СИЛВЕСТАРИ
Сред нощ. Земята спокойно спи под дебелия сняг, който свети чак до безкрайни далечини. Никъде не пее петел, не лае куче. Селските къщурки се протягат като разхвърлени, бели къделки.
В прозорците им трепти слаба светлина от свитите лампи или кандилцата. Утре е св. Силвестър - защитникът на земеделския добитък.
Стопаните спят, ала и чакат неговото настъпване.
Изведнъж засвири гъдулка. Псетата лавнаха. По дворовете засвяткаха фенери. Над селото полетяха неясни думи от бурна песен.
Ванчовият дядо чу, стана, издигна фитила на лампата, запали фенера и хвърли няколко цепеници в печката. Всички се размърдаха.
Ванчо потри очи, седна връз чергите и мижишком попита:
- Тръгнаха ли вече, дядо?
- Охоо! Послушай, Ване - засочи дядо му към пътната врата.
Внучето се вслуша. Гъдулката явно идеше към тях. На вратата силно се зачука.
Ваньовият татко грабна фенера и бързо излезе.
Ванчо скочи и се залови за прозореца.
Баща му отвори вратата. Гъдулката засвири в двора. След нея влязоха десетина ергени с два фенера.
Малкият нахлузи панталонките си и припна навън. Там бяха вече всички от къщи.
Пременените момци чакаха пред волския обор.
Чичо Иван отвори вратата. Фенерите светнаха от двете й страни.
В тоя обор лежаха само Чевгаря и Сивчо. Те и други път бяха посрещали такива гости. Сега станаха, загледаха към вратата, заклатиха глави и по яслите затракаха тежките им синджири.
Големите им черни очи светеха от кротка радост.
В обора влязоха четирма души с босилкови и чимширови китки на ушите. Двама извадиха гребени и застанаха до воловете. Другите се приготвиха с лопатата и коша за боклука.
Веднага гъдуларят натиснасилно лъка. Струните забучаха дебело, изтъниха на песен и дружината пъргаво пригласи:
„Из бяла нива житено зърно повика:
Вакъл Иване, верен стопане, слушай!
Класе сънувах - тежко играят над пояс.
Ангели сиви снопи кръстати превозват,
ангели сиви, радост и вяра, стопане -
твойте воловци! Честно ги гледай, Иване!”
Песента екна. Гъдулката приситни, изви и спря.
- Амин! Амин! Донесете месала!… Дайте даровете - бъбреше объркано чичо Иван, който още не отстъпваше стопанството на сина си.
От обора излезе момък с пълен кош. След него излязоха и останалите.
Чевгарът и Сивчо загледаха към светлата врата. Одърът им беше изметен. Косъмът им лъщеше пригладен. Очите им мигаха, сякаш от благодарност сивите ангели щяха ей сегичка да заплачат.
Ванчовата баба метна на гъдуларя шарен месал. Майка му донесе парче сланина, а баща му - кринче жито.
Доволният гъдулар разсърди гъдулката. Топот и хороводно провикване разбуди цялата махала. Съседите запалиха фенерите и навикаха кучетата да мълчат. Хорото сви изведнъж, сви още веднъж пред обора и се пръсна. Силвестарите бързаха навсякъде д отнесат своята зимна песен, всякъде да напомнят за сивите ангели!
Гъдулката свиреше по снежните пътеки. Един след друг зад нея вървяха окичени момци.
Те знаеха, че всяка къща ги чака с радост.
Отгоре приведената, жълта месечинка се смееше на едрия, пълен мустакат стопанин.
——————————
сп. „Детски живот”, кн. 4., 1935-1936 г.
