ЖЕРТВА

Лъчезар Воденичаров

Нощта теглеше бавно плътното си индигово наметало и призрачната мозайка от мастиленосини петна, изпъстрила короните на дърветата, ставаше все по-контрастна.

Обхваната от пълзящата неувереност, луната отдръпна изцъклената си, бисерна усмивка и бягайки към наситения от мрака запад, вече забиваше острия си сърп във високия, тъмен хоризонт.

Яркостта на звездите рязко намаля и изгубили бляскавите си ореоли, те постепенно се свиха до малки искрящи прашинки, чезнещи неусетно на фона на нежното сияние на зората…

Слабата светлина прегръщаше с мекотата си юнското утро, докато бързайки да се скрият от нея, потайните нощни шумове се губеха един след друг, оставяйки само невидимата, ефирна следа от странния шепот на стъпките си.

Ранобудните обитатели на клисурата още немееха, затиснати под похлупака на неспокойните сънища, но не беше далеч моментът, в който събудени от хладния дъх на гората, щяха да нарисуват възторжено красивия лик на утрото, с пъстрата си палитра от звуци…

Самотният силует изплува изневиделица в основата на рида и воден от строгия ритъм на честия, накъсан дъх, бавно пое по вървището, бягащо по ръба на острия, лъкатушещ гребен.

Той изкусно лавираше между малките борчета, притиснали с гъстите си редици пътеката, а когато на пътя му се изпречваха ниските, провесени клони на храстите, тихо и ловко се плъзваше под тях, губейки за секунди очертанията си…

Напрежението допълнително усилваше умората й, но нямаше време за почивка. Беше оставила неукрепналите си рожби сами повече от денонощие и бързаше да ги нагледа, а тревогата по тях вече прескачаше бариерата на поносимото.

Четирите гладни гърла под скалата очакваха завръщането, а опасните мисли за тях бръмчаха, като рой пчели в главата й, но нямаше сила, която да спре изгарящото желание за лов. Не и сега, когато след дългото упорито скитане, най-сетне беше попаднала на дирята, която търсеше …

Вече часове следваше младата майка по петите и все не успяваше да се прокрадне достатъчно близо, за да предприеме изненадваща атака. Но мигът на развръзката постепенно добиваше очертания и с приближаване на познатото калище, може би щеше, да се изпълни със съдържание…

Свинята не спираше и без да позволява излишни отклонения на малките, ги водеше към дола, където хладните ласки на банята, щяха да дадат началото на една благодатна, но изпълнена със страх, безпокойство и напрежение дневна почивка. А именно там, залисани от приятните забавления във водата, прасенцата щяха да бъдат възможно най-лесна мишена за инстинктите й…

Чуваше суматохата от боричкането и това я накара да наостри уши, застивайки, като сянка на пътеката. Чувствителният нос и острият слух безпогрешно определиха разстоянието и вече само последното стръмно спускане я делеше от жертвите й …

Направи няколко премерени крачки, но хипнотизирана от магията на издебването, настъпи неволно едно от сухите дъбови листа на пътеката. Мигновено се закова и в изблик на ярост, оголи зъби в свирепа гримаса, готова да отгризне крака, допуснал нелепата грешка.

Набръчканите от злоба устни постепенно се спуснаха над впечатляващо дългите зъби, а с това грозното предупреждение към непокорната лапа приключи и съществото й се върна към действителността…

Следващите тихи и напрегнати стъпки я доведоха пред последното препятствие. Къпината преграждаше пътя й с оплетените си на кълбета стебла и ако не се налагаше, да бъде внимателна, просто щеше да я прескочи. Но сега трябваше да я премине, при това безшумно, ако не искаше жертвите, на които вече чуваше дъха, да усетят преждевременно присъствието й…

Беше й необходима увереност, с която да извърви сигурно оставащите няколко метра до началото. Събра чудовищната енергия на стоманеното си тяло в тънко острие и провирайки се ловко под първите жилави въжета на къпината, запълзя напред.

