Чарлз Симич

превод: Ангел Хаджипопгеоргиев

ВЕЧЕРНА РАЗХОДКА

Давате вид, че слушате
моите мисли, о дървеса,
наведени над пътя, по който вървя
в края на лятната вечер,
когато всяко от вас е стръмно стълбище,
по което нощта бавно се спуска.

Високите листа са като устните на майка ми -
завинаги треперещи, неспособни да решат…
Защото има малко вятър
и сякаш отнякъде се чуват гласове,
а устата пълна е с приглушен смях -
огромната тъмна уста, в която всички можем да се впишем,
но покрита изведнъж с ръка.

Всичко е тихо. Светлина
от друга вечер, която се разхожда отпред -
една древна вечер в копринена рокля,
с голи крака и разпусната небрежно коса.
Честито е сърцето в трудните стъпки,
когато я следваш в сенките.

Небето на края на пътя е безоблачно-синьо,
нощните птици приличат на деца,
но те няма да дойдат на вечеря -
изгубени деца в потъмнели гори…

АЗ СЪМ ПОСЛЕДНИЯТ…

Аз съм последният наполеонов войник.
Това е почти двеста години по-късно, а аз все още се оттеглям от Москва.
Пътят е осеян с бели брези и калта стига до коленете ми.
Едноока жена иска да ми продаде пиле, а аз дори не съм облечен.
Германците са дошли по един път. Аз вървя по другия.
Руснаците продължават по трети и махат за сбогом.
Имам церемониална сабя.
Използвам я за подстригване на косата, която е дълга четири фута.

ВЪТРЕШЕН ЧОВЕК

Това не е тялото -
това е някой непознат,
това е още някой.

Говорим си на ти
пред грозната халба
на света.

Когато се почесвам,
той също драска.

Има жени,
които твърдят, че са го имали.

Куче,
следвай ме.

А може да е негово.

Аз мълча, но той е по-тих.

Така го забравям.

И все пак, докато се навеждам
за да завържа обувките си,
той се изправя.

Хвърляме една-единствена сянка.

Чия е сянката?

Бих искал да кажа:
„Той беше в началото
и той ще бъде накрая “,
но човек не може да бъде сигурен.

През нощта,
докато седя
разбъркване на картите на нашето мълчание…
Казвам му:

„Макар че изричаш
всяка моя дума,
ти си непознат.

Време е да проговориш!”

ИМПЕРАТРИЦАТА

Любима моя, ти, която прекарваш нощите си
измъчвайки ме
като закрепваш едно огледало след друго
за мен в тъмното…
Ако имам нещо, което знам да кажа или направя днес,
то не заслужавам похвала за това,
а дължа го на тънкостта на твоите мъки
и на постоянството ти да ме държиш буден.

Все едно, кой ти даде правото
да ме съдиш за моята злощастност?
Каква душа бяла като сняг
състави този безкраен списък от престъпления,
които ми четеш всяка вечер?
Въздишките, които пускаш, когато ти казвам да спреш
ще накарат човек да повярва,
че някога си била съквартирант на китайския император.

Най-много ми харесва, когато не казваме и дума.
когато лежим един до друг
като двама влюбени, след похарчена страст.
За пореден път денят се къса,
една малка птица излива сърце сред дърветата
при магията от идваща светлина.

Боли ме от красотата на една нощ,
прекарана без сън.

СТАРАТА ДВОЙКА

Те чакат да бъдат убити
или изселени. Скоро.
Те очакват да няма да има какво да ядат
докато седят междувременно.

Идва силната болка, смятат те.
Ще започне в сърцето
и ще се качи в устата.
Ще бъдат пренесени в носилки, а те ще крещят.

Тази вечер те гледат прозореца,
без да разменят ни дума.
Вали дъжд и сега изглежда
сякаш ще завали след малко сняг.

Виждам го как става, за да вдигне щорите,
щом прозорецът стане тъмен.
Знам, че ръката му е стигнала до нейната
точно когато тя се кани да включи осветлението…