НАШЕНСКИ ТАБИЕТИ

Никола Филипов

Из „Не сади лозе големо!” (2019)

ТОТАЛИТАРЕН ЩРИХ

Две-три години след женитбата, съпругата ми нямаше постоянна работа и заместваше ту тук, ту там. И ето, че се оваканти учителско място в гимназия „Ленин”. Подадохме надлежно изискуемите документи в Окръжния отдел „Просвета” в Пловдив, откъдето се извършваха назначенията. Според тогавашните наредби, жена ми ползваше няколко предимства: за събиране на съпружески двойки, за няколкогодишна работа в граничен район, а и очакваше дете.
Ден преди назначенията обаче, бях извикан по спешност при секретаря на Общинския съвет Колю Колячев. С доволно груб тон той изръмжа:
- Донка Иванова Филипова твоя съпруга ли е?
- … Да?! - казах с недоумяващ поглед аз.
- Така-а… Подали сте документи за учителското място по биология в гимназията. Утре ще обявяват резултатите и според Правилника трябва да бъде назначена тя. Другарят Щерев (тогавашен първи секретар на ГК на БКП - бел. на автора) обаче ми възложи, там да бъде назначена жената на директора на едно предприятие. ЗА-ТО-ВА: отиваш веднага в Пловдив и изтегляш документите на жена ти! В противен случай не само, че ще ти изстине работното място в Комсомола, но може и изобщо да не видиш повече Асеновград!!! Свободен си!
Сякаш гръм падна отгоре ми. Не можех да се опомня, оставайки задълго в коридора пред стаята му.
На прибежки отидох и споделих случилото се с шефката си Веска Зиева. Потърсих съвет и от секретаря на читалището, бивш мой учител Веско Демерджиев. И двамата със съчувствие ме посъветваха да изтегля документите, защото ако наистина така е наредил Първият секретар, заканата ще бъде изпълнена…
Нямам човек, който би посмял да провери дали е наредил Той. А някой ми подхвърли, че учителката там е била принудена да освободи това място именно заради назначаване на въпросната директорша.
Не разполагах с много време за размисъл, изтеглих документите. Накараха ме и да подпиша, че доброволно извършвам това. Още няколко години жена ми беше без постоянна работа. Стана така, че след пенсионирането на директоршата, с големи трудности успя да заеме същото място, което трябваше да й принадлежи от доста години.
Така ставаха назначенията по онова време. Правилникът е едно нещо, а правилата и правата - съвсем друго!

——————————

ЗА ЕДНИ МОЖЕ, ЗА ДРУГИ - НЕ

Когато по-малкият ми син навършваше шест годинки, влезе в сила законът за обучението в първи клас от шестгодишна възраст. В детската градина имаше няколко негови връстници, от които най-дребният, най-нисък на ръст бе именно моят син. Изписаха го от детската градина, не можело повече да я посещава, трябвало да ходи на училище…
А виждам, че едно от децата продължава, макар че е навършило шест и е най-едрото в групата. Вследствие моите реакции, директорката на детската градина сподели под сурдинка, че нищо не зависи от нея и че за оставащото дете са донесли медицинска бележка.
Тръгването на училище не било задължително за по-дребните дечица, но този критерий е субективен. И така разбрах, че зам. главният лекар на болницата д-р Червеняков решава тези въпроси, той е упълномощен да освобождава от училище.
Отивам аз при д-р Червеняков и обяснявам случая - колко е дребен синът ми и че е необходимо да остане в детската градина.
„Не може!” - отсича той. Накрая споменавам и за въпросното дете - в същата група и значително по-едро и развито, но… освободено с негова бележка.
Още с връщането си ме викат в Общинския партиен комитет, откъдето се дърпат конците. Секретарят Атанас Д. ми чете конско евангелие: „Ти вместо да даваш пример си ходил да търсиш бележки… Сега трябва да вземем мерки срещу подобни постъпки!”
Вечерта разбирам, че и жена ми била викана в дирекцията, заплашили я с уволняване. Хвърлила цялата вина върху мен, за да не остане без работа.
Кратко беше партийното ми секретарство. Заради тоя случай организираха специално събрание, свалиха ме и ме наказаха. Тогава разбрах, че облагодетелстваното дете Георги К. било кръстено на дядо си Георги, който бил от така наречените „активни борци против фашизма и капитализма” и че за такива всичко може.
А аз все още вярвах на лозунгите… Докато скоро след това се наложи да сменя и работата си…

——————————

НОЩНО ПОДОВО

Учителската заплата не достига за да издържаме двама студенти и трябва да работя нещо странично. Поставям подово отопление. Една вечер щеше да ме вземе К. Гвоздев да му монтирам такова. След като обаче същият не се обади до 19 часа, с жена ми отидохме на гости у приятели.
Там, два часа по-късно, насочен от сина ми, Гвоздев ме откри и настоя подовото да се постави същата вечер. След малко довтаса с колата, натоварихме материали и инструменти и отидохме.
Оказа се, че трябва да поставям в три помещения и както започнах в около 22, не ми мърдаше един след полунощ. Това беше етаж от къща и на долния етаж живееха други хора.
Поставянето на подово отопление бе свързано с коване на стоманени пирони в бетоновата плоча и дори в най-шумните часове на деня тормози съседите. Мислейки, че наистина се налага да работя спешно, заех се усърдно с работата, а стопанинът ме остави да работя сам. След час - час и половина се върна и попита имал ли съм някакви проблеми. Не разбрах за какво става дума, но след малко довтасаха двама полицаи. Спрях да кова. Полицаите поздравиха, а Гвоздев ги попита:
- Обадиха ли се пак?
- Три пъти вече звънят, че не можели да заспят…
- Да звънят! Аз съм им намерил апартамент - да се изнасят!
След което продължиха с приятелски разговор, а мен ме насърчиха да кова по бетона без притеснение.
В един след полунощ привърших. Гвоздев ме закара до вкъщи, без да ми плати. Щял да ми плати, когато го свържа да работи. Повече обаче не се обади. А и аз, разбирайки каква била работата, реших да жертвам заработката си.
Разбрах, че този новоизлюпен господин купил за четири милиона тогавашни лева етаж от къща с една трета от двора и общите части. След това решил срещу още един-два милиона да прогони съсобствениците от другите два етажа и цялата къща да стане негова.
За целта вербувал полицията, съответните отдели в Общината и други институции. И започнал да върши ремонти нощем. Чрез различни форми на тормоз да ги изгони от собствената им къща - онова, дето и турците през турско не са го правили.
За съжаление неволно и аз бях въвлечен тази нощ в акцията му. Само ако се освободиш от съвестта си, ще можеш бързо да забогатееш, така е!
А държавата?! За да подпомага престъпниците ли е останала тя?

