Мирослав Кърлежа

превод: Ангел Хаджипопгеоргиев

МЕЧТАЯ

Мечтая за сянката на непозната жена,
които обичам и която ме обича.
Тази мистериозна жена е като воал от светлина,
когато искам да докосна и знам, че ме обича.

Никой на света освен тази жена не ме познава.
Тя никога не е еднаква, тя е винаги различна
и сърцето ми бие за нея до забрава,
защото знам - тя тъй или иначе ме обича…

Тайнствено мълчи, в тайни се обвива.
О, онази топла и мека жена,
чиято сълза болките в главата ми изтрива,
а кантилената е музика на нашата мечта.

Не знам син, кафяв или черен ме среща,
но гласът й е копринен и мек като прежда -
смърт, цъфтяща над любов безнадеждна.

Гледа ме нежна статуя няма
и гласът й звъни - тайна мъдра, измамна…
Скъп мъртъв глас, който го няма.

НАВЕЧЕРИЕ

Море е, когато жена движи плочките на бижутата си
по дантелата, в сянката на платното.
Зелено-син, жълто-сив, кадифен блясък,
като дървеното ребро на кораб
сякаш устни във вода люлее.
На дъното, в мрака на сивата морска утайка
потопените неща също движат световете.
Над огледалото летят синьо-бели птици.
Водата е тежка като маслен обръч.
От комина на кораба бълбукат сажди,
риби цвъртят в огън, мирише на смола и йод.
Змиорки се клатят в ярка, глуха и няма вода,
А върху откритото платно фигурата на жълт кораб
докосва бялото на фара.
Под палубата - огън, смях, акордеон…

ПЕСЕН

В нощта, когато Невидимият от светлината на небесната купа,
в синьото лунно лъчение блестеше върху звездната кърпа,
аз на гробищата
пеех за Щастието.

Бастионите разтвориха ръцете си -
кафяви, мълчаливи мраморни кръстове
протягат ръцете към щастието …
Всичко това бе тържествено-мълчаливо -
дългите дървета и бронзови сцени…

Всичко бе мълчаливо и мъртво.

Само моите думи,
които голямата, бяла жена
пееше в гробището
изгаряха светло в сумрака
и лунната светлина течеше през звездната тъкан.

ЧАСОВНИК

Зимна нощна нощ навън
на мъгливото поле се отдава мълчаливо.
Върху зеления плюш на две гори избледнява
цветът на косата ти - златистият цвят на меда.
На покрива на арфата - телефонни кабели…
Мелодията на безшумните погребални камбани.
Две кукли от восък. Тишина. Сами
не знаем какво е. В полутъмното
мирише на амбра: златисти къдри коса.
И те гледам - благочестив като
художник, когато рисува икона на Мадона.
В този момент аз не съм нито добър, нито зъл,
а арфите на струните звънят посмъртно.