МАЛКОТО КОЛЕДАРЧЕ
Гочо Картофчето отвори вратата и помъкна един дълъг прът, окичен с ледени висулки.
Майка му слисано разпери ръце:
- Вънка! Скоро вънка! Какво току само влечеш вкъщи?
- Вънка е студено, ма, мамоо! Нека тук го окастря завчас!
Майка му блъсна пръта на двора, хвана Гоча и го сложи на столче до печката. Върху нея вреше котле със зеле. Стаята се пълнеше със сладък дъх. Довечера беше сухата Коледа и майката бързаше да разточи постна баница. Гочо поглеждаше и сърдито смъркаше.
- Я не ми подсмърчай! Защо ти е толкав прът? Момиченцата ходят по видело. Тогава кучетата са вързани. Па и хората бранят.
- Не ща вече с момичета! Искам с големите и аз…
- Охоо, с големите! Че коя чета ще те прибере, бре, коматанко?
- Ще ме приберат те. Догодина на училище ще тръгна.
- Догодина не знам, ама до друга може да те подирят.
- Нека! Нали бате води чета? Аз пък с неговата…
Бате му влизаше, зачу разговора и веднага кипна:
- Какво? С моята чета ли? По-напред се научи да се секнеш сам, че тогава. С моята чета! Аз какви момчета не прибирам, че тебе ли ще помъкна? Да си изгубиш някъде гащите, нали?
- Няма да ги изгубя, бе, бате. Все ще ги стискам и ще тичам с другите. И всичко съм наготвил: навои, качулка, чорапи…
- Какви чорапи, бре? - сопна се майка му и спря да точи.
- Е, едни дебели, кърпени. Не струват. Зад възглавницата са.
- Ах, мари, Божее! Баба му отколе за тия кълцуни земята обръща, а той ги скрил, синецът. За ръкавици ли, бре? Като стана, че…
Гочо Картофчето захълца жално до печката. Бате му го изгледа:
- Хич не ми се гурли, ами казвай качулката! Трябва да е моята.
- Аха, твоята. Аз си я намерих. Една малко пробита отгоре.
- Тя е! Моята! Откак заприказваха за Коледа, я диря. Скоро!
- Бе ти да не си грабнал от дръвника и навоите на баща си? Ти си. Аз рекох, че куче ги е завлякло, докато съхнат. Като стана, детенце, само пъргави коледари ще стане! С баща ти очите щяхме да си извадим за тия навои, а ти мълчиш, бре? А?
Гочо се обърка съвсем. Гледай ти какво излезе. Отгде ще знае той, че се карат за навоите? След коледуването сам щеше да си върне всичко. Та няма да изяде качулката или калцуните?
Другите не мислеха така. Струпаха се и го накараха сам да пренесе целия си сандък.
Всеки си грабна своетои на малкия коледар останаха само едни стари, големи цървули, които никой не позна.
Тая Бъдна вечер започна без радост. Картофчето не погледна нито паничката си, нито парата в питата.
Татко му го закача, закача, па отсече:
- Е, стига! Като не те прибира бате ти, други чети няма ли?
Всички учудено погледнаха бащата. Той смигна и скришно посочи Гоча. Малкият не видя нищо и бързо заля трапезата с весел смях.
Вечеряха, раздигнаха и си легнаха. Старите захъркаха, но Гочо дори на шега не посмя да притвори очи. Той знаеше, че ако заспи веднъж, ще се събуди чак на съмнало, а тогава всичко ще е минало.
Щом викнаха първите коледари, Картофчето скочи. Бате му стягаше пояса си и насмешливо го изгледа. Картофчето дигна потурките, тури си шапката и изскочи за прът. Баща му тръсна учудено глава.
- Видя ли какво направи ти снощи? - рече сърдито майката.
- Остави се! Мислех - ще заспи. И така да е. Ти го стегни хубаво. Той ще почака, ще помоли, па като не го приберат никъде, сам ще тръгне на съмване с някоя женска дружина.
Гочо се върна премръзнал. Майката намота около главата му шалче, закопча презрамките му. Бащата стегна навоите и поясчето му.
Картофчето се залепи на черното прозорче. Посрещаше и изпращаше всички чети с молби, ала никъде не приеха да се срамят с него.
И както се въртеше около майка си, току щукна някъде.
- Олеле, Боже! Къде отиде? Гочоо, Гочо, бре! Гоче-е, мама!
- Я стига си припявала, да се смеят хората! Какво - Гоче мама? Като помръзне, ще те намери сам! - викна бащата, но не позна.
По видело вече Гочо срещна пред общината бате си. Големият се слиса. Ръцете на братчето му бяха лед. То едвам крепеше пръта и цяло трепереше. От носа му пък течеше река…
- Гочо, още сега да се връщаш! Ще умреш от студ! Чуваш ли!
- Няма да се върна! Не съм от твоята чета, та да ми заповядаш! - отвърна Картофчето и припна след чуждите деца.
Бате му не изтрая. Спусна се, догони го и го дръпна:
- От тебе отърване няма. Върви тука! Барем с мене да си.
Той оправи навущата му, дигна гащите и стегна поясчето. Смъкна от лявата си ръка чорапа и го завря на неговата десница. Скри посинелите му уши в шалчето и Гочето братски му се засмя.
Нареди се на челото на батевата си чета и гордо вирна пръта:
- Коледааа, Коледааа! - викна той с другите опитни коледари.
Нищо, че пустият му нос не преставаше да извира. Нищо, че насила го приеха в двете големи чети. Никой вече не можеше да каже, че не е редовен коледар…
Едрите снежинки се сееха бавно и разпръснато. Гочо повдигаше потурките си, тичаше след големите и, забравен от радост, крещеше с пискливо гласче:
- Коледааа! Коледа, хей! Ко-ле-дее!
——————————
сп. „Детска радост”, кн. 3., 1939-1940 г.
