КОЛЕДНИ ГОСТИ
Биеха двете камбани, крещяха коледарите, виеха псетата и над цялото село трептеше голяма, светла радост.
Пенчовата баба шеташе около гостбите. Родителите му се стягаха да запалят по една свещ в църква. Вратата се отвори и влезе пенчо, хубавичко зачервен и нашарен с пухкави снежинки.
- Много рано се наколедува - засмя се баща му.
Пенчо не беше весел. Майка му го загледа учудено:
- Помръзна ли? Или те биха другарите? Защо си дойде?
Баба му бръкна в зелето и извади най-стръвното късче:
- На, бабин. Духай, че е вряло, хей! Ако искаш да ти сипя?
Пенчо дори не погледна подаденото. Баба му разпери слисано ръце. Майка му кукна до него и попита:
- Откъде идеш сега?
- От стаичката при старата църква.
- Старата църква? Какво си дирил? Там няма никого.
- Има. Един мъж, една жена и две деца.
- Гледай ти. Какво правят?
- Треперят. Децата им дадоха какво бяха събрали.
- Там ли изпразни и ти торбичката си?
- Там. Мамо, бива ли да им занеса малко дръвца?
Майката сложи ръка върху главата си и зашепна:
- Боже, Боже! Днеска е Коледа. Във всяка къща е такава радост, а виж какви хора има. Бива, Пенчо, занеси им.
Пенчовият баща слушаше внимателно и неочаквано пресече:
- Няма нищо да им носи. Хайде, да идем тримата при тях.
Пенчо изненадано трепна, стана и тръгна след родителите си.
На изток вече слабо руменееше. Из въздуха прехвърчаха последните изморени снежинки. Виковете на коледарите глъхнеха разпръснато. Пенчови стигнаха, отвориха им и влязоха.
Мъжът беше висок и сух. Дребната му жена раздигаше постилките, които някой от махалата беше донесъл. Печката сега боботеше. Край нея се грееха едно дрипаво момченце и изпито момиче.
Всички загледаха изпитателно и посрамено.
- От какво се свените? И ние сме като вас.Дойдохме дави обиколим - каза усмихнато Пенчовият баща.
Мъжът мълчеше. Жената насечено каза:
- Идем от Свиленград. Останахме без работа. Мъжът ми има познати в Пловдив. Надявам се, че в този голям град все ще изкарва по едно парче хляб за всички. Тръгнахме пеш, но мъчно се пътува, сестро. Няколко нощи вече по селата не ни прибират и осъмваме на улицата. Децата капнаха. Тук хората излязоха други. Ето, Слава Богу, и коледарчетата ни донесоха кравайчета, орехи, дърва…
Бедната жена горчиво заплака. Пенчовата майка я прегърна и почна да я утешава. Баща му огледа пак голата стая и каза:
- Хайде, ставайте. Ще идем у дома. И ние нямаме много, но за коледните гости ще се намери достатъчно. Вземете си дрехите.
Чак сега мъжът проговори:
- Не се тревожете за нас. Имаме хляб и дърва. Днес ще похапнем и починем, а утре, добър е Господ - на път…
Но Пенчови не отстъпиха, докато не ги поведоха към дома си. По пътя майка му каза на мъжа си:
- Хората се връщат от църква. Тая Коледа не можахме да запалим свещ пред Рождеството.
- Вие запалихте много по-голяма свещ, сестро. Нея Бог ще види най-напред - каза другата майка.
Стигнаха у Пенчови. Скоро там се струпаха съседите, кой с каквото има. Страннците прекараха празниците всред общи грижи.
На третия ден се стегнаха за път. Пенчовият баща подари старото си дълго палто на мъжа. Пенчо скъта момченцето със свои дрешки. За жената и момиченцето се погрижиха майка му и съседките. Цялата махала излезе да изпрати странниците до края на селото. Там мъжът нарами донесат храна и тръгна пръв. След него поеха жената и децата му.
Денят беше бистър. Снегът скърцаше и блестеше ослепително. Върху него все по-далеч се изрязваха черните сенки на окаяните пътници. Пенчо, родителите и съседите му се взираха след тях и се пръснаха от снежната пътека чак когато ония, четворицата, се скриха зад могилата.
——————————
в. „Славейче”, бр. 4-5., 1937-1938 г.
