ЦЕРЪТ
Животът на нашия род бе свързан изцяло с това дърво. То влезе и в мен още в годините на детството и ще остане в спомените ми дорде очите гледат белия свят.
Колибите ни бяха на седем-осем километра от селото, там някъде, където се събират землищата на Ъглен, Драгана и Угърчин.
Хората от нашия род - овчари и земеделци - покрай тях и ние, децата, прекарвахме там от Гергьовден до Димитровден.
Бяха пет колиби, разхвърляни на стотина метра една от друга по Рудината. Рудина ще рече каменливо пасище. То бе осеяно с бели камъни, врасли в земята, които в привечерния мрак изглеждаха като налягало стадо крави.
Пролет между камъните избуяваше тревица, а билките бяха безчет и много миризливи. През този сезон цялата околност се изпълваше с жужене: пчели, оси, бръмбари и всякакви други насекоми смучеха от благостите на цветчетата.
Дърветата бяха малко: тук-там някой глог, две-три свинаки, няколко уродливи дъбици, подредени като по конец.
И накрая церът. Как бе пуснал корен в този камънак, как бе устискал на жегите и устоял на ветровете не знам, но той издигаше огромната си корона над оня ситнеж и изглеждаше величествен като цар.
Този цер бе неразделна част от всички ни: “Натири агнетата до цера”, “Докарай на пладне овцете под цера”, “Баща ви ще направи карлик на цера да се люлеете”, “Ще готвим под цера”, “Ще спим под цера”.
Какво не се правеше под този цер! Колибите бяха всичко на всичко пет и всяка имаше стая и соба с огнище. А по жътва се събираха стотици хора. Не за спане, нямаше къде да се стои вътре. Хайде под цера!
А колко приказни вечери сме прекарвали там ние, децата! Наоколо тъмно, черно, усойните към Стоките бучат страховито, а ние сме се скупчили около огъня и сме зяпнали по-големите: те разказват за хайдути и комити, които все побеждават лошите турци.
И както сме се замълчали, току изсвисти с крилете си бухал и не като другите птици да кацне плавно, а се бухва в клоните на цера като кьорав. Още клоните се люлеят, току провие от сайвантите кукумявка и кожата по гърба ни настръхне…
Имаше и празници. Тук се събираха хора и от други родове, от съседни колиби. На Петровден под цера варяха в голям котел бял мъж. На свети Илия правеха оброк.
Колеха по две-три агнета с избили вече рогца и готвеха курбан в ператници, сложени между два камъка. И досега личат издълбаните в земята трапове, а в тях пепел и въглища.
Церът! На колко години беше, никой не знаеше, но двама души едва обхващаха с ръце дънера му. Кората беше черна, твърда. Клоните, симетрично разположени на етажи.
Много лесно се качвахме да играем горе на гоненица. Старо дърво, а листата му тлъсти, корави и имаха формата на цигулка. Много трудно падаха. По цяла зима ги брулеше вятърът, а те си стояха и чак на пролет, когато под опашките им набъбваше новата шума, окапваха…
Ветрищата отвяха и мен още в първите години след Девети септември по широкия свят, но мисълта за село, за колибата, за детството винаги свързвах с цера.
Върнех ли се в отпуск или просто тъй да видя старите си родители, грабвах раницата и отпрашвах към Рудината.
Най-блажените часове съм прекарвал под цера. Оттам се откриваше цялата Витска равнина. Хълмовете се диплеха един подир друг, докато се слеят със същинския балкан.
Есенно време, когато въздухът оредяваше, оттам съм чувал свирките на локомотивите на Хумата. А чуят ли се свирките на локомотивите - на другата заран се белнал сняг.
Пролетно време, когато още криволичат поточетата от топящия се сняг, под цера дъхти на размразена земя, на преснина.
През октомври, когато зреят жълъдите, и самият въздух под него нагарча. А може би тая горчилка идва от метличината, завладяла цялата Рудина - презряла, някъде съвсем, съвсем стопена от жегите.
Повече от четвърт век вече съм по-близо до село и, кажи-речи, всяка събота и неделя си ходя. А щом вляза в двора и се порадвам на дръвчетата, поиграя с кучето, поговоря си с мама - раницата на гърба и хайде към Рудината.
Така сме изглежда устроени хората - изгубим ли нещо, става ни по-свидно. Отивам на мястото, където беше церът, царят, господарят, гордостта на моето детство.
Стоя там с часове и все едно, че стоя пред гроба на тате. Нещо ме души. Сърцето зачестява ударите. Злосторникът натоварил клоните на колата и ги откарал за огъня, а трупът, дънерът така стои до ден-днешен като непогребан човек.
Никога не съм бил вярващ и съм склонен като мъж повече да псувам, отколкото да проклинам, но всякога, когато стоя със сведена глава край този все още здрав труп (каква упоритост!), аз проклинам до девето коляно ръката, която е посегнала на това дърво.
Защото този цер беше знак и съдба не само на нашия род, на Делиите.
Той бе незаменима красота на целия селски кър в моя роден витски край, пред която се прекланяше и младо, и старо, и от която черпеха вдъхновение и доброта всички.
Едно дърво си беше отишло от живота, а каква дълбока сиротност, каква огромна пустош бе легнала в душата ми.
За жалост - човек бе сторил този грях.
