Бях убеден, че ако случайно оцелея, ще отмъстя жестоко на заговорниците.
- По-весело, де! - усмихна се Николай, когато потеглихме с лифта нагоре.
Под краката ни се заредиха урви и пропасти, ниски гори на групи и дълбоки бездни, в дъното на които шумяха бързи реки. Въздухът, за мой ужас, бе толкова чист и прозрачен, че се виждаха чак пъстървите в тях. Планината ту се доближаваше до седалките ни и тогава клоните на дърветата се протягаха хищно към нас, ту изчезваше като бездна под краката ни и ни оставаше само да се кръстим.
По едно време седалките се заклатиха и лифтът спря. Погледнах надолу и между краката си видях на около двадесет метра под мен една наклонена полянка с тръни и скали около нея.
- Край! - рекох си. - Сега ако се скъса и въжето… - при тази мисъл се разтреперих. За какво ми трябваше да се пиша мъж? Много важно като какъв ще умра!
- Качват пътници - чух гласа на Николай.
Той се люлееше на предната двойна седалка на няколко метра от мен.
- Няма страшно! - изревах юнашки. - Много е готино!
Както виждате, вече даже не се чувах какви глупости плещя.
- Сега ще тръгнем пак - извика Николай. - Почти стигнахме…
Това ми прозвуча съвсем неубедително. Неволно си спомних за едно пътуване с кола из Родопите. Бяхме тръгнали за село Стърница. Странното име на селото идваше от родопското „стърно”, което на местното наречие значи „стръмно”. Нещо се объркахме, затова спряхме един дядо край пътя и го попитахме далече ли е селото.
- Не е! - посочи той с тояжката един хълм в далечината - Ей сая бърчинка!
Резултатът бе, че пътувахме още три часа до бърчинката.
- Виждам! - извиках към Николай. - Ей сая бърчинка!
- Какво? - не разбра той.
- Нищо, нищо - измърморих аз.
В това време лифтът се разклати заплашително и потегли със скърцане, от което ми настръхнаха косите и отекна в душата ми като стон.
Разгеле, накрая стигнахме и скочихме от седалките на горната станция, като моята ме лашна отзад. Все едно, че ме ритна кон. Потърках удареното, въздъхнах геройски и поех по една стръмна урва след Николай, който едва се виждаше под огромния денк с парашутите, който мъкнеше. Още в началото изкачването за мен някак естествено се трансформира в пълзене…
Как стигнахме до върха, не ми се разправя… Стоварих се там като чувал с картофи, изплезил език. Не дишах, а пухтях като локомотив. Николай, пристигнал десет минути преди мен, бе свалил от гърба си парашутите и изправен, спокойно гледаше на юг панорамата. Нито изглеждаше уморен, нито пъхтеше. Стори ми се даже, че се усмихва. Според мен, съвсем не на място. Или беше садист или мазохист. Или и двете. Но не ми беше до това…
Само един поглед надолу по баира, който изкачихме, ми стигаше да се тръшна и завия като вълк. Защото където свършваше баирът, започваше небето. Защо бе, защо трябва да се хвърлям в нищото? Защото съм мъж ли? Не съм, къде да се подпиша, че не съм? Ако да си мъж значи, че трябва да мреш, не ща да съм мъж! Отказвам се с Държавен вестник! И с международен вестник се отказвам…
- Готов ли си? - попита ме съвсем естествено Николай. Явно, не беше забелязал моята душевна борба на живот и смърт.
- Не! - отвърнах аз от все сърце.
- Почини си малко - рече той - Аз ще опъна тандема малко по-нагоре. Там е по-равно. - Николай нарами купа парашути, на които викаше тандем и закрачи нагоре.
Погледнах след него. Значи, имало и по-нагоре. А аз си мислех, че съм на върха…
В този момент, може би момент на прозрение, аз реших вече да не мисля. Така де! Каквото има до става, ще стане! Ако Господ е рекъл да се мре, аз какъв съм да му се бъркам? Ще се хвърля в небето, пък каквото сабя покаже и честта, майко, юнашка!
- Леле-мале, какви глупости само дрънкам! - рекох си и ако не бях толкова ошашавен, щях да се засрамя. Сега чак разбрах, защо в „Чичовци” народният поет Иван Вазов твърди, че небето треперело. Аз се убедих с очите си, че е така. Ще трепери, къде ще ходи! И аз ще треперя с него, защото и аз няма къде да ходя…
- Идваш ли? - чух гласа на Николай. Вдигнах поглед и го видях двайсетина метра над мен да ми маха с ръка.