——————————

КОМУНИСТИ И ПАРТИЙЦИ

Когато бях гимназист, партийният секретар Илия Танков ме ангажираше за художник в ТКЗС. Пишех лозунги и плакати, така наречената нагледна агитация. Фирмената табела на стопанската сграда с изрисувани разните плодове и зеленчуци, която стоя почти две десетилетия, бях я изографисал аз.
През зимата пък с акордеона водех вокална група към читалището. Изнасяхме концерти в околните села и участвахме в ежегодните прегледи на художествената самодейност. Като такъв, изкарах и специални курсове за диригент.
Занимавах се и с журналистика, пишех и стихове… Заради всичко това, още в 11-ти клас ми бе предложено да ме приемат за член на БКП, да стана най-младият партиен член в района.
Отказах. Отказах основно заради това, че точно по това време БКП обърна на 180 градуса политиката си по македонския въпрос, а в мене бе вече втълпено македонско национално самосъзнание. И как не - и училището, и вестниците, и радиото с ежедневните си емисии на македонски език ме насочваха именно към това! Две десетилетия българската пропаганда ни втълпяваше, че не сме българи, щом произходът ни е от областта Македония.
Станах студент. Купувах от РЕП-а скопския ежедневник „Нова Македония”, но след като започна да бълва антибългарска пропаганда, спряха да го продават. По Радио Скопие някаква наследница на Гоце Делчев, току-що емигрирала от София се извиняваше на литературен български език, че не знае майчиния си „македонски” и обвиняваше българските власти в асимилация.
Направих две-три посещения в Югославска Македония. Всичките формалности тогава бяха да си купиш притурка с гербова марка към паспорта. След разговор по този въпрос с възрастни хора в Охрид, бях арестуван и екстрадиран до границата. Постепенно разбрах, че именно новата българска политика е правилна.
Затова и в чест на четвъртвековния юбилей от Девети септември 1944 не отказах включването ми в юбилейния набор млади комунисти в тогавашния Висш природоматематически институт в Пловдив. Още повече, че навсякъде по това време пропагандираха за какво се бори Българската комунистическа партия: мир, труд, свобода, равенство, братство и щастие. Това включваше приетата Програма за построяване на комунистическото общество, в което ще цари благоденствие съгласно принципа: „От всекиго според способностите - на всекиго според потребностите!”. Дража Вълчева, тогавашен първи секретар на Окръжния комитет на БКП, връчи четиридесет партийни билета пред паметника на съветския воин Альоша в навечерието на празника. По онова време аз нямаше откъде да чуя за лагери и за насилия, за корупция и извращения…
Междувременно представител на Окръжния комитет на ДКМС - Пловдив бе ме ангажирал като сътрудник в отдел „Учащи” и аз посещавах комсомолски събрания и мероприятия в училищата на Пловдив и Асеновград. Бе ми обещано, че при разпределението за работа ще бъда включен в изискваните от Окръжния комитет няколко бройки за щатни работници и ще остана в Пловдив, като награда за тази моя доброволна дейност.
В курса ни имаше и един неугледен на външен вид студент - неподстригван, невчесан, който от дъжд на вятър се мяркаше на лекции и в разговорите псуваше Комсомола. Поканен веднъж на събрание, същият заяви, че не е комсомолец и не ще да има вземане-даване с тази организация…
Към края на следването обаче, седмица-две преди разпределението за работа, бе свикано извънредно партийно събрание. И когато бе прочетено името и биографията на предложения за нов партиен член, за млад комунист, аз бях силно впечатлен. Въпросният хулигантстващ колега-студент С.Ч. така бе подстриган и облечен по комсомолски, че аз наистина не можах да го позная. За голямо мое учудване същият беше представен в препоръките като един от образцовите студенти и комсомолски активисти (?!). В биографията му се изтъкваше, че е син на активен борец против фашизма и капитализма (АБПФК).
На разпределението за работа след седмица, представителят на ОК на ДКМС ми заяви, че „по нареждане отгоре” на планираното за мен място, при тях ще дойде на работа въпросният колега, а аз ако желая мога да избирам между Смолянски и Кърджалийски окръг. Напразно бях сътрудничил (работил безплатно) една-две години, наложи се да замина за Кърджали. Това бе и първото ми по-сериозно разочарование от справедливостта на изгражданото общество, първото замисляне - как ще се осъществят споменатите по-горе лозунги, ако се действа по този начин.
След още година-две разбрах, че комсомолски секретари могат да стават само синове на комунисти. Възникна скандал във връзка с това, че представител на ГК на ДКМС - Асеновград не допуснал в гимназията за такъв да бъде избран синът на председателя на градското ръководство на БЗНС и заместник-председател на Градския народен съвет Иван Марков!?
За мен ставаше ясно, че се е оформила обществена прослойка от привилегировани. По-късно, когато за кратко бях партиен секретар ми наложиха да приемем за партиен член един син на АБПФК, независимо от качествата и дейността му.
Взеха ме на работа в ГК на ДКМС - Асеновград, защото в продължение на много месеци не можали да намерят по-подходящ кандидат, съчетал висшето образование на физик с офицерско звание, активна комсомолска дейност и разнообразни хобита: радиотехника, авиомоделизъм, музика, журналистика и др. Там отговарях и за шофьорските курсове. А това бе период, когато масово се записваха кандидати. В списъка бяха вече хиляди, а обучавахме на година по стотина-двеста.
В качеството на такъв веднъж бях извикан в кабинета на Първия секретар на ГК на БКП Ангел Щерев, човекът от когото зависеше всичко в общината.
- Ти си отговарял за шофьорските курсове - погледна ме пренебрежително той. - Дъщеря ми е студентка в София и й се налага да пътува с кола. Трябва да я оправим някак си…
Аз наивно започнах да обяснявам:
- Ще я включим в първия следващ курс, за нея няма да гледаме ред…
- Ама тя в момента следва в София и цялата седмица е там - прекъсна ме той…
- Ще уредя часовете си да взема в събота и неделя… - продължавах да не го разбирам аз.
- Хм… значи курс… направо книжка не може ли да й се уреди?!…
Аз го гледах в недоумение. Нали има Закон?! И Правилник!… А сигурността по пътищата?!
- Свободен си! - извика ми „Главнокомандващият” и аз останах да размишлявам с дни.
Не след дълго разбрах, че той е снабдил дъщеря си с шофьорска книжка без какъвто и да е курс, но аз за него бях вече в списъка на некадърните. Или още по-лошо - на съвестните, на честните, на тези дето искат да се спазват Законите!
Оттам нататък кариерата ми тръгна наопаки. За председател на новоизгражданата Отбранителна организация поставиха друг, макар че във всички градове си оставаха съответните завеждащи тези отдели, какъвто бях аз.
Оказа се, че ние - комунистите, борещите се за братство и равенство служим само за параван, за прикритие. За буфер, който да поема несполуките и наказанията. А в основата са партийците - „активни борци”, техните деца и близки, разни блюдолизци и дупедавци, които образуват партийна мафия и грабят с пълни шепи от народното богатство, от трудовия народ…
Първата част на основния принцип „От всекиго според способностите”… не бе проблемна - способните работеха, работеха и създаваха блага, докато неспособните и мафиотите лентяйстваха.
Но втората част? „… - на всекиго според потребностите!”? Според потребностите, та дори и много повече можеше да получиш само ако си част от партийната мафия или верен неин слуга.
Така не можеше да се строи комунизъм, така в крайна сметка всички теории и тезиси излязоха утопия!

