Иван Ненов

Мнозина, които „ще хвърлят” поглед на заглавието на написаното по-долу, сигурно веднага ще се попитат: „Как е възможно? За него знаем толкова малко. Още се води спор за родното му място. А фотографията се е появила повече от половин век след кончината на Паисий…?”

Да, така е. И тук няма да стане въпрос за фотографски лик на първия наш възрожденец, а за … „рисунка”. (Дай Боже по-късно да е превърната в портрет или икона!)

Но…

„… когато разправяше родови истории (родовите истории ги е разказвала внучката на Димитър Зограф и Християния, а пък нейната внучка Надежда Гидикова от Пловдив, ги описва в писмата си до проф. Васил Захариев), разправи какво дедо Димитър е предал на дедо Захари историята на дедо Христо Димитров Зограф, как е открита дарбата му за иконопиство. Януари, голема служба, служело се Василова литургия, много гости, големо тържество. Христо взема участие. След като се свършило всичко, прибират се у килията. Отец Паисий пише бавно, рисува буквите, историята на българския народ, в това време Христо нещо рисува. Отец Паисий вдига замислено поглед, поглежда към Христо и вижда нарисувани два образа, в които единият е св. Василий, а другият Отец Паисий. И на двамата поставил ореол. Какво рисуваш, уйковото? Отговорът бил - св. Василий и теб. Но ореол се слага на светиите, на мен нема да слагаш. Отговаря Христо - ти си голем, голем светия. От този момент Отец Паисий вижда дарбата на племенника си и се грижи за него още по-усилено…”(12.ІV.1970 г.)

Този цитат от едно от писмата на потомката на Зографския род до проф. Васил Захариев, на когото след завръщането му през 1937 г. като на ръководител на научна група в Света гора, тогавашното Министерство на народното просвещение му забранява „да не публикува въ продължение на една година, считано от 1. ХІІ. т.г., нищо отъ онова, което е донесено отъ Св. Гора”, се оказва като потвърждение на народната мъдрост „Всяко зло - за добро”, защото от кореспонденцията с една от преките потомки на зографите, която в друго писмо му пише, че в нея има „капка кръв от Паисий”, той научава много родови спомени за автора на „История славянобългарска” и зографите, които никой друг не е можел да му ги предостави, или пък да бъдат „донесени” от Атонските манастири.

Преданието, че основоположникът на Самоковската иконописна школа Христо Димитров - бащата на Димитър и Захари Зограф и дядо на Станислав Доспевски, е бил заведен „на младини” от вуйчовците си Лаврентий и Паисий в Света гора да се учи на иконопис, е „разказано” и в драмата на Слава Щиплиева „Паисий”(1941 г.)

Ето част от диалога между игуменът на Хилендар отец Лаврентий и руски учен, „който е тръгнал да обходи светогорските крепости, които крият такива интересни старини”:

„О. Л а в р е н т и й. Охъ! Когато бе моя заместникъ, проигумена тука - не смееха… Сега пристигналъ техенъ… Охъ! Де си, брате Паисий? Защо се бавишъ?
Р у с и н ъ т ъ. Де е отишелъ вашия братъ?
О. Л а в р е н т и й. (полуоблегнатъ на възглавието, сили се да обясни) Изпратиха го въ тугинско, чакъ у немско… Да прибере вещите и парите на стария ни игуменъ на Хилендаръ отецъ Герасимъ. Съобщиха ни отъ полани, че се поминалъ въ Карловци, дето беше на лечение…
Р у с и н ъ т ъ. Кога замина братътъ?
О. Л а в р е н т и й. През лето 1761, станаха вече 13 месеци отъ тогава…
Р у с и н ъ т ъ. Сега сме 1762-ро, марта… значи пакъ презъ марта…
О. Л а в р е н т и й. Така… така…
Р у с и н ъ т ъ. Самъ ли замина?
О. Л а в р е н т и й. Не! Заедно съ единъ мой племенникъ - даровито момче - зографинъ, самоукъ, Христо Доспейски… Тази икона тамъ „Разпятие Исусово” е негова… (Русинътъ я разглежда)
Р у с и н ъ т ъ. Даровито! Той тамъ ще следва, нали?
О. Л а в р е н т и й. Да поразгледа… Додето братъ Паисий уреди съ парите отъ завещанието. Ще ги донесатъ заедно… пъкъ после, ако остане нещо отъ техъ пакъ нека замине…
Р у с и н ъ т ъ. Добре е! Вамъ ще ви трябватъ хора и съ слово и съ четка да утвърдятъ българското, да се борятъ.”

Драмата „Паисий” на забравената днес писателка Слава Щиплиева (1894 - 1991) е играна в Народния театър. Макар и родена в Самоков от предци, преселили се от Щип, като писателка и преводачка от полски, Щиплиева се утвърждава в София.

Пишейки за Паисий и за племенника му иконописец, тя е била добре запозната с преданието както за родното място, така и за родствените връзки, защото в младите си години, когато в нея се зараждат интесите й към литературата и историята, е била в Самоков.

