СЯНКА НА ДЪЖД

Елисавета Шапкарева

хайбуни

СЯНКА НА ДЪЖД

Вали. Дъжд. Зима е, но кой знае защо от небето не падат снежинки. Сякаш природата на нещата се променя пред очите ми. Сезоните се изместват, а човешкото същество не е в състояние да се нагоди към това толкова бързо. Доста е объркващо и усещането е като за нещо измамно и нетрайно.

сянката на дъжда
попива по-бавно от
него самия

——————————

СПОМЕН В БЯЛО

Опитвам се да не изпадна в спомени за детството си, когато зиме често валеше сняг, всичко беше затрупано и бяло… Поначало съм склонна към съзерцателност, но когато има и какво да я подклажда, положението става направо неудържимо. Усещам и меланхолия, на която ми е трудно да се противопоставя. Затова й се отдавам изцяло с надеждата по този начин да я преодолея. Нали Оскар Уайлд беше казал, че единственият начин да се справиш с изкушението е като му се отдадеш!

облакът всъщност
къде е - в небето ли
или в душата

——————————

ДЪЖДОВНО НАСТРОЕНИЕ

И започвам да си мисля кое е изначално - лошото време или лошото ми настроение. Така се прехвърлям върху разни екзистенциални въпроси, което донякъде ме отвлича от породеното от дъжда настроение. То всъщност си е почти постоянно и вече започвам да свиквам с него.
Отново поглеждам навън. Нищо не се е променило, но и едва ли би могло толкова бързо през този сезон.

по прозореца
ручейчета се плъзгат -
дъждовни червеи

——————————

ШРАПНЕЛИ

На стената над дивана е окачена голяма картина. Рисувана е от Борис Денев и представлява Щип от края на ХІХ век. Родният град на баба ми. В центъра е черквата, отляво училището, а в дясно къщата на предците ми. По рамката, а и по самото платно се забелязват доста големи дупки. Следи от шрапнели, спомен от Втората световна война. Прародителите ми решили да не реставрират картината и сега всеки, който я види, пита защо е такава. Обяснявам и търся отговора и за себе си.

надгробен камък
сякаш е поникнал от безвремието