МОСТЪТ НА НЯМОТО

Йордан Петров

Натоварените на гърба на магарето чували се поклащаха на тласъци - ритмично и бавно. Колкото и да се опитваше да промени този тромав ход, Иван все не успяваше. Много беше товарът от сол, който караше за овцете. Разбра, че и да бърза, и да не бърза, денят вече преполовяваше, а до кошарата бе още далече.

Рано сутринта той остави младия си помощник - почти момче, сам с овцете и тръгна към село. Остави му и пушката, с която досега никога не се разделяше. Младият овчар трябваше да пази стадото от разбойници - крадци на овце, които от време на време се появяваха тук. Беше много рисковано да го оставя сам, но друг при  него в кошарата нямаше, а салта за овцете отдавна бе свършила.

Колкото повече наближаваше, толкова повече едно неприятно тъмно чувство  обземаше Иван и го караше да бърза. Денят бе твърде горещ и вървежът му не спореше. В късния следобед той стигна теснината, откъдