СТИХОТВОРЕНИЯ

Стела Костова

СВИРЕПА ВЯРА

Презимувала хиляди рошави зими,
днес увиснала в своето седмо небе,
до критично червено тази вяра без име,
като косер очите ми празни кълве.

И дълбае до дъно, като жаден отшелник
гризал сухи молитви, вместо хляб и вода.
А в душата ми слиза премалелият делник,
но и там е безводно, като в мъртва река.

Избледняват невръстните мои надежди,
не успели да вдигнат за вярата храм.
Настървена до ярост, тя безмълвно изцежда
туй, което за жалост, мога само да дам.

И наместо бронирана, както Вапцаров
свойта паметна вяра за нас бе възпял,
днес свирепа и гола във клепачите пари
и стихийно превзема моя свят опустял.


ПОМЕН ПО МРЪКНАЛО

Този дом, който беше за мен
крепост, храм и олтар за молитва,
днес от зима по-сив и студен
всяка стъпка на прага подритва.

И надвесва таван натежал,
сякаш всеки момент ще се срути,
а навънка снегът е прелял
на огнището в жежките скути

и наместо огньове, стрели
заскрежени върху ми изпраща.
Зли вълчици са всички стени -
озверели във тъмното дращят.

Този дом, в който някога Бог
сам бе слязъл в ръцете на мама,
днес от дявол дори по-жесток
ми припомня, че вече я няма.


ПОТОП

Кой казва, че небето не тежи!?
Тежи до полудяване, когато,
дъждът му над покоя ми вали
и пада върху синьото ми лято.

Тогава в разярени зверове
превръщат се ръцете ми, и двете -
удавници в стихийни боеве,
които си мечтаят бреговете.

Увиснала на тъжния си край
надеждата се мъчи да изплува.
Прегърнала ведно и ад и рай
последните си мигове целува.

И стихва по библейски този свят,
в очакване на гълъбите бели.
Маслини по очите ми цъфтят,
единствени в потопа оцелели.


УСЕЩАНЕ ЗА ЛЮБОВ

Кънтят последните камбани
на този септемврийски ден.
Напъпила нощта се кани
да хвърли мрака си по мен.

Намятам топлата си обич
дошла със есенния дъжд.
Със нея ще направя ложе -
за двама ни, поне веднъж.

Че утре може като вятър
нанякъде да отлети,
и в друга вечер непозната
задълго да се приюти.

Припява глухо листопадът,
за жълтия си край готов.
Нощта безшумно се разпада
с усещането за любов.


ВЛЮБВАНЕ

Изпий душата ми на екс,
тя няма даже десет грама.
Оставиш ли я, ще расте,
ще стане двойно по-голяма.
Ще иска тясната ми гръд
със устрема си да пробие,
намразила и кръв и плът
от болка и от гняв ще вие.
Ще моли, после ще крещи,
ще опва мускули и скули.
Изпий я, нека се смири
в съня на твойте молекули.
И в необятния ти свят
гнездо за утре да си свие.
Там може други да гнездят,
но тя гнездата им ще скрие.
Ще легне в топлите пера,
небето с пръсти ще погали,
повярвала, че в светлина
за втори път са я създали.
Изпий я, нека се взриви,
създавайки безброй вселени.
Във всяка ще присъстваш ти,
а в тях ще припознаваш мене.
Изпий я бързо, наведнъж,
почти, като пенливо вино…
Денят ще грейне изведнъж
усмихнат и облян във синьо.
И най-накрая този свят
ще стане топъл дом за двама.
Безброй слънца ще заблестят
в душата ми от десет грама.


ИЗМОЛЕНА ТЪГА

Поспри се, моя белоснежна, чакана тъга.
Рисувах те по скулите си - тиха, мълчалива.
Представях си те бяла, самотна и добра,
но ти си била даже от пролет по-красива!

Сега ти се любувам - разцъфнал еделвайс,
по острите върхари в душата ми стаена.
Светът, като несретник по себе си ругай,
но аз му се усмихвам, от тебе запленена.

И всеки миг по-силно извиквам: Остани!
Храм ще ти издигна, достоен за светиня.
Над него като Господ сърцето ми ще бди,
а аз ще те обичам, досущ като Богиня.

До болка ще възлюбя олтара ти смълчан -
свещен и непокътнат, изпросен за смирение.
И утре, щом духът ми завей необуздан,
пред теб ще коленича, да моля за спасение.


ПО ЗАДУШНИЦА

Зъзне вятърът в онзи комин,
който някога пушечно верен
се прибираше в погледа син
на небето с покоя вечерен.

И притихваше призрачно бял
в звездочелата гръд на безкрая.
Днес със мене ведно остарял
спуска зимата в празните стаи.

Тихи паяци черги тъкат
и провисват прозрачни пердета.
Като верни стопани ситнят
и грижливо в мъртвилото шетат.

Преоблечен в прокъсан костюм
само мракът при тях се отбива.
И единствено прашният друм
до сиротната къща отива.

*
По Задушница слиза смъртта,
всички мъртви за ден да нахрани!
Празна къщата стяга софра -
за покойните свои стопани.


