ОТМЯНА

Борис Василев

Биволите едвам пристъпяха. От устата им се спускаха нишки светла плюнка. Плугът пукаше и превръщаше едри чимове.

Из браздата крачеше малкият Нико. Главата му стърчеше само педя над дръжките на плуга, но дребосъкът подвикваше като стар:

- Де деее! Ал, мачеее! Хъс! Къде, къдее?

Слънцето гореше краката, ръцете, лицето, сякаш лепеше въглени. Нико беше страшно изморен. Снощи посред нощ докараха сеното. Тая сутрин майка му още в зори поведе жетварите, а той впрегна и хайде насам. Баща му беше в запаса. Стърнишките трябваше да се подметнат, дордето не се спечат. Кой, ако не Нико?

Единият бивол сви към кръстците и плугът се отплесна.

- Хъс, хъс, Рогач! И аз искам сенчица, ама няма още. Хъс в брезната! - заби бода в дебелата му кожа орачът.

Биволът превъртя мазна опашка и покорно се оправи. Нико закрачи из чимовете, като насън. Наближи синора. На храста писна натъжено синорниче:

- Чи-ци-циу! Пи-циу!

- Стой! - викна Нико и събори плуга да остърже палешника.

Едри капки пот се стекоха по изгорялото му лице. Той ги пребърса с лакът и изправи плуга.

- Хайде, хъс! Хъс! Назад, Карамане! Обръщай се, хей!

Плугът запука обратно. Прачът едвам държеше главата си изправена. Той тръпнеше и политаше. А малката птичка канеше от синора:

- Яя-по-спи! По-спии! Хей, Нико! По-спии!…

- Бива! Да поспя! Знаеш ли как ми се спи? Край кръстците и сенчица няма, ама не е работа. Барем още една леха да изкарам, че тогава ще видим! - завлича вече очи Нико.

Десният бивол пак сви към кръстците. Нико викна високо, изскочи от брезната с копралята, ала не можа да го бодне.

Пред очите му се завъртя бяла мъгла. Краката му сами се свиха. Той заби глава до кръстците и копралята падна настрана…

Биволите се обърнаха, та го погледнаха и се затръскаха като черни люлки на място.

Единият легна впрегнат. Птичето млъкна.

С ръка под главата, Нико спеше захлупен.

Не, той не спеше. Един от тия самолети, гдето всеки ден бръмчат над нивите, се спусна и го грабна. Нико така се изплаши, че можа и да писне. Като се посъвзе, гледа чичо му взел остена, бута, бута, и самолетът бръмчи, шиба се в облаците, изскача и лети, та се пилее…

- При тате ли отиваме, чичо?

- При него, зер. Ама първо ще пускаме бомби от щуката.

- Не ща бомби! Някоя ще закачи тате! Ти харно си високо.

- Ха-ха-ха-хаа! Пък много вардиш баща си - смее се чичо му.

- Вардя го, я. Знаеш ли колко е добър?

Но къде е самолетът? Само жълто, ожънато поле и кръстци като строени войници. Мърдат. Наистина войниц. Къде е тате? Тате…

Нико изтяга подложената ръка, обръща глава и пак заспива…

Час, два, три - Нико спи. Сянката на кръстците го покри нацяло, полази по гърбовете на биволите - Нико спи. Страшно бил измъчен, горкият, хей! От запад се надигна облак и скри слънцето. Лъхна хлад. Единият бивол стана и почна да се дърпа. Другият замяка сърдито. Нико пак спи…

В стрънта нагази млад, строен мъж. Върви към кръстците и се усмихва. Щом дойде на десетина крачки от биволите, видя малкия орач свит на кълбо, като купчинка дрипи, и дълго гледа отдалеч. После пристъпи, бутна го по рамото и тихо рече:

- Никоо, хей, Никоо! Събуди се, де! Стани!

- А? А? Какво? - разтри очи Нико и току викна:

- Тате, ти ли си, тате?

- Не ме ли виждаш? - приседна баща му и го прегърна.

- Дойдох си по обед - къщата празна. Отидох при жетварите - тебе те няма. Хайде оттам пък насам. А ти ореш, ореш, мойто момче. Гледай колко си изорал от тая сутрин! И си легнал да починеш. Пък аз да не знам каква отмяна съм имал, а? Какво мислиш? Защо не продумаш?

- Всичко стана, както си го исках - отвърна Нико.

- Така ли? Хайде да си вървим тогава. На биволите ще турим сенце да хрупат в двора. Майкините ще са доженали. Малко им беше останало. До довечера да се нагледаме - няма да работим. Пак ще сварим. Нали от утре и аз съм с вас?

Нико скочи, сбута биволите и изкара браздата. Баща му вървеше до него, гледаше как стиска плуга със слабите си ръце и щастливо се усмихваше. Излязоха от нивата.

Старият закрепи плуга на дръвчетата и биволите сами хванаха пътя към село…

След тях тръгнаха бащата и синът.

Гледаха се засмяно в очите и нищо не си приказваха. Те знаеха, че всичко вече ще става, както искат, защото отново са един до друг…

——————————

сп. „Детска радост”, кн. 1./ 1941-1942 г.