ДЯДОТО И КОШЕРЪТ

Слав Славов

Едничък кошер Дядо имал,
на него чакал той за зимата.
Но кошерът му бил нападнат
от пчелни вълци посред пладне.
Пчелите до една довършили -
оставили те само търтеи.
Във чудо се видял стопанинът.
Изгонил гневно хулиганите
и готованите,
нарамил кошера и свъсен,
отишъл друг рояк да търси.
Ех, маточина нямал само,
но щял със мед да го примами,
че в кошера стояли скрити
полуизядените пити.
Щом дъхнал им медецът пчелен,
в миг търтеите дотърчели.
- Къде се юрнахте така? -
стопанинът ги спрял с ръка. -
Лентяи в кошера не искам.
Но търтеите сладко пискат:
- О, ние вече сме пчели!
За кошера ни тъй боли!
И както днес сме променени,
ще работим безспир, на смени.
Ний всичко търтейско оставихме.
Туй, що било е, да забравим.
Повярвал им и, стиснал устни,
отново в кошера ги пуснал.
След тях мухите долетели -
едни охранени, дебели -
и втурнали се през вратата,
но той протегнал пак ръката:
- Къде се вмъквате, проклети?
Пчели ми трябват, разберете!
Мухите силно забръмчели:
- Не сме мухи, а мухопчели,
експерти страшни по меда
и знаем му реда.
Не си ли чул до днес за нас?
- За вас?!
За мухопчели?!
За пръв път чувам.
Но да опитам май си струва.
- Струва, струва… -
разбръмчели се мухите. -
Ще напълним всички пити
с качествен и сладък мед -
със мухомед.
- Със мухомед?!
- Със мухомед, със мухомед…
Повярвал им и, свъсил вежди,
ги пуснал в кошера с надежда.
Сега седи в мечти унесен,
със празни тенекии, клет
и чака да ги пълни с пресен
и непознат до днеска мед -
със мухомед.

Читателю, добре познаваш
и Дядото, и Кошера.
Тогава
каква поука да ти давам?