2009 г.

——————————

ПРОДАЖБА НА ДАТИ

За да премахне опашките за визи, турското консулство в Пловдив въвело нов ред. При секретаря се изготвя месечно разпределение коя фирма на коя дата ще вкарва документи за виза.
Организирам аз един автобус екскурзианти за Истанбул. Отивам в консулството. Там обаче е обявен списъкът на фирмите, които имат право да влизат днес. Те нямат екскурзианти, но имат дата. А аз - обратно…
- Дай двеста марки и ще влезем от името на моята фирма - предлага ми един мургав младеж.
Постепенно ми става ясно, че след като бил въведен този ред, някои пловдивски фирми заявили по две-три екскурзии седмично. Като запълнили план-графика, те решили, че няма смисъл да организират екскурзиите. Ако започнат да продават датите, биха печелили много по-лесно.
Нямах време за губене - групата ми щеше да се провали. Платих двеста марки и уредихме визата. На границата и на още две-три места по маршрута се наложи също да плащаме и да даваме рушвети. Та екскурзията ми протече на ръба на загубата. Ядосан, написах жалба до турското посолство в София. След няколко дни звънят от консулството в Пловдив.
- Консулът желае да се срещне с господин Никола Филипов. Кога е удобно да заповядате в турското консулство?
Договорихме се за следващия ден в 11 часа.
Точно в 11, секретарят на консулството ме посрещна на вратата и ме покани най-учтиво. По мраморни стълби се изкачихме на втория етаж. Там, в голяма зала зад тежко бюро седеше генералният консул. Той стана и се ръкува дружелюбно с мене. Посочи ми фотьойла да седна. Секретарят беше наш преводач и през цялото време остана прав.
- Вие ли сте писали това писмо? - попита консулът, подавайки ми два-три листа.
Там беше моето писмо с някаква резолюция и прикрепен официален превод на турски език.
Потвърдих.
Консулът започна надълго и нашироко да ми обяснява защо бил въведен новият ред и колко правилен и справедлив бил той. Контрирах го веднага с факта, че фирмите, които са в списъка им просто продават датите си.
- Посочете ми една такава фирма и ние веднага ще й отнемем правата! - закани се консулът.
Не посмях да посоча, времената вече бяха станали опасни.
- Кога са Вашите дати? - попита ме той.
- Аз ако имах дати, нямаше да пиша това писмо. Просто от ромите не мога да се вредя за дата, а и вие изобщо не записвате нови фирми…
Тук двамата си обмениха на турски по няколко изречения. Консулът повиши тон, а секретарят му се мъчеше да се оправдава и да обещава. Естествено - виновни са винаги по-нисшите. Накрая ме попита:
- Кажете кои дати са Ви необходими, да ги запишем сега веднага.
След което консулът ми благодари за навременното писмо и ме помоли да поддържам връзка директно с тях.
Повече обаче не се наложи да влизам при него. Екскурзиите за Турция почнаха да отмират. А мен ме обраха в центъра на Истанбул посред бял ден…

——————————

УРОК ПО ЛИЦЕМЕРИЕ

По какво се различават животните от човека?
По много неща. Например не проявяват двуличие. Да не говорим за подмазвачество, кариеризъм, завист и други подобни. Горките животни! Колко беден откъм емоции е животът им!
В синдикалната организация на училището единодушно приехме проект за колективен трудов договор. Той бе почти копие на спуснатите образци и подписани вече в някои училища. Като профпредседател го предложих на директора и чаках подписването му.
Вместо това обаче, под маската на оперативка, директорът свика незаконно синдикално събрание. Там, обиден за единодушието на колектива, ме осъди пред всички, задето съм си позволил да предложа този проект. Макар че не разрешаваше на никого да се изкаже, една от колежките успя:
- Ама извинявайте много… Ние не сме виновни… Филипов ни подведе… Всички сме солидарни с теб… Ние ще се разправяме с Филипов… - и т. н. все в този дух.
Не виждах основания за подобни действия, но за да не руша авторитета му като новоиздигнат директор, а оставих тази случка без последствия.
Интересното в случая е, че докато отключвах вратата да се прибирам у дома, телефонът настойчиво звънеше. Вдигнах слушалката и… какво мислите? Същата колежка, която ме обвиняваше, че съм ги подвел, сега говореше с друг глас. Вместо да се разправя с мен, тя беше решила да ме насъсква:
- Кольо, той няма никакво основание да се държи така! Ние колектив ли сме или овце? Трябваше веднага да се защитиш, ние всички сме с теб, как може да се оставиш така! Действай както сме решили, колективния договор трябва да се подпише…
Все пак успях да се съвзема и да я попитам:
- Защо сега и само на мен ми ги казваш тези работи? Там беше важно какво се казва, сега е безсмислено…
- Ама недей така, Кольо! Не гледай какво съм казала там - аз… щото имам една-две години до пенсия, та затова…
Затворих телефона, без да я доизслушам.
Този пример вероятно е достатъчен, но трябва да отбележа, че до вечерта в подобен дух ми телефонираха още две-три колежки. Те имаха предимство, понеже на събранието не бяха се изказали. И сега смееха да твърдят, че ако били им дали думата, щели да се изкажат твърдо в защита на синдикалната ни организация и мен. А в някои от тях се долавяше и презастраховка за евентуална бъдеща смяна на училищното ръководство…
Ха сравнете сега човека с животните! Блазе им на животните, че не познават двуличието и лицемерието!

