Стихове за любовта

Димитър Васин

***
Съблечена си в тъмното -
не мога да те видя.
А скрито никога не вземам.

Съблечена си и извикала
очите ми,
които все те търсят.
И все не те намират.

И после все потънала
мълчиш
във тъмното -
да ме привличаш все
в дълбокото
и в подмола.

Измолена,
смъртта си преоткриваш
живота си да продължиш.

Съблечена си в тъмното -
не мога да те видя още.
А скрито никога не вземам…

ВКУСНО

Устни, несъбудени от мене. Тях ли вкусих?
Чудото не е измислено от песента.
А и никога не се е съмвало напусто.
И дори безкрилите понякога летят.
Пусто опустяло будното ми диво утро!
Може ли кръвовъртежът да се укроти?
Да забравя устните ти - може ли? И чувствам
чувството си по събудените си следи.
Украси ме полетът на мисълта. И нося
мисълта си днес на собствените си крила.
А крилата ми не са изваяни от восък.
Песента е чудото - от нея ме боля.
Съмва. И пътечката ми криволи към гроба.
Ден прегърнат ме погълва - да ме доближи
с неизмисления свят - по светло да похлопам
светло истината да очистя от лъжи.
Твоите лъчисти устни вкусих и ги пазя
да римуват късната ми песен и с кръвта.
Никога да не почувствам в себе си омраза
и дори безкрилите край мен да полетят…

БЛИЗОСТ

Шепот ме милва - смила ми белег.
Времето в шепота ще задържа.
До извървяното пръсти протегна -
значи прегръщам, но не и лъжа.

Кръстник по мъжка пътека ме води
да надделея и хвана страха.
Че по пътеката да спра убоден,
но любовта да не отрека.

Да отрека ли във дните си всичко
шепното-шепнато да заболи?
Че утешен и до белег обича -
белег, останал от шепот изтрит.

Милва ли милост, че милост не знае
кой ще ми смила и белег, и грях.
Аз от прегръдка и обич омаян
своето място до тебе избрах…

ОПОРА

Ръката ти ме води - не разбрах къде.
Крадецът и към близкия посяга хитро -
откритото и в джоба няма да остане
не падне ли остатъкът от него.

Омекна и ръката ти. Ръката ми
омекна.
Вървим нелеко - двамата вървим
един до друг забравили
пътеката към гроба.

Измокрена от локвата, поспри
в очите ми. Очите ми ще те почистят.
Различно е да сме объркали посоката.

Ръката ти ме води - до хляба и водата,
до края ми - ръката ти ме води - и гори
от ласките ми.

А темата ми е една - един е и въпросът:
- Какво оставихме за знак обратно?

ДВАМАТА

Никога не каза
повече от туй, което трябва.
Брадвата отдавна ме беляза
във обърканата близост.
Ризата ми се развява
и далече, и наблизо.
Мълчаливо се опита
да ми кажеш всичко.
Но и аз не казах никога
колко те обичам…

НАЯВЕ

Ти си ме сънувала. И във съня си
си ме пазила… Празно място
празникът ми не остави.
Брава
не оключи чувствата ми.
Чу ли?
Чувствата ми във съня ти
чукат.
И съня ти търсят те свободни.
И напущат те съня свободни.

Ти си ме сънувала…

Будни ми са чувствата от думи.
Думите римуват чувствата ми.
Аз рискувам да ти светя -
двамата рискуваме.

Ти си ме сънувала…

С ТЕБЕ

Излъганият ще излъже също.
Но връща ли се дума отдалече,
изречена напусто?
За къщата,
отворила и покрива за тебе,
изкуството е да събира
и да показва
изтритото от паметта ми.

Подай ми в тъмното
ръката си.
Изгазих светлото си сам.
Помамиха ме стъпките ти
към къщата и към смъртта ми.

Предаденият, мила, не предава.

Остава думата,
която ще повторя с истината…

БЕЛЕГ

Стъпките са преброени, дявол да го вземе.
Хайде пристъпи. Че близостта е още крехка.
Че неизвървяното си има… свое време.
На човек единствено с човека му олеква.
Нека вятърът да разпилей косата свита.
Нека хората и времето да любопитстват.
Нека! Но когато някой някога попита,
да му кажем тихо: Любихме се и златисти.
Чисто злато няма възраст. И цена си няма.
Само който го е притежавал, знае всичко.
Знае стъпките понякога, че са измамни,
но оставят знак, щом много силно си обичал…

ВИСОКО

Смъкнати облаци голят небето.
Голо, небето срамливо мълчи.
Само нощта ме погалено тества.
Сам си оставам. И с мокри очи.
Мокро по мисъл и голото плискам.
Блъска ме тъмното. Слиза луна.
Минала кротко по моето ниско
в ниското с ниско да не изменя.
Вика ме мило звезда от звездите
кротко луната да си уловя.
Мъртви за живите още ме питат.
Живи за мъртвите тръсват глава.
Мръщи се облак - небето разголва.
Аз съм човекът, събудил страстта
и не избрал за човека в мен гроба,
а разстояния, за да летя…

***
От хляба само къшейче отчупих.
И приближих до своята софра.
Софрата не очаква сити чувства
- глада си с всичките да поделя.
Не искайте главата ми за хляба -
за къшейчето си дори платих.
Позната дума времето ми грабва
и го побира в неподкупен стих.
Стихът засити обичта ми тиха -
главата ми със рима завъртя.
Не всички, Боже, хляба си платиха,
но с чувствата си ще платят глада.
Най-хубавата песен през гората
пренесох със сърце и я изпях.
Листо и изворът й ме разхлажда
додето стигна къщния си праг.
Додето и дървото не подхвана
със острието си на мисълта.
Додето не издялам своя спалня
и нощите си сам не подредя.
Избрах ранените без съд дървета
с най-хубавата песен да звучат.
Животът ми и във гората свети.
И във сърцето ми е светъл свят…

ПОБЕЛЯЛ

Змиите през зимата се крият. Никой няма
да изсъска и по стъпките ни през снега.
Зимата ще мине и ще сетим, че измама
обикаля - без да мога да я посека.
Зимата. Снегът. И красотата. Идва нещо.
Нещо през сърцето ми дори ще пресече.
Утре е неочакваната наша среща,
че през зимата се блъска и само мече.
Лъскава е белотата - и лъщи, и свети.
Змийските езици премълчават за студа
и мълчат във стиховете топли на поета,
със които греховете мои ще простят.
Боже, как ли да остана във снега си, Боже,
във стиха си да остана и да разтопя
белотата и страха, с които всеки може
да осмисли чувството си зряло за борба.
Бяло идва. В красотата съсък не се чува.
Зимата. Снегът. И във снега - добър човек,
шепите напълнил и сърце напълнил с чувства,
без които и в измамата не се живей…