ПРИКАЗНИЯТ ПЪТ НА МЕЧТАТА

Светлана Йонкова

Романът „Семейство Фрий” е вълнуващо приключение по пътя към свободната реализация на личността, доколкото е възможна свободата изобщо.

Въздавайки възмездие за погубеното си семейство, в миг на голяма скръб главният герой извършва престъпление и е принуден да се скрие от обществото, за да избегне ударите на правосъдието.

Нужният пристан се оказва дивата природа, в която той не просто трябва да оцелее, а да се слее с нея и да си служат взаимно. Така той нарича себе си „планинец” - и макар че децата му един ден ще напуснат планината, в тях ще остане душата на планината - вечният стремеж към върха и бурите житейски.

С бягството в природата книгата напомня робинзониадата от Просвещението - и тук също главният герой попада сред природата - далече от хората; преобразяващият труд, изолацията в планината, малкото общество, което си създава Виторио - всичко това ще предначертае пътя към спасението.

Тази книга не е семейна сага, както би подвело заглавието. В сагата конфликтът е между поколенията, докато в „Семейство Фрий” отношенията между млади и стари са скрепени от любовта, уважението и приемствеността.

Именно ценностите, които носят в себе си майката и бащата, ще се превърнат в здрава основа за възпитанието на техните деца и ще ги научат да търсят свои собствени хоризонти - не за да отрекат традицията, създадена от баща им, а да я обновят и разширят, постигайки себе си.

Тук си дават среща и патриархалното, и модерното мислене - въпреки че думата на бащата е закон, родителите намират сили да пуснат децата си по пътя на риска, за да ги научи животът на онова, на което те не биха могли сами. Зачитането на свободния избор на синовете е върхът на родителската любов. Въпреки естествените майчини и бащини притеснения.

Показателно е, че попадайки в новата реалност, Виторио сменя както своето име, така и името на любимото момиче от миньорското селище, което става негова съпруга и майка на децата му.

Така той заявява една нова идентичност, воля за втори старт и втори шанс в живота. Имената на синовете също са натоварени със символно значение. Всяко от момчетата, неповторимо по свой начин, ще намери свой собствен неутъпкан път, за да сбъдне най-съкровените си въжделения.

В книгата интересно място заема и възпитанието на подрастващите. Звездина, която не е педагог по професия, успява да намери със сърцето си най-точните посоки и да поведе по тях своите синове.

Бащата е мъжкият пример, а тя - нежността, която се слива със светлината на Деня. Всъщност много от природните явления писателката е предпочела да именува с главни букви като съществителни собствени - и това одухотворяване усилва усещането за връзката между човека и природата.

Именно доверието в плодовете, които са отгледани в нейната сурова ласка, е ключът към щастливия финал на творбата.

Като изключим убийството и бягството, които дават тласък на действието, конфликтите са не толкова на външно ниво, колкото в самия човек.

В тяхното разрешаване личността се самоизвайва, за да постигне онова състояние, което ще я направи пълноценна и истинска.

Фантазното в повествованието е вплетено като „разказ в разказ” - двама пътешественици вървят по стъпките на предците и се срещат с миналото.

Ерика и нейният спътник са представени в съвсем реално време, но пътешествието им дава възможност да се пренесат с въображението си в миналото и да се докоснат до един свят, пълен с предизвикателства, големи решения и изпитания, много въпроси и много любов.

На места художественото леко отстъпва място на научното изследване - авторката анализира мотивите, състоянията, стига до общочовешки истини и чрез героите си прави обобщения, които звучат на места като философски изводи.

Това е характерно почти за цялата й книга - размишленията я пронизват от началото до края.

Нека не се впускаме повече в критически коментари, а да оставим книгата на Времето - истинския съдник! - така, както и Радка Сливкова е оставила своите герои на него, за да се самоопознаят и себереализират!