Всяка струна на мускул и всяка клетка от коварното съзнание на хищника, работеха в смъртоносен синхрон, докато изтъканите от чувствителност сетива, попиваха болезнено невидимите трептения от напрегнатата сцена…

Беше в края на храста и виждаше прекрасно обстановката. Четирите малки се гонеха из мочурливото дъно на дола, докато майка им лежеше блажено в една от локвите и въртейки с повдигната глава влажния си нос, проверяваше въздуха за опасности.

Краткото изгрухтяване на моменти, спираше играта на малчуганите и те стъписани от гърления зов, притихваха в невероятни и смешни пози …но след секунди, всичко започваше отначало…

Вече можеше да си позволи атака… Късите крака на малките, щяха да ги затруднят при маневрите в гъстата, лепкава кал, а спасението по отсрещния стръмен скат, щеше да им се отдаде още по-трудно и тя едва ли щеше да има проблем.

Миг преди да се спусне с ураган от енергия, тя изпадна в странен покой, а през съзнанието й пробяга незаспиващата тревога за поколението.

После здравите мускули освободиха светкавично напрежението и отдавайки се напълно на изгарящия импулс на атаката, я понесоха устремно напред…
Излетя от опеката на храста, но първият скок още не беше завършил, когато вързан от жилавите въжета на къпината, единият заден крак възпря рязко движението й.

Тялото срещна безпомощно земята, разтегнато от екстремното усилие, а после се сгърчи и след няколко отчаяни драскащи движения застина за секунди, раздирано от канонадата на ускорения пулс и честото, повърхностно дишане…

Обърна се гъвкаво назад, решена да разкъса със зъби усуканите стебла на растението, но блъскайки се в жестоката истина на нещастието, съзнанието й бързо разбра …това бе злокобното присъствие на двукракия…

Захапката на тънкото, студено жило, вързано за близкия бор беше убийствена и стегнатият й крайник губеше постепенно усещането си.

Хванат непосредствено над скакателната става, кракът беше напълно обездвижен и всеки опит да го освободи от примката на стоманеното въже, предизвикваше остри, хапещи болки в дебелото сухожилие…

Действията изпреварваха мислите, водени от изпепеляващата злоба към отколешния й враг. Окървавените челюсти тракаха, като безпощадна машина, откъсвайки купища трески от дървото, но яростните й напъни не даваха резултат.

Тя се гърчеше, превзета от жаждата за мъст и хапеше жилавата струна, но масивните зъби се ронеха със зловещо поскърцване, срещнати от коварната твърдост на стоманата…

Имаше сили и не се предаваше… Острият писък на отчаянието викаше в главата й купища бесове, караше я да къса, като обезумяла къпините и да копае земята около дървото, докато лапите и ноктите й кървяха, изранени и начупени от скалистата почва. Натрапчивата мисъл за двукракия я заливаше с непрестанни вълни на ярост, но разбиващи се в стената на проклетото препятствие, те потъваха в нищото, водейки след себе си единствено изтощение…

За миг дивите вълни на безумието секнаха и насърчено от бистрата пресметливост на предците й, съзнанието се успокои. Прехвърли възможните варианти и лъкатушейки несигурно по тихата пътека на мислите, разбра, че има какво още да губи…

Бяха й отнели свободата, но в усойното дъно на дълбоката клисура я очакваха малките, беззащитни рожби. Заради тях си заслужаваше да намери обратния път, каквото и да й струваше това. Отпусна се и дори полегна на една страна, докато освеженото й от надеждата същество, прескачаше едно след друго бъдещите препятствия…

Трябваше да преглътне гордостта си. Трябваше да надмогне яростта и изтощението. Часовете безсмислена борба с твърдото въже я бяха убедили, че срещата с двукракия е неизбежна. Мъчеха я жажда и силен вътрешен огън, но на фона на предстоящото съприкосновение със смъртния враг, неприятното усещане донякъде избледняваше …

Умората бавно простираше горчиви пипала в мускулите й, но ярката мисъл за отмъщението тушираше парещото им действие. Малкото диво пламъче на живота все още гореше, някъде дълбоко в измъченото й сърце, а непреходната му светлина огряваше бледия, несигурен лик на надеждата…

