ЗАПУСТЯЛАТА КЪШЛА

Илия Еврев

Снопето отдавна е прибрано от нивите. Стърнищата са отъпкани от добитъка, обгорели от палещото слънце. Тук там се мяркат зелени оазиси от вълча ябълка и капини, които добитъкът не яде.

Стадата пладнуват на сянка под кичестите круши, а овчарите са се изтегнали в сладка дрямка. Изморено като нас, слънцето бавно се снишава зад Големия Сакар.

Ние с бай Стефан цял ден скитахме по стърнищата, вряхме се из изгорялата паламида и нито един пъдпъдък не вдигнахме. Гърбовете ни са залепнали от пот, устните засъхват от жажда. Бай Стефан кривна надолу през трънливата поляна към Зли дол.

Жаждата и умората подкосяват краката ми и аз правя усилие да го следвам. А той с бавни и отмерени крачки върви далече пред мен и се изгуби в дола. С мъка достигам сянката на стволоват явор, проснала се от дънера чак до отсрещния бряг на дола.

Свалям раницата и пушката и се излягам под прохладната сянка. Приятни тръпки полазват по измореното ми тяло. Наляга ме дрямка и заспивам. Сънувам, че цяло ято гълъби лети над мен.

Аз вдигам пушката и стрелям, но нито един гълъб не пада на земята. Някой ме дърпа за ръкава: “Ей момче, ставай! Ставай бърже! Под тази сянка не се лежи!”

Надигам се, търкайки очи, вдигам раницата и пушката и тръгвам отново след бай Стефан през дълбокия сенчест дол. Стигаме до малък чучур и пием жадно прохладната бистра вода, а после ободрени се изкачваме на отсрещния бряг на дола.

“Ей тука на слънце ще починем, - нарежда бай Стефан - никога потен не лягай под сянката.” Опъвам отново измореното си тяло и се заглеждам в отсрещните баири.

Бай Стефан също се е вторачил нататък: “Виждаш ли там отсреща оная чука? Това място се казва Запустялата къшла. Там рядко стъпя човек. То е пусто и проклето място.

По оная чука всяка година, а понякога и два пъти в годината пада град. Виждаш ли колко сухи клони имат там дърветата? От градушката са изсъхнали. За Запустялата къшла се разказва интересна история:

Преди много, много години е било това. Днешните върбишки овчари са го чули от своите деди, дедите им от техните деди… и тъй се предава от стари на млади, от поколение на поколение.

От южната страна на оная висока чука над Пановата чешма имало овчарска къшла. Стопанинът й не бил върбичанин, а отвъденец, откъм Карнобатско бил той. Всяка пролет, олиже ли южнякът преспите по планината, оръфа ли буковите пъпки и те се разшумят, откъм беклемето се спускало надолу като облак стадото на отвъденеца.

Звънът на меденици и телембеци потъвал в долината на Герила, и се понасял отново по широките поляни зад Гурелка и Бялград, жлътнали от иглика. Седем кучета, по-едри от вълци, ден и нощ вървели след стадото и нито човек, нито звяр можел да се приближи до него.

Цяло лято прекарвало стадото тъдява и чак когато мъглите забулят Сакара, пропълзявало нагоре и преваляло беклемето, а звънците заглъхвали. Зимувало стадото му надолу из Романя, но напролет пак се връщало.

А силен мъж бил овчарът. Висока и стройна била снагата му. Тъмночервен пояс опасвал кръста му. Над него на препасан кожен силяф лъщяли белочирени пищови и медната му цафара.

Черни козиняви върви като змей се кръстосвали върху белите му навуща, а дънестите му гаще от карнобатски шаек били обшити с черни котленски гайтани. Белоснежна кастърена риза с шита огърлица скривала юнашките му гърди.

Под големия му карнобатски калпак се веели светли къдрици и падали над бялото му чело и светлите като полски синчец очи. Денем, подпрян на дряновата си тояга, засвирвал с цафарата и всичко наоколо замлъквало и слушало как медният й глас се лее като зефир над долините.

Не слизал овчарът в селото, не се вестявал по хора и седенки. Живеел сам със своите помощници - кучетата и само с цафарата се раздумвал. Една пролет довел от Романя невяста, която никой не видял, но по свирнята на овчара всички разбирали, че е чудно красива и радвала душата му. А на следващата пролет дошли с мъжка рожба и още по-доволна и весела станала песента на цафарата.

А някъде зад къшлата в пещера, пълна със злато и скъпоценни съкровища живял един змей. Долитала до змея вълшебната свирня. Дълго я слушал той и се унасял в приятна дрямка. Веднаж змеят решил да отиде при овчара. Унесен в звуците на свирката си, овчарят не забелязал кога змеят се приближил до него.

Видял го, чак като спрял да свири. Но не се уплашил овчарят, а влязъл в къшлата, напълнил едно ведро с мляко и го поднесъл на госта си. Отнесъл змеят ведрото към пещерата си. Когато на другия ден овчарът отишъл да потърси ведрото си, намерил го празно пред пещерата, а на дъното му светела една жълтица.

Започнал змеят често да идва и да се наслаждава на свирнята, а овчарът всеки път му поднасял ведро с мляко, което той изпивал и оставял на дъното му жълтица. Случвало се, когато овчарят не бил в къшлата, малкият му син да поднася ведрото на госта.

Тогава не една, а две жълтици оставял змеят на дъното на ведрото. Но дяволът влязъл под кожата на момчето и то решило вместо да получава по две жълтици, да убие змея и да вземе цялото му богатство от пещерата.

Един ден, когато момчето пак било само, поднесло ведрото на змея и когато той започнал да пие, замахнало с приготвената по-отрано секира. Но не улучил змея по главата, а само прекъснал опашката му. Разгневил се змеят, нахвърлил се върху момчето и го умъртвил.

Заварил овчарят пред къшлата трупа на сина си, а във ведрото - отсечената опашка на змея. Дълго плакал от мъка горкият овчар, а след това изкопал два гроба. В единия положил сина си, а в другия - отсечената опашка на змея.

Като тъмна мъгла паднала над планината тъгата на овчаря. Заглъхнала песента на цафарата, а нощем вместо нея се разнасяли писъците на бухали и кукумявки.

Изсъхнала като вейка майката от скръб по сина си, а овчарят се движел като сянка след стадото си. И дълго продължавала тази пустота.

Един ден след година време се разнесла из планината отново свирнята на овчаря, но тъжна, тъжна и жаловита като че изплаквал своята мъка.

Дочул змеят овчаровата жалба и силна мъка обвила и неговата душа. Решил той да отиде при овчаря и да поиска прошка. Приближил се с наведена глава, съжалил за стореното зло и пожелал пак да си възвърнат старото приятелство.

“Между нас всичко е свършено - отвърнал овчарят - Докато аз гледам гроба на своя син, а ти откъснатата ти опашка, дружба между нас не може да има!”

Дълго стоял змеят пред овчаря с наведена глава без да отвърне, а след това се вдигнал и изчезнал. След няколко дни овчарят напуснал къшлата и откарал стадото си в Романя. Не се върнал никога вече. Пустош се възцарила над чуклата и къшлата.

И започнало оттогава всяка година, а понякога и два пъти в годината да пада по чуклата градушка с едри като кокоши яйца зърна. Затова там дърветата имат сухи клонаци.”

Слънцето още огряваше чуклата, когато бай Стефан привърши разказа си. Ни гълъби, ни гривеци прелитаха към извора.

Зли дол потъваше в сянка и ние тръгнахме мълчаливо надолу към Върбица.