Нелогично е тя да не е чувала думите на сина на Захари Зограф - Христо Зографски, починал през 1917 г., които той неведнъж е казвал на образованите си съграждани:

„Питайте ме за отец Паисий да ви разкажа повече. Ние сме роднина, а родът ни идва от с. Доспей…”

А тези думи, аз, пишещият тия редове, лично съм ги чул от самоковския художник Наум Хаждимладенов, роден в една и съща година със Слава Щиплиева, който ми е разказвал, че неговият баща е бил кръстен от Чакър войвода, както и че неведнъж са били на излет в подстъпите на Рила с единствения тогава жив син на Захари Зограф - Христо Зографски, от когото е чул този „повик”.

В Картина ІІ във ВТОРО ДЕЙСТВИЕ, авторката ни разкрива, че образът на хаджи Вълчо - ктиторът от Банско, е нарисуван от зографинът Христо от Доспей:

„… 1Б ъ л г. г о с т ъ. Значи и ти, Христо си пристигна снощи! Не стигнаха парите, а?
2 Б ъ л г. г о с т ъ. Че той и да не бе хичъ ходилъ въ тугинско, пакъ си е големъ зографинъ от с. Доспей.
Х р и с т о. Дойдохъ си, че требваше да придружа братъ Паисий - парите носеше, не може самъ да се връща… Братъ Паисий обеща, ако останатъ отъ парите на о. Герасима, пакъ ще замина…
1.К а л у г е р ъ. Та нали Паисий зараде да те проводиме - това ще е отъ полза за българщината.
Х р и с т о. (къмъ Русина) Вече получихъ възложение отъ Банско - отъ този мой роднина (сочи българския гостъ) х. Вълко - да изпиша образа му тукъ въ манастира - да има български образи!
Р у с и н ъ т ъ. (настигайки ги ) Заслужава! Това трябва да сторите часъ по-скоро, за да имате и вие тукъ въ манастира доказателство, че манастирътъ е вашъ!
1 и 2 Г о с т ъ. Мило и драго ще дадемъ да спасимъ българското!
Х р и с т о. Това, което азъ ще сторя чрезъ живопиството, той ще го постигне, тамъ горе, чрезъ словото - въ оная килия… Да влеземъ всички сега при о. Лаврентия, да го повидимъ (към Русина) Заповядайте.” ЗАВЕСА.

Гостите - българи, дошли да дадат своя лепта за плащането на данъка на Хилендар, са близки или родственици на игумена, на брат му Паисий и племенника им Христо Зографчето.

Обикновено ктитори и поклонници са ставали чорбаджиите или онези, които са имали от фамилиите си монаси. В помениците и парусиите те са записвали своите имена и стойността на дарението.

Според проф. Йордан Иванов „Правилото обаче - на всяка отдел на страница да се записват имена от една само област, не е могло да се спази навсякъде, защото последуещите записвачи са поместяли имената, гдето е останало празно място, без оглед към заглавието на страницата.”(„Български старини из Македония”, стр. 491.)

В Епархиалния поменик „се срещат и имена на поклонници и дарители от епархиите Черноводска, Софийска, Филибелийска, Преславска, Полянска, Костурска, Самоковска, Букурещка, Адрианополска, Касандрийска и много други, а също така и на градове и местности, като Бесарабия, Рущук, Солун, Градобор, Неврокоп, Леригово, Аморея, Брани- ца, , Шикя, Ески Загора, Казанлък, Шумен, Пещера, Смирна, Цариград, Арад, Доспей, Ши- почани, Белчин, Костенец, Шумен, Демирхисар, Котел, Севлиево, Трекляно и др.” (Д. Болутов, „Български исторически паметници на Атон”, стр.99-100.)

Както е видно от цитата, сред имената на големите селища са и имената на самоковските села Доспей и Белчин. (По спомените на друг един потомък от Зографския род - Атанас Доспевски, една от сестрите на Паисий била омъжена в с. Белчин.)

„Съвпадението” на записа в поменика и родовият спомен не ни ли дават една и съща информация!

Но… към въпроса!

Ако сравним проучването на книжовното наследство с иконописното изкуство в Светогорските манастири, то превесът ще е на страната на книжовното. За да бъде открита рисунката с лика на Паисий Хилендарски, е нужно задълбочено търсене и талантливо тълкуване. Кой да се ангажира с това? Ето един пример какъв трябва да бъде човекът, който може да каже „Това е ликът на преподобни Паисий Хилендарски”.

В началото на 70-те години на отминалия ХХ век, поканихме проф. Любен Прашков да разгледа иконите и изчезналите от варосване стенописи в старата черква „Св. Св. Апостоли Петър и Павел” в с. Доспей.

Присъствувахме само двама души. Гледаше професорът, докосваше се до възможната църковна утвар, а ние мълчаливо присъствахме.

По едно време той помоли клисаря да свали най-крайната икона от абсидата. Взел я в ръцете си, художникът реставратор я проучваше, а ние следяхме неговия поглед.

„Виждате ли нещо особено в иконата?” - попита ни. Отвърнахме му с мълчание. „Тази икона не е завършена. А е в стила на Христо Димитров. Защо не я е доизписал, а пък е поставена?”

Пак мълчахме, а той продължи: „Вероятно това е последната му икона. Смъртта е дошла, преди той да я завърши… А синовете му Димитър и Захари, почитайки паметта му - не са я доизписали…”

Нищо не можехме да кажем, освен да мълчим. А в мълчанието да се „роди” мисълта: „Господи, какво познание, какво проникновение…”

Дано се намери и днес човек като проф. Любен Прашков, да посети Атон и да отговори на поставения в заглавието въпрос.