Октомври 1997 г.

——————————

КОЙ Е ТОЙ, ТА ДА ПИШЕ КНИГА?

Завистта има хиляди лица. По повод излизането от печат на първата ми книга - „Воден през вековете”, успях да опозная някои от тях.
Доста преди тя да бъде отпечатана, колежка историчка ме предупреди да не се бъркам в историческите работи, където не съм специалист. Предоставяйки я на шефката ми за мнение, след десетина дни я върна с особена гримаса и каза, че нямала време за такива неща…
Библиотекарката Жана често ме подтикваше да довърша книгата, заявявайки: „Сега читалището дава земи под наем и има пари да отпечата историята на селото”. С течение на времето обаче обещанията почнаха да се смаляват - половината от отпечатването, четвърт, докато един ден каза: „Нямало законно основание да финансираме отпечатването. Освен да закупим бройки, но искат да ми ги заведат!”. Даже от погледа й се разбираше, че има нечия намеса, защото законни основания - колкото щеш!
Търсих многократно председателя на читалището, на който отгоре на всичкото съм му кум, поръчвах да ми се обади като се прибере, но… за повече от месец не можах да се свържа. Явно не е имал желание да се видим или чуем. Споделяйки с дългогодишния кмет на селото и директор на училището Костадин Петров, тази ситуация, той взе телефона и за негов късмет се свърза веднага (на мен сигурно щяха пак да кажат, че го няма в къщи).
„Кой го е карал да пише книга?! - контрира г-н Кехайов. - Който го е карал - той да дава пари!”
В решителния момент позвъних на Веско Демерджиев - председател на Общинския читалищен съвет: „Разделът за читалището и снимките от читалищната дейност ми вдигат цената с 10-15 процента. Ще давате ли пари, за да оставя този раздел или да го махна, както махнах вече някои други?”
Имайки предвид, че главен герой там е самият той и хвалебствените слова, които бях употребил за него, той обеща в понеделник да ми предостави поне 15 хиляди от необходимите общо 68 хиляди тогавашни лева за отпечатването. Така аз дадох книгата за печат и когато отидох в понеделник за парите, Веско Демерджиев се оказа, че е в София за десетина дена и… повече не го открих. Всичко си остана за моя сметка.
„Защо намесваш и Долни Воден в книгата си?” - попита ме Паскал Галинчев, учител-пенсионер от Долни Воден и обещаните пет хиляди лева от долниводенската земеделска кооперация също не ги получих. Оказа се, че той бил член на Управителния съвет и когато са решавали да спонсорират, отсъствал от заседанието. Като разбрал - наложил „вето” на единодушно приетото решение.
Един ден ме спря на главната в Асеновград Снежана Янева - завеждащ градския радиовъзел и сподели:
- Кольо, да знаеш какво говореха завчера за тебе група интелектуалци от завист! „Какъв е той, та книга да пише!”, викаха. Шашнах се като им слушах приказките, защото не бяха случайни хора, ами такива, ръководители на културата в града…
Но апотеоза на завистта видях изографисан на лицето на бивш мой колега, станал вече бизнесмен Валентин К.
- Откъде-накъде ти ще пишеш книга! Аз съм завършил литература и знам кой може да пише! - в очите ми заяви той.
Горкият! Дали наистина е забравил, че когато работехме заедно в ОСО не можеше да напише две свързани изречения, та ме молеше да му пиша разни изказвания и информации. Може да е завършил филология, нали е син на „активен борец против фашизма и капитализма”… Иначе едва ли би станал дори студент. Изкривената му физиономия и жълтозеленикавия цвят на лицето му предизвикаха у мене по-скоро съжаление.
Завистниците не искаха книгата ми да излезе. Не дойдоха и на премиерата й в читалището. Как биха понесли суперлативите за нея и похвалите към автора - после сън няма да ги хване!
Когато оставях бройки в магазина на Славка в Г. Воден, Илия Терзиев ме попита: „Защо книгата няма отпечатана цена, за да не разберат хората колко печелиш ли?” В тези месеци на галопираща инфлация бе невъзможно отпечатване на цена. Калеко Иван К. пък с разкривена гримаса направо правеше сметка: толкова бройки по толкова лева и т.н. И набързо направи извода, че ей-така, от нищо щял съм да спечеля стотина хиляди тогавашни лева.
В училище някои ученици (явно слушали коментари на родителите си) ме питаха наистина ли съм получил един милион за книгата (интересно от кого), вярно ли е, че съм имал няколко апартамента и сега какво щял съм да правя парите си… Мултимилионерката Д. дори разправяла, че съм станал по-богат от нея и така оправдавала отказа си да подпомогне с някой лев отпечатването на селищната история.
Макар и написана за горниводенци, книгата днес трудно може да се намери в Горни Воден. Много повече бройки отидоха в Турция и Гърция, за спомен на изселниците. Не купуваха книгата, за да не обогатят автора. Иначе почти всички я прочетоха от библиотечните екземпляри, изчезващи мистериозно един след друг.
Никой, никой не попита колко съм дал и какво ми коства написването на тази история. Никой не иска да вярва, че поради суперинфлационния период не си възвърнах дори дадените мои пари, че това е фактически едно мое дарение за воденци. Да не говорим за безсънните нощи и за многократните ми пътувания до Пловдив, София, Бургас, Карнобат и други места за търсене материали и срещи с възрастни информатори. Или за времето, което съм отделил по този въпрос в Гърция.
И все пак - радваха ме много онези, които ме търсеха за автограф, които изказваха похвали. Да, имаше и такива! Не всичко е загубено.
Как да не почувства удовлетворение човек, когато получи хвалебствени писма, като например от правнука на ректора на някогашното Руско богословско училище в манастира „Свети Кирик”, който ми изпрати и допълнително редица документи, снимки и сведения. Или от прекрасните отзиви на академик Николай Хайтов, който не само не се засегна от факта, че съм оспорил съществуването на споменатата от него средновековна плоча на манастира „Св. Кирик”, а отиде лично в Общината в Асеновград да ходатайства за финансиране отпечатването на книгата. И който с огромно разочарование след това ми каза: „Филипов, от оня брадатия не чакай помощ. По-скоро се пази от него, защото от разговора разбрах, че той смята да ти навреди в бъдещата творческа дейност!”
А в своето писмо професор Христо Маринов, известен университетски преподавател и председател на Съюза на краеведите и родоизследователите в България ми пише: „Книгата „Воден през вековете” е написана изключително културно и се чете с удоволствие. Има оригинална структура и изложение. Тя се отличава от краеведските книги на любителите”…
Благодаря, имало все пак кой да оцени труда ми…