СЕПТЕМВРИ

Кестените парят в джоба на земята.
Есенно небето ляга между тях.
Птиците проправят път през тишината,
всички летни звуци с тях ще отлетят.

Като златна круша, любовта ти капе
в мъничко бурканче с шипков мармалад.
Есента нахлузи шарени чорапи
и обходи в жълто пъстрия ми свят.

Няма как от утре пак да те обичам -
синьо и по морски, мой притихнал град!
Дреха от смокини слънцето облича,
а навред се спуска септемврийски хлад.

Ще утихна тъжна в дните ти дъждовни,
ще налея вино за студени дни.
Като свидна майка - мила и грижовна
есента във шепа жълъди ме скри.


ХЛЯБ ПО БЕЗЛУНИЕ

Хлябът е втасал, пещта сгорещена.
На прага ми седна безмълвна нощта.
Посивяла, бездомна, от глад изтощена,
за залъче хляб подари ми луна.

Поканих я вътре - премръзнала, бледа,
налях и от ланшното вино за цвят.
Дори Богородица дълго я гледа,
а хлябът търкулна свещен аромат.

Сам Бог го разчупи, трапезата млъкна!
Молитвено тиха притихна жарта.
Нощта се нахрани, в жаравата бръкна
и пак си направи красива луна.


ЛЯТО

Увисна лятото навън,
като гердан на женска шия.
Застина в лястовичи сън,
потече в сока на кайсия.

По мравчи пътища пое,
търкулна ръжени полета.
Със сочни вишни и море
нашари изгреви в небето.

Пшенични гоблени уши
и ризи макови оплете.
Когато дойдат зимни дни,
да пръскат лято в студовете.


ЖЕНАТА НА 40

Жената след четирдесет прибира
годините си в старо чекмедже.
Приятели все по-рядко си намира,
с илюзии постели не плете.

Жената след четирдесет захвърля
мълчание, обиди, празноти,
застанали във крехкото й гърло
след хиляди ненужни самоти.

Жената след четирдесет съблича
износени любови и мечти.
И все по-безкомпромисно обича,
и все по-респектиращо мълчи.

Жената след четирдесет е тиха!
Тя в тихото умее да крещи.
Не търси тежки битки на тепиха,
намразила е всичките войни.

Жената след четирдесет е лято
и сладко от нектара си тежи.
Те втори път се раждат на земята -
четирдесетгодишните ЖЕНИ!!!


ВАРНА

Днес Варна е приседнала до мене,
мълчим, а улиците й тежат от стъпки.
Морето ни говори и все е до колене,
рисува ни във синьо и никога не млъква.

Усмихва се площадът, а август коленичи
пред палавия поглед на рошаво дете.
Брегът, като златисто, къдраво момиче
от слънцето мъниста огнени краде.

Очите ми политат, подобно волни птици
към всичките онези пъстри небеса,
които като чудни, златни колесници
пръскат в небосклона жълти зарева.

Целувки осолени гонят се с вълните.
Някой днес ще срещне първата любов.
Друг ще се сбогува с нея под звездите,
макар че за раздяла съвсем не е готов.

Мълчи до мене Варна, не са й нужни думи,
море хилядолетно е седнало до нас.
Свенливата ти обич се спусна помежду ни
и звънко заговори, красиво и на глас.

Две щипки цветно лято останаха да греят
на слънчевата пейка, в най-слънчевия град.
Във Варна всяка обич по морски се синее
и пламенно вълните по морски я крадат.


ДЕСЕТИЯТ ДЕН

На десетия ден се пречисти земята
и косите си сини разви,
през дълбокия сняг, през дъха на мъглата
планини и скали извиси…
И от ниската кал се отърси полето,
и препуска по нивите дъжд.
И видях да изправят глава до небето
класовете на зрялата ръж.
Беше чудо, което жадувах отдавна
като светъл и шеметен път.
И потъна в тревата зелена безславно
победена от времето смърт.

На десетия ден се отвори небето -
синева без начало и край.
Беше слънце и дъжд, беше всичко, което
има цвят на надежда и рай.
Като ручей, потекъл в зениците сини,
като вятър, от ласка смирен,
на десетия ден ти за миг ме подмина,
но се спря и застана до мен.
И небе, и земя бездиханни се свиха
в свят пречистен и толкова нов.
За десетия ден имам четири стиха:
Вяра!
Обич!
Надежда!
Любов!


ПЪТЕКАТА

И нацъфтя градината, и клоните
приведоха се, цветно оплодени.
Единствено пътеката оголена
извиваше снагата си пред мене.

Положих в нея морния си поглед,
във скута й - отминалото време.
Край нас цъфтеше вече втора пролет,
но без във своя свят да ме приеме.

Пътеката към старата ми къща,
събрала всички спомени и чувства,
жадувала за моето завръщане,
по стъпките ми плъзга сухи устни.

Сега вървя по нея - лека, лека,
за първи път от толкова години,
разбрала, че е нужно на човека,
по всичките пътеки да премине.

И там, през най-горчивото на мрака,
където всяка смърт се преобръща,
една пътека светла ще го чака -
пътеката към бащината къща.