Борис Василев

Разсъмна се. Над белите покриви се извиха стълбове дим. Петлите запяха в превара и селото се залюля от лай и викове:

- Сурва! Сурваа! Сурвааа!

Марийка и Ванчо вървяха с Гоговата сурвакарска дружина. Снегът скриптеше.

Сурвакарите тупаха крака, триеха ръце и мълчаливо притърчаха. Пред портите на Ваньовия дядо викнаха и влязоха в двора.

На пруста изскочи Ваньовата стринка и плесна ръце:

- Иех! Ванчо, Марийка! Как ви пуснаха в тоя студ? А?

Излязоха дядо Филип и баба Митра. Дядото взе сурвачките, бабата ги хвана за ръце и ги въведе вкъщи.

- Хубаво сте премръзнали. Ще ви окапят носовете и ушите. Не наближавайте печката! Нека първо ви разтрия ръцете.

Дядо Филип дари другите сурвакари, изпрати ги и се върна с цъфнали мустаци:

- Брей, брей, че и какви сурвачки им направили! С китки, с парички! Ама и аз се накичих вънка - рече той и бодна Ването със замръзнал мустак.

Ванчо прихна да се смее. Марийка побягна. Дядо им ги хвана, прибута шиника до печката, седна и ги прегърна.

- Пусни ги да си изкарат реда, че тогава! - намеси се баба им.

Ванчо и Марийка скочиха, затупаха наред и белите парички запяха. После застанаха ухилени пред дяда си.

- Охо, какво се прикумихте? Още не сте свършили!

- Хайде, хайде! Не ги мъчи! - намеси се пак баба Митра.

- Защо да ги мъча? Само ние ли носим душа? И други чакат…

Ванчо и Марийка се загледаха и викнаха:

- Сетихме се! Сетихме се! Не сме ходили в обора.

- Така, ами. Как ще пораснат теленцето и кончето? Теленцето чака кака си Марийка, а кончето поглежда за юнак Ванча. Хайде!

Дядо им тръгна напред и отключи обора. От него лъхна топлина. Добичетата загледаха към вратата, на която се струпаха всички къщни.

- Сурва! - Сурва! - викнаха Ванчо и Марийка.

Кобилата изпръхтя и прибра кончето си. Теленцето се завря под главата на майка си. Ванчо и Марийка загледаха дяда си.

- Ех, страхливици, от какво се боите? - тръгна той напред.

Марийка пристъпи след него и посегна към теленцето. Кравата я погледна, изви големия си език, лапна горната вейка и повлече цялата сурвачка. Марийка я изпусна, ахна и отскочи назад.

- Ха, ха, ха!… Иска тя да си го сурвака - рече баба Митра.

Всички се засмяха и загледаха Ванча.

Той мина пред дяда си, тупна кончето и викна:

- Сурва, сурва, година, кончее!

Кончето сви ушички, метна задните си крака и сурвачката отхвръкна от Ванчовите ръце. Малкият сурвакар се сгуши зад дяда си.

В обора избухна още по-силен смях.

- Брей, че лудо конче! Ама него не гледайте! То е малко и глупаво. Я вижте как поглеждат воловете? - подсети дядо Филип.

Ванчо и Марийка сурвакаха воловете, кобилата, кравата, та дори и дългоухия Марко, па се върнаха вкъщи.

Баба им донесе цяла гаванка сухи круши. Стринка им турна по шепа орехи в двете торбички. Чичо им даде и на двамата по левче.

Само дядо Филип гледа засмяно и не бърка никъде.

- Хайде, дядо, хайде! Давай и ти! - посегна Ваньо.

- Тъй ли? Аз пък забравих. Стар съм, че затова - бръкна дядо Филип в пояса и протегна ръце със стиснати шепи.

- Ха, избирайте си сега!

Марийка цапна лявата, Ванчо дясната шепа. Дяядо им ги разтвори. И в двете ръце светнаха по две цели левчета. Децата ги сграбиха, изправиха сурвачките в ъгъла и седнаха до печката.

Дядо им почна да разправя за едно време, а вън валеше сняг.

Ванчо и Марийка си тръгнаха чак по обед.

Торбичките им бяха пълни с орехи и круши. В джебовете им дрънкаха левчета. По косите и дрехите им кацаха снежинки.

Те тичаха по-скоро да се похвалят на майка си.

——————————

сп. „Детска радост”, кн. 4., 1935-1936 г.