——————————

КЕЛЕПИР

- Голям келепир е да имаш жена от село. Храната ти е без пари - яйца, луканки, чушки и домати… Ти твоята как я намери? - умислен ме попита един ден домакинът.
- О-о, ние бяхме заедно учители в Калофер… Не че специално съм искал жена ми да е от село.
Отделът, който завеждах, организираше стрелби с въздушно и малокалибрено оръжие сред комсомолските дружества. Домакинът осигуряваше пушките и патроните и беше най-отговорния човек на тези мероприятия. Доверено лице на МВР, лоялен към комунистическата власт.
С назначаването на този домакин потръгна и дейността из селата. Предишният… много-много не му се излизаше извън града. А този - вечер до късно стои там.
Една сутрин, пристигайки сънлив на работа, изненадва ме с нови въпроси:
- С какво се занимават родителите на твоята жена, какво работят на село?
- Ами… дядото е магазинер. А бабата работи в стопанството.
- А-ха! Те магазинерите има какво да крадат. Сигурно дядото има вече две къщи… Аз вчера в Овчарово си намерих момиче, ама сълза… Една тиха, скромна, едва я докараха на стрелбите. От тъмно до тъмно работела. Гледали гъби в двора. Баща й дигнал две къщи и купил две коли. А тя - единствена на баща и майка… Е, това е сега късмет!…
Гледай ти каква била работата! Аз се чудя какво прави по цели дни из тия села, когато мероприятието обикновено трае час-два, а той си търсил булка.
И след месец-два - ето ти и домакинът спретна сватба с жена от село. Па на сватбата - един камион чеиз и нова „Лада” за младоженика. Най-после успя да довърши и недостроената къща, стояла от години без врати и прозорци.
Безинтересни станаха вече стрелбите по селата и скоро домакинът напусна. След някоя година ме покани в заведението, където бе барман. Аз също вече бях на друга работа - началник отдел в Института по цветна металургия.
- Колко получаваш на новата си работа? - директно ми изстреля въпроса.
- Двеста - двеста и двайсе… - отговорих му директно и гордо аз, защото това бе висока за времето си заплата.
- Аз за такива пари няма да помръдна пръста си. Виждаш ли тая бутилка „Плиска”? В магазина струва три лева, а тук - разлята излиза петдесет-шейсет. Достатъчно е по бутилка вечер да вкарвам в джоба си и ето ти ги хиляда лева на месец. Не знаеш как се правят пари… А и защо ти са две деца - да се дели имуществото ти ли? Аз съм едничък и жена ми единствена - богатството ни се удвоява! Това е! Ти може и две висши образования да имаш, но на мен по ми сече акъла за тия работи.
Не след дълго настъпи демокрацията, или по-точно анархията. Моят човек се развихри, натрупа милиони. Разчу се, че го арестували за някакво поръчково убийство… Но в България законите не са за богатите - платил и го пуснали.
В един момент трябваше с жена ми по спешност да осигурим пет хиляди долара, за да не изпуснем покупката на жилище. Направих списък от десетина познати, които биха могли да услужат. Като най-забогатял, позвъних първо на него.
- На теб ако ти трябват пет хиляди, на мен ми трябват пет милиона! Аз заеми само вземам - нито давам, нито връщам! - и ми затвори телефона.
Следващите от списъка дадоха повече от очакванията ми и сумата успях да събера за няколко часа.
Богатството и бедността са начини на мислене, начини на поведение, а не случайности или късмет! Пък нека си проповядват каквото щат Исус Христос, Карл Маркс и тем подобни!

Февруари 2005 г.

——————————

ТЕ БИЛИ НАШЕНЦИ!

В съседния ми магазин Лидъл в Лондон продават наливно кашу и шамфъстък. Вземаш кесийка и си я пълниш с кринката колко щеш.
Двама полубрадясали младежи обаче бръкнаха с ръце, взеха по шепа и хоп - право в устите! Хмм… Просяци някакви ли са, що ли… И мен ми се искаше да ги опитам оня ден, ама не посмях да взема дори две-три ядки. От срам ли, от страх ли - не знам…
С любопитство проследих тия двама. Разглеждайки уж наоколо, повториха и потретиха действията с кашуто. То си е малко скъпичко, та вместо да плащат - да се наситят докато са в магазина.
Интересно ми е от каква ли националност ще са тия ми ти готованци. Абсурдно е при тези постъпки да са англичани. Ама не ми изглеждат и на араби или индуси. Може би са португалци или испанци…
Не щеш ли, на касата се случвам точно зад тях. Изведнъж мобайлът на единия позвъни и… с изненада дочувам българска реч:
- Половиния камион разтоварвате тука, а другата половина закарвате в магазина на Люишам… Добре, разберете се там с магазинера кои стоки предпочита…
Та те били нашенци! Гледам ги - двамата с еднакви якета. На тях избродирана емблемата на благотворителната фондация за здраво сърце! Пулсиращо сърце в средата на кардиограма. Като емблемата над входа в близкия магазин, де продават мебели и домакинска техника втора употреба.
Хмм… значи така. Българи. Разпределят благотворителност в Лондон. Докато са на работа си правят и лични покупки. Похапват си безплатно от кашуто. Единият явно е коскоджа ми ти началник - щом разпорежда кое къде да се разтоварва. По-ценното може би изобщо не стига до магазините.
Лентата с покупките се придвижва накъм касата и при рязкото й спиране едното топче от шест зелени шоколада се приплъзва и разпада. О-хо-хоо… какво виждам?! Четири скъпи зелени шоколада от по лира и половина пъхнати между два евтини зелени шоколада от по трийсет пенса. Кукла. Така наричаха циганите в България пачката, на която в двата края има истински банкноти, а по средата - подходяща по цвят нарязана хартия. И мен са ме мамили така в София.
Пооправи тестето шоколади полубрадясалият и при тръгване и спиране на лентата вече ги придържа да не се разпиляват. Па заобучава приятеля си, вероятно новак:
- Аз редовно правя така. Машината отбелязва евтината цена, а касиерът маркира шест еднакви шоколада. Така правя и с бирата и с много други неща, важното е открая да е по-евтиния…
И наистина. Касиерът взе топчето шоколади, преброи ги, набра цифрата шест и машината маркира цената на по-евтиния краен. Така и следващото топче, после и топчето на приятеля му. Излъгаха с по няколко лири веригата магазини Лидъл.
Бреейй… Щом така постъпва с дребното, как ли разпределя лондонската благотворителност този нашенец?! Затуй сигурно нищо не мога да харесам в този техен магазин…
Нали съм след тях на опашката, плащам покупките си и на излизане нашенците се оказват отново пред очите ми. О-хаа… качват се на луксозен Мерцедес с емблема на същата благотворителна организация. Новакът се оказва служебен шофьор, вози началника си. Това им било работата!
Хитроумни са българите в Лондон, няма що! И пробивни. Не мият улици, коли и тоалетни като албанците и не товарят и разтоварват камиони като румънците…