Висеше на грозното си разпятие и проклинаше всичко живо наоколо. Попаднали случайно на пътеката, плахите й жертви притичваха уплашени покрай нея, стъписани от странното поведение и липсата на реакция…

Вече втори ден очакваше жестокия си противник и не беше изгубила търпение, но силната жега я убиваше. Слънцето най-сетне провря огнената си зеница между високите дърветата по хребета и попаднала в дълго жадуваната сянка, тя присвиваше с облекчение очи… когато той се появи…

Първо дочу тежкия, учестен дъх и стъпките на уплашения му питомец, а малко след това и пукането на съчките под краката му. Посрещна ги легнала и тръпнеща от напрежение, с едва доловимо ръмжене, но така и не дочака приближаването им.

Двукракият спря на сериозна дистанция и повече не помръдна, а само я наблюдаваше, докато уплашеното му куче нареждаше познатата тирада на страха, свряло снага в широкия разкрач на стопанина си…

Отидоха си, а това я изнервяше. Беше сигурна, че ще дойдат пак и в опит да запази малкото останали сили, тя отпусна уморените от напрягане мускули…

Очакваше съдбоносната среща и шумът от стъпките не я изненада. Този път бяха двама и с приближаването им, адреналинът все повече възраждаше тялото й. Вече наистина нямаше какво да губи. Оставаше й последната битка, в която бързата смърт или победата, щяха да увенчаят края на убийственото мъчение…

Лежеше и дишаше учестено, докато двукраките се суетяха около нея. Побутнаха я с дълъг прът, но тя не реагира, а когато единият я натисна с широк чатал през врата, само застина в очакване. Твърдото дърво я прикова към земята и почти спря дъха й, но тя превъзмогна зловещото задушаване, отброявайки дългите секунди до мига на отплатата…

Мисълта за наближаващото възмездие удвояваше силите й, а острото усещане на хищника за точния момент на атаката се върна, заливайки, като гореща вълна съзнанието й.

И когато единият от противниците посегна с въже към предните й крака, водена от огромната енергия на волята си, тя събра последните капки сила и ги трансформира в чудовищно отмъщение…

Цялата мощ на ранената й душа изригна …Раздирана от терзания, измъчена от жестоката болка и непрестанната тревога за малките, кървяща, заради отнетата свобода - единственото начало на съществуването, по-силно от живота и от съдбата на поколението …по-силно от всичко…

С рязко, енергично движение на мощния врат, тя преодоля силата на натиска и първото, което видя, изплъзвайки се от коварната хватка на чатала, бе надвесената над нея глава на двукракия. Яките челюсти се отвориха за убийствен захват и светкавичната им атака достигна онемялото от страх лице на противника…

Захапа го безмилостно, изливайки набраната в сърцето си злоба, а дългите, остри зъби прокараха дълбоки бразди, раздирайки меката плът през окото, носа и брадата му.

Викът още не беше напуснал пълната с кръв уста на жертвата, когато светкавичната й реакция достигна другия и откъснатият от ръката му мускул, увисна на оголената кост, обливан от бликащата в изобилие кръв…

Гората бързо погълна жалните стонове на двукраките, а настъпилата впоследствие тишина, събуди силата на усещанията й. Вече беше приела тежката си съдба и мисълта за постигнатото възмездие, върна изгубеното й равновесие…

Никога през живота си не бе изпитвала чувството на обреченост, белязало още от раждането живота на всяка жертва. Едва, когато попадна в капана на двукраките разбра, какво е да си на обратната страна и това ново изпитание, изгаряше болезнено коравата й същност на изкусен убиец…

През цялото време мислеше, че е жертва … но вече не беше сигурна. Щом противниците й бягаха позорно наказани, значи все още бе хищник и липсваше само възбуждащият мирис на кръв, обединявал и водил хилядолетия предците й.

А не усещаше истински мирис на кръв, защото бранейки свободата си неволно беше разбрала, че няма нищо по-неприятно, безвкусно и блудкаво …от лепкавата, червена течност, течаща във вените на двукраките…

септември 2015 г.