- Е, сбогом! - простих се с всичко мило и като същински лев залазих нагоре към него.

ІІ.

- Затичваш се и, като ти кажа, сядаш! - инструктира ме Николай, сякаш ме кани на обяд. Бяхме овързани като сандвичи за седалките си, а зад нас на поляната се простираше двайсет метровото платно на тандема.
- На три потегляме! - нареди той. - Едно, две… три!
Спуснах се като на сън по хълма. Седалката ме блъскаше отзад, а краката ми като че ли не бяха моите. Струваше ми се, че не тичам, а подскачам и то като спънат кон.
После чух: „Сядай!” и седнах, но пропуснах седалката и опитах пак. Изглежда тоя път стана, защото Николай каза: „Готово!”.
Понагласих се, доколкото можах и докато се усетя, планината под мен започна да се отдалечава. После прехвърлихме билото и земята потъна някъде надолу. Вече летяхме. Редом с нас летеше и едно къдраво облаче. Ум да ти зайде!
През главата ми мина една мисъл и се запиля нанякъде, но аз успях да й хвана опашката. Мисълта ясно ми посочваше, че ако трябва да се плаша, да викам „Олеле, мамо!” и да крещя от ужас, сега му е времето. Но нищо подобно не чувствах. Нито паника, нито учудване, нито страх. Да ми се не надява човек! Седях си и зяпах надолу като че ли цял живот това съм правил. Не можех да повярвам какъв юнак се извъдих! Я седнете вие половин километър над земята, вързани за един чаршаф, че да ви видя!
Завихме плавно над град Сопот и отдолу се появиха познатите улици и сгради, но с големината на кутийки, сякаш разглеждах макет по градоустройство. До мен Николай седеше и дърпаше въжетата за управление. Попитах го колко сме високо. На около 600 метра, каза той.
От алпинизма, с който по някое време в миналото имах допирни точки знаех, че минеш ли пет метра над земята, вече е все тая. Може би затова фактът, че съм ги минал повече от сто пъти тези метри не ми направи впечатление. Все пак, и да исках, сто пъти не можех да падна. Изобщо всичките ми страхове, които брах до този момент изчезнаха. Напразно се мъчих да си внуша, че това, което ме крепи толкова високо над земята е парче плат и няколко въжета. В интерес на истината, не изпитвах и грам страх.
- Не те е срам! - рекох си. - Друг на твое място би се… да не казвам какво.
Повъртяхме се над града и накрая се спуснахме към поляните около станцията на лифта, където преди час бях снимал кончето и дърветата. В мен не беше останало и капка съмнение в това, че аз всъщност съм мъж и половина, покорител на висините, властелин на облаците и изтъкнат въздушен ас. Така се чувствах, направо ви казвам. Как нехайно обикалях като муха без глава в небесата, как небрежно витаех в атмосферата като безпътен атом - както вече бе казано: направо ум да ти зайде!
Стана ми доста приятно, че съм такъв юнак. Такъв мъжага, дето без да му мигне окото, се разхожда на шестстотин метра над земята, хич не е за изхвърляне. Кой знае колко жени са припаднали долу като са видели мъжествения ми силует, очертан във висините. Изобщо, къде съм аз, къде сте вие! Ей сега ще се спусна като бог от небесата, чеда мои и ще ви благословя! Моля, не се бутайте! Автограф ще има за всеки. Само освободете малко място, за да мога да кацна все пак!
С тези възвишени мисли погледнах надолу. На поляната, която вече се приближаваше, за мое безкрайно учудване, нямаше никой. Никой не размахваше букети, не святкаха камери и не припадаха готини мацки…
Вместо тях имаше стадо мърляви овце. Един натурален овчар махаше с гегата и викаше нещо сърдито. Около него развяваха опашки няколко проскубани кучета. В края на поляната се виждаха и два конски задника, които пасяха и не ни обръщаха никакво внимание.
Ние кацнахме изящно като лекокрила пеперуда встрани от стадото и тогава чухме
дрезгавия глас на овчаря, който изпращаше поздрави на майките ни и накрая завърши със следната благословия:
- Аман от тия побъркани хулигани! Тясно им било на земята, че зафъркали и по небето! Не може човек овцете си да напасе! Нахални диванета, ей! Като конски мухи!
Но аз не се разстроих.
Като малък също съм бил чобан и знам колко прости хора са това…