Димитър Хаджитодоров

На Иван

Не съм сядал на шейна петнадесет години, но когато пада сняг, аз си спомням как водех за ръка децата и търсех място за пързаляне. Един мразовит следобед изравям от мазето стара шейна, потънала в прах.

Казвам на младежите, че отивам на пързалката и те се споглеждат с усмивка. Сто на сто мислят, че с годините възрастните се вдетиняват…

Шейната отдавна не е употребявана и ръждата по плазовете й оставя тъмни следи. На пътеката съседът ми разхожда кучето си:

- Не искат ли да идват с теб? - пита той.

- Не - отговарям аз. - Мина им мерака.

- Важното е, че имаме кого да разхождаме: аз - кучето, ти - шейна… - окуражава ме съседът.

- И диабет - добавям аз.

- И за него е полезно - съгласява се той и всеки продължава пътя си.

Крача бързо, от страх да не би здрача да ме изпревари. Пейзажът е сив и безизразен.
На пързалката няма много хора, но се вижда, че е била посетена. Широката писта е утъпкана от обувки.

Някога, на това място със сина ми, вместо снежен човек, направихме голяма топка и я търколихме по склона. Тя се блъсна в едно от дърветата и се разпадна на късове. Доволен, синът ми нададе силен възглас.

Докато се оглеждам откъде да се спусна, дочувам весела наздравица. Малка компания, с преносима скара, пече кюфтета и пие вино. Децата им се пързалят по пистата. От време на време някое се търкулва в снега и родителите му подвикват бързо да става.

По-малките прохленчват, но компанията не чува гласчетата им.

Сядам на шейната и изучавам терена. Две-три деца ме гледат зад гърба ми.

- Хайде, пързаляйте се! - подвикват родителите.

- Чакаме дядото да се спусне! - отговарят те.

Оглеждам се, но не виждам никакъв старец наоколо. Минута по-късно се досещам за кого става дума и бавно се подготвям за старт.

Трябва да внимавам, за да не блъсна състезателите, които се носят във всички посоки.

Изчаквам две-три минути и се спускам в удобен момент. Прохладният въздух брули бузите ми със забравена ласка. Петите ми стържат снега, готови да бият спирачка, ако се изпречи безгрижен скиор.

Вместо него изникват две къртичини, високи като небостъргачи. За миг си представям, че това е подземен замък на загадъчен владетел, който наблюдава от тук света.

Шейната се забива в замръзналата пръст и поляга на една страна. Изхлузвам се от седалката и сядам в снега, за радост на публиката.

Децата се събират край мен, в очакване да заплача.

Компанията горе не дава вид, че е забелязала произшествието.

Изтупвам се от снега и отново оглеждам пистата. Склонът е зает от момченца и момиченца. Единствената свободна ивица е тази, където се издигат къртичините.

Изведнъж си давам сметка, че и на мен ми се пие червено вино, загряващо след разходката на студа.

„Зимата е дълга, мисля наум, ще има още снежни пързалки”…

Утешен, бавно потеглям в обратна посока…