Декември 2014 , Лондон

——————————

ЧЕСТОТАТА

На военния лагер в Стара планина опънахме и палатка за така наречената „Димитровска стая” - стая с агитационни материали за комунистическо възпитание. Повече от час се мъчиха няколко полковника да оправят телевизора, но картината все не се появяваше. Бях комсомолски секретар на полка, но срочнослужащ.
Като физик, изучавал два семестъра радиотелевизиона техника се досетих и изтичах до агрегата. А там - уредите показваха не стандартните 50, а само 42 херца честота на произвеждания ток. Не само, че не може да се синхронизират кадрите, но и трансформацията на тока не е в границите на необходимото, което е и до известна степен опасно за ламповия чернобял „Кристал”.
Върнах се бързо в Димитровската стая и рапортувах:
- Другарю полковник, токът, който произвежда агрегатът има честота 42 херца и затова не може да работи телевизорът. Даже може да се повреди - трябва честотата да е 50 херца. В агрегата е причината.
Пълно мълчание. Някакъв си старшина-школник ще дава акъл на полковници! Па макар и да бил физик, висшист… Какво нахалство!
В конфузното положение, в което изпаднах, замълчах и се чудех как да оправдая държането си. След известно време и още много въртене на копчетата и антената, някои започнаха да размишляват:
- Пък на нашия телевизор вкъщи хич не обръщаме внимание на чИстотата и все работи…
- Ами и моя телевизор у нас работи при всякаква чИстота!
Най-после се решиха да ме проверят. Прекият ми началник, заместник-командирът по политическата част (ЗКПЧ) полковник Мечев рече:
- Я… намери агрегатчика и оправете там, щом мислиш така!
Открих агрегатчика, но той умеел само да пали и гаси бензиновия агрегат. Опитахме с едно копче - честотата не мърда. При второто или третото обаче - честотата започна да се увеличава. Да, но едновременно с нея се усилваше и бумтенето на агрегата, поради което при 47-48 херца агрегатчикът започна да се плаши и не ще да увеличаваме.
- Кой ще отговаря, ако гръмне? Ти сигурен ли си в тая работа?
Честотомерът бе разграфен от 40 до 60 херца и това посочих като доказателство, наред с другите обяснения. Най-после на мой риск го докарахме до 50 херца.
Докато отида до Димитровската стая - телевизорът вече работеше в режим, а полковниците се наддумваха кой от тях е бил прав относно причините и кой допринесъл най-много за оправянето му.

Април 1997 г.

——————————

ДИАГНОЗИ

Веднъж, през 1978 г., малко след полунощ се събудих от усещането да отида по нужда. Станах внимателно, да не събудя детето, и излязох, защото тоалетната бе на двора. Бях й направил автоматично осветление - отвориш вратата да влезеш - монтираното ключе включва лампичката. Отвориш ли втори път, за да излезеш - ключето я изгасва. Това беше направило силно впечатление на гостуващите ми колеги и понякога го разказваха като виц. Та отивам аз в тоалетната, напъвам се, но се оказва, че желанието ми било фалшиво. Всичко това обаче поражда силна болка под кръста.
С всички усилия се дотътрям до свободната, така наречена гостна стая и се просвам стенейки на пода. Да, ама майка ми усетила че нещо става с мен, дотича. Не исках да будя напразно жена ми, ще ми мине. Идва и баща ми.
Ще ми мине, но не минава. Напротив, след десетина минути болките се усилват. „Запорожец”-ът ми стои на двора, но няма как да го карам. Зет ми бил пил и сега спи дълбоко. Решаваме да викнем братовчед ми Лазар. След десет-петнадесет минути по пряката пътека майка ми го води.
- Шо има, барчет?
- Ох, не знам, дано не е за операция. Ще можеш ли с моята кола да ме закараш до болницата?
- Ами ако те оставят - аз с какво ще се прибирам? Ще отиваме с моя „Москвич” - решава той.
През това време се събудила жена ми и влиза също в стаята.
- Сигурно е апендицита - казва тя.
Преди година-две нея са я оперирали от апендицит при подобни болки. Казвам й, че отиваме с Лазар до болницата, а тя да остава при детето.
- Да викаме и Богдан, гледам, че светят - предлага майка ми. Може да стане нещо по пътя.
Викнаха и съседа Богдан и тръгнахме. Но по пътя всичко ми мина. В дежурната на болницата се чудя кое и как да обяснявам. Направиха ми спешни проби на кръвта и урината и не се получи нищо опасно. Докато смятахме да си тръгваме, вече към два часа, болките започнаха отново по същия начин.
Дежурен лекар се оказа някаква невроложка д-р Данева. Тя пак ме заопипва и реши да повика хирург. Работата започна да става сериозна. В момента на движеща се болка ту отляво, ту отдясно, ту отзад, извиканият от къщи хирург установи, че не съм за операция и се разсърди, че са го повикали при тези лабораторни данни.
Към три часа влезе Лазар да попита да чакат ли още. Освободих ги.
От силни болки от време на време просто губех съзнание. Сякаш насън, в полусъзнание дочувам лекарката, притеснена от това, че охкам и пъшкам, а часът е вече три и половина, как казва на сестрата:
- Сложи му пет кубика морфин, за да заспи.
- Ами! Ще заспя от пет кубика морфин! - измърморвам, имайки предвид, че по принцип трудно заспивам.
- А бе Вие да не сте наркоман?! - откривателски възкликна лекарката.
Ха сега де, съвсем я втасах! И докато се чудя какво да отговоря, отново загубвам съзнание. Усещам, че ми слагат някаква инжекция и полека-лека всичко се превръща в снежно бяло.

