ТОГАВА

Елисавета Шапкарева

ТОГАВА

Нощта те прегръща,
нощта те отблъсква.
Тогава е лесно
да бъдеш самотен.
Тогава е трудно
да бъдеш самотен,
когато сърцето
става часовник.
Когато часовник
ти спира сърцето,
а утрото още
дори не е будно.
А утрото става
и даже не знае
дали те прегръща,
дали те отблъсква.


ЗАЛЕЗ

Този залез е последен и първи
като последна и първа
любов.
Ляга слънцето морно в тревата
и въздъхва денят.
Падат сенките,
сякаш са тъмно
огледало на целия свят.
И дори вятърът спира да бърза
насред път.
Тишината се спуска по склона -
закъснял босоног минувач -
в този залез
последен и първи
като всяка любов.


В ТЪМНИНАТА, НА БАРА

В бара е тъмно.
По масите - двама по двама -
хората хапват и пийват,
дори си говорят.
Посред дансинга двойките,
тихо прегърнати,
чуват леко телата си.
Само в ъгъла,
на бара облегнат,
той е сам
срещу двете си бири.
По-самотен от всякога.
Все по-тъмен от всякога.
А на бара е сякаш по-тъмно отвсякъде.
Само чашите светят
с отразени от някъде
блясъци.


НАСРЕД ТРОТОАРА

Моята болка
е пролетен дъжд -
напоителна,
тръпна
и лека.
Но защо,
защо изведнъж
ме повежда
по друга пътека?
И защо,
защо изведнъж
ме застига
насред тротоара?
Моята болка
е есенен дъжд -
изстудяваща,
мътна
и стара.
И когато
спира дъждът
моята болка -
измита и свежа,
ей така - насред път,
се превръща
отново в надежда.


***
Оградата изглежда недовършена,
впрочем и къщата - също.
Под стълбището има въглища,
навярно струпани за зимата.

Набръчкано е сякаш всичко -
от старите дървета, та до съчките.
А стряхата - така надвиснала,
че сякаш ще захлупи къщата.

Изсъхват жълтите цветенца,
оставени във вази от бутилки.
Повява вятърът и се заплита
в косите сиви на тревата.

Коминът пуши колкото да каже,
че има огън в пустото огнище.
А мравките завиват отдалече
и повече не се завръщат.

Пробягват котки с мършави опашки
и се покриват под навеса -
далеч от кучето, което също
отдавна не очаква никого.

И само лудата е същата
и все причаква някого на пътя.
А пътят, също недовършен,
отдавна не отива никъде.


БЕДНОТО КУЧЕНЦЕ

Просякът
ден след ден
извежда кученцето.
Самотникът
ден след ден
споделя съдбата си с него.
Кученцето е винаги малко,
винаги малко и тъжно.
Ден след ден
той седи на тротоара,
а то - в кошчето.
Хем е на улицата,
хем не може да мръдне.
Покрай него
ден след ден
се разхождат други кучета.
Хора пускат стотинки -
все за него, за кученцето, което,
ден след ден,
заработва така
несвободата си,
за да я отстъпи след време
на друго кученце, което
ден след ден…


ПРЕПИНАТЕЛНИ ЗНАЦИ

Високо е вече слънцето.
Наближава обяд,
а на запад тънката запетайка на луната
е толкова ясна -
бял знак на синьо поле.
Като че ли разделя
изречението на облаците
и ги прави смислово различими.
А земята се пита кога ще получи
многоточието на дъжда,
което няма да бъде край,
а начало.
И няма да спре слънцето,
а ще го нарисува
като огромна усмивка,
подобна на детска рисунка
с няколко прости
черти и резки.
А черноризец Храбър
ще им се радва.


И ТОЗИ ЮНИ

Ще се срещнем на Блумсдей
като истински Одисеи -
скитници сред стените на къщите
между печката, телевизора и компютъра.
Докато чакаме морето да дойде при нас,
ще сърфираме в мрежата и
ще хвърляме мрежи там.
А навън Блумсдей -
двайсет и четири часа в годината,
само двайсет и четири часа! -
ще се протяга на пръсти,
но прозорецът ще бъде затворен.
И така да другия юни,
приятелю.