ПАНИХИДА

Анатолий Петров

В гробищния парк, ден преди Голямата Архангелова задушница, протойерей Йоан отслужваше панихида - четиридесет дни от кончината на Светослав Попчев.

Присъстваха съпругата на покойния, Жасмина, близките му приятели, водопроводчикът Прашко, журналистът Дърмански и собственикът на магазин за парфюмерия Халваджийски.

Госпожа Жасмина, жена на средна възраст, в траурните си одежди изглеждаше още по-красива. С дланите си тя закриляше пламъчето на свещта от вятъра, който разнасяше на всички страни благоуханието на тамяна от кандилницата на свещеника и силния парфюм, лъхащ от опечалената съпруга.

След като отслужи панихидата, отец Йоан изрече:

- Покойният беше благочестив християнин, смирен мирянин, почтен гражданин и грижовен съпруг. Нека Бог му отреди достойно място и вечен покой!

Вдовицата изхълца. После избърса сълзите си така, че да не повреди грима и сенките около очите. Свещеникът тръгна към другия край на гробището, дошлите за панихидата - към изхода. Заоблачи се и стана тъмно, пък и вече се спускаше вечерният мрак.

Халваджийски хвана Жасмина под ръка, да не би да се спъне случайно по неравния път. Останалите вървяха плътно след нея, та да се притекат на помощ, ако се наложи.

- Попчев вече се е възнесъл в рая - предположи водопроводчикът.

- Едва ли - отвърна му журналистът. - Има още няколко часа до полунощ, когато почина. Чак тогава ще се изпълнят точно четиридесет дни. В тази работа се държи точна сметка.

От църквата „Св. Петка” се разнесе звънът на камбаните. След него прозвуча клаксонът на такси. Шофьорът, вероятно познат, спря колата, отвори вратите и траурната компания замина.

Вкъщи госпожа Жасмина бе подготвила предварително трапезата за помена. От кухнята ухаеше на печено шилешко месо, салатите респектираха надошлите.

Домакинята влезе в една от стаите, подир това излезе от там съвсем друга - облечена в снежно бяла блуза, елегантен костюм с цвят на люляк и блестяща брошка на ревера.

Разпиляната си по рамената коса бе прибрала в кок, прихванат от луксозна шнола.

- Такъв е животът - печално произнесе водопроводчикът. - Днес си тук, а утре те няма. Ами да хапнем и пийнем, и да си носим новите дрехи, за да не ги носи някой друг …

- Съвършено вярно! - съгласи се журналистът.

Халваджийски мълчеше. Прашко продължи:

- По едно време Попчев бе се захванал да изучава езика пущу, един от езиците, на който говорят в Афганистан. Беше понапреднал. Но едновременно с това не допускаше в къщата си разни пущове, съмнителни галантони, фалшиви интелигенти.

След като ядоха и пиха за покойния, присъстващите решиха, че могат да си кажат и „Наздраве”. Чашите звъннаха, Жасмина и Халваджийски се погледнаха един друг в очите. Тя рече:

- Ох, никога няма да забравя Попчев! В негова памет на теб, Халваджийски, ти давам новия му костюм, риза и вратовръзка, както и лачените му обувки.

- Бог да го прости, вечна му памет! - тъжно промълви Халваджийски.

- А сега върви в стаята и ги облечи! - разпореди Жасмина. - Така ще облекчиш скръбта ми…

От стаята, издокаран с дрехите на покойния, се появи Халваджийски.

- Вижте го, същински Попчев! - възкликна Прашко. Вдигна наздравица като добави:

- Ех, да можеше този костюм да затанцува, както танцуваше Попчев! Помня, как на бал в читалищния салон, като обявиха: „Дами канят”, офицершата Ябланска го покани на валс. Дали валсът бе виенски, английски или испански, не разбрах, но двамата майсторски въртяха краката си в такта на музиката. Ако душата му броди още тук, ще види как достойно го споменаваме.

- Охо, отлетял е вече на небето - обади се Дермански.

- Музика! - извика водопроводчикът.

Журналистът посегна към касетофона. Оттам прозвуча танцова мелодия.

- Боже мой! - учуди се Жасмина. - Та това е тангото „Компарсита”, любимият танц на съпруга ми - и затанцува в обятията на Халваджийски.

Прашко и Дърмански си тръгнаха. Любезно ги изпроводиха. На стълбището водопроводчикът политна, хвана се за парапета и извика:

- Чудесна панихида направихме! Знаете ли, Попчев много обичаше греяна ракия с лют черен пипер. Утре сутринта ще се появим отново тук на ракия. Щастие и рози!

- Аз също желая да бъдете щастливи! - пожела журналистът. - То, каквото става, става, но животът трябва да си върви.

В тъмната нощ забушува буря. Едри дъждовни капки зачукаха по стъклата на прозорците. Дали бурята беше душата на Попчев, която отлиташе на небето, или някакво знамение, озаряващо щастието на двамата нови съпрузи?…