* * *
Събуждам се отпочинал, бодър и здрав както обикновено в шест сутринта, оглеждам се - вързан съм за леглото и със система на ръката. Успели значи да ме приспят, та да поспят и те!
- Ало-о! - опитвам се да повикам някого, но всички дежурни спят.
- Ало-о-о?! - повтарям и потретям все по-силно.
Най-после се показа жена с бяла манта и ме пита какво искам. Казвам й, че ми няма нищо и моля да ми махнат тази празна система.
Освобождават ме. Няма кой да ми каже какво е било. Прибирам се с рейса и въпреки протестите на жена ми и родителите ми, тръгвам веднага с колата на работа. Към осем и половина посещавам болницата.
В дежурната намирам познат лекар - доктор Мильошин и му разказвам случилото се. Неведнъж сме яли, пили и пяли заедно и той ме познава много добре.
- Я да видим каква диагноза са ти писали! Ха-ха-ха! Тук пише истерия! Всеки диагнозира според специализацията си. Я дай сега едни лабораторни проби!… Иди за кръв и урина.
Отивам. Уринирам с болка и в чашката пада половин оризово зърно, кафеникаво-червено, с остри шипове като на таралеж.
Диагнозата е ясна - бъбречни кризи с изхвърляне на камъче.
След година-две историята се повтаря, но вече си знам. Не чакам диагнози от невролози!

Януари 1995 г.

——————————

БОМБЕНО ВРЕМЕ

Преименуваха всички мюсюлмани с български имена. Започнаха да гърмят бомби. Взрив разтърси гара Пловдив. Влак бе взривен край гара Буново. Гари и автогари, летища и магазини…
Работата ми бе такава, че през ден пътувах от Пловдив за София. И се случваха смешни неща.
През отворените прозорци на вагона нещо тупна и се търколи в коридора. Всички залегнаха и закриха очи в очакване на взрив. Минаха секунди, минута - нищо… По-куражлиите занадничаха през вратите. Оказа се че циганчета от Ихтиман хвърляли зелени ябълки по влака.
Друг път милиционерите установиха, че в купето ни има чужда чанта. На няколкократните въпроси чия е чантата, всички се споглеждахме в недоумение. Поопипаха я отстрани и отдолу - забелязаха нещо съмнително.
- Направете място! - казаха милиционерите и изведоха двама пътници в коридора. На освободеното място внимателно свалиха голямата и тежка пътническа чанта. Останалите сами пожелаха да напуснат купето.
Разкопчаха ципа. Отгоре извадиха младежки тениски и блузки. По средата излязоха някакви краставици и круши. Постепенно съдържанието на чантата бе подредено на седалката. Отдолу, онова, което е било най-съмнително се оказа една малка черна диня.
- Тая чанта да не е твоя?! - внезапно се обърна единият милиционер към някакъв хлапак, който се промуши между нас.
- Да, моя е… - страхливо отговори той.
- А къде си ти, защо си оставил чантата тука?! Я си прибирай багажа! - скараха му се ядосано милиционерите.
Отдъхнаха си милиционери и пътници, успокоиха се. Какво напрежение само изживяхме всички! Едва тогава една от пътничките се досети, че на гара Пловдив бащата изпратил момчето и качил чантата му там. Но… такова беше времето - бомбено…

Април 1998 г.

——————————

РАКИЕНИ ЯЙЦА

На връщане от манастира „Свети Кирик” група мои съученици-гимназисти решили да се отбият в къщата ни в Горни Воден. Те бяха идвали и друг път и знаеха, че у нас - ракия и вино колкото щеш, музика и настроение - също.
Освен акордеона, в момента у мен се намираше и читалищният магнетофон, чрез който разучавах песни за вокалната група към читалището.
В групата бяха Адаша и Славка, които се ожениха още като абитуриенти, тук беше Елито - отличничката с очила, която ми следеше всяка стъпка, макар че аз не й обръщах внимание. Тук беше и Васето - нея пък аз харесвах и й посвещавах стихове, но тя бе лапнала по Влади. Влади умееше да яде стъклени чаши. Ей така - мелеше ги в устата си, примесени с шоколад и ги гълташе пред изумените женски погледи. Мария пък беше с брат си - Перо, една-две години по-голям от нея.
По едно време Адаша каза, че искал да каже някакъв виц, но го било срам. Дали не било възможно да го запишем на магнетофона в другата стая, та след това да го прослушаме, хем да изпитаме възможностите на този все още рядко срещащ се уред.
Аз се хванах на въдицата. Взехме магнетофона и отидохме в другата стая. Там ха това, ха онова, па още не записали никакъв виц ме извикаха, че ракията свършила.
- А бе как така свършила - възкликна баща ми - беше цяло кило! Ще се изпонапият и какво ще ги правиш?
Занесох второ кило и дорде направим някакъв запис и се върнем - и то отишло. Цялата стая бе се размирисала на ракия, та чак и по двора миришеше.
Големи пиячи ли? Не! Работата била съвсем друга.
Когато тръгнах да ги изпращам, всеки извади от джоба си по едно яйце и започнаха да вдигат наздравици. Подадоха ми и на мен яйце и какво да видя: на върха му - дупчица, а вътре - вместо белтък и жълтък - яйцето пълно с ракия.
Като се върнах в къщи разбрах - майка ми оставила панер с яйца върху гардероба и съучениците ми ги оползотворили по този начин. А комшийката цяла седмица разправяше как наблюдавала изпиването на суровите яйца и пълненето им с ракия на перваза на прозореца, при което повечето ракия изтичала на вятъра.
Но… спомените са хубаво нещо. И сега понякога като се срещнем си спомняме кога за ракиените яйца, кога за нещо още по-интересно…

——————————

ДАЛИ ПЪК ЧЪРЧИЛ НЕ Е БИЛ ПРАВ?

Вековна борба водели жените за избирателни права. В демократична Англия те успели да отвоюват това едва през 1918 г., след участието си в Първата световна война. Дотогава и Чърчил бил против.
Мери Ричардсън разрязала с нож ценна картина в Националната галерия. Емили Дейвидсън се хвърлила пред коня при конните надбягвания, други палели църкви, разбивали витрини… И парламентаристите се питали: „Нима може да се дават избирателни права на извършители на подобни деяния?”
Като следя развитието на събитията в ЛАПАндия напоследък и аз се питам същото.
Там преди някоя година обявили конкурс за мъж на годината. И тайното гласуване избрало за такъв, бандита Борил - едър нахакан борец, с бръсната глава, някогашен бодигард на царя им. Гръмнали вестниците, а на следващия ден изрезките с неговата снимка послужили за декорация на работните места на жените.
Повдигнало се самочувствието на Борил и взел, че се кандидатирал за столичен кмет. Партиите издигнали свои кандидатури и закипяла предизборна борба. Обменяли се нападки и се давали щедри обещания. Никой обаче не слагал при сериозните кандидати „мъжа на годината”.
Дошли изборите. Активността на избирателите се оказала неочаквано голяма. Особено пък на избирателките. Коя с бебето в количката, коя с бастунчето и патеричката - всички се изредили пред урните. И резултатът бил налице - мъжът на годината бил избран за кмет. Напразни останали политическите интриги на другите кандидати. Жените не се интересували нито от политиката, нито от интелектуалните способности на кандидатите. Те ходили да гласуват за „мъж”. А имиджа на техния „мъж” все повече растял. И точно тогава дошло време да се избира монарх. Такава им била конституцията - и царят се избирал чрез общи избори.
Партиите пак си излъчили свои кандидати и започнали усилена политическа борба. Женската партия предложила свой кандидат. Но този кандидат не бил някоя известна интелектуалка, а именно мъжът на годината, кметът Борил.
Политиците отново не взели насериозно това, но… активността на изборите се оказала изключително голяма и резултатът - почти 50 процента за Борил.
Преди балотажа бил обявен телевизионен дебат. На задаваните въпроси, Борил или не можел да отговори компетентно, или изтърсвал по някоя бодигардска глупост. Телесражението съвсем явно спечелил другият кандидат. Поуспокоили се политиците, помислили си, че ще се избере нормален цар. Но не познали!
Жените гледали телевизионния дебат само за да се любуват на мъжа на годината. „Единственият истински мъж в страната”, както се изразявали те. Очите им изхвръквали пред екрана. Голяма част от тях изпитали оргазъм от самото гледане. А много мъже като се събудили, заварили жените си още да стоят пред телевизионния екран в екстаз от снощното пряко предаване. И затова, с решаващата роля на женските гласове, за цар бил избран именно Борил.
Гръмнаха световните новинарии. Бившият бодигард на царя, мафиотът Борил - избран за цар на ЛАПАндия. А мъжете продължавали да лапат… мухи.
Та затова сега и аз се питам - дали не е бил прав Чърчил, когато се съмнявал дали жените заслужават равни избирателни права?!

Февруари 2010

——————————

СРЕЩА НА ХИЛЯДОЛЕТИЕТО

1999 година посрещнах в българско заведение в Лондон. Макар че заведението се казваше „Хитър Петър”, собственикът му не се оказа достатъчно хитър. Надхитриха го идващите тук на раздумка и разпивка други българи и скоро фалира.
Колко пъти звучеше нашумялата тогава „Радка-пиратка” не броих, но когато и да погледнех навън, непрекъснато откъм тротоара се вторачваха любопитни лондончани. Чудеха се що за хора са тия вътре и какъв ли ще е тоя африкански танц, дето така се кълчат един срещу друг.
За посрещането на 21-ви век обаче, за посрещане на новото хилядолетие много българи решиха да се приберат в родината си. Това създаде и неочаквани проблеми на някои сънародници.
Васил и Гинка както си живееха, аз убедено мислех, че са дошли семейно от България. Дочух, че тя ходела някъде да се подписва и че се била предала на властите, търсейки убежище, но това не промени мнението ми. Докато една вечер ме сюрпризираха с изненадата на изненадите.
В пъба да пием по една бира Васил дойде не сам, а с Гинка. От дума на дума сподели, че смята вече да се прибира завинаги в България, а Гинчето трябвало да остане в Лондон. И първата ми изненада бе признанието му, че той си имал постоянна съпруга в Пловдив, а Гинчето тук му била временна такава. Стрелках с поглед ту единия, ту другия, но реакция от страна на Гинка не забелязах. Дали пък и нейният постоянен съпруг не си я чака в България? - мина ми през ума.
След това започнаха едни хвалбии… колко добра била Гинчето във всяко отношение - прекрасна и като домакиня, и като съпруга и любовница.
- И как да я оставя сега тук сама, на кого да я оставя?! Ти си сам тук, добре се познаваме. Не ти ли трябва жена, да ти я предам да живеете заедно, та и аз да съм спокоен, че съм я оставил в сигурни ръце?!?
Тази изненада ме накара да онемея за известно време. И докато аз вторачих погледа си върху Гинчето, тя махна ръката си от коляното на Васил и сложи ръка върху моето коляно. С което искаше да докаже лоялността си…
Ето значи как ставали тия неща тук в Лондон. Сигурно е истина и това, дето разправя Стоян. Те - четирима мъже живеели в две стаи с по две легла. А там има и едно момиче, представящо се за студентката Ани.
- Тази вечер Ани е в моето легло - каза веднъж Стоян - всяка четвърта вечер е при мен. Тя не плаща ни за квартира, ни за храна. Ние й даваме пари, купува и ни готви. Обслужва ни във всяко отношение и най-важното е, че и тя, и ние сме си сигурни и спокойни!
Истинска комуна. Такава, каквато са си я представяли някои мъже от времето на Карл Маркс. А и щом на мюсюлманите им се полагали по четири жени, защо на Ани да не се полагат пък четирима мъже, нали има еманципация?!
- Но аз също се прибирам в България, и аз с жена си ще посрещна хилядолетието! - успях да се осъзная и отроня.
Това мое признание попари усмивките и надеждите на Васил и най-вече на Гинчето. Налагаше се да си търси друг мъж за посрещане на новото хилядолетие в Лондон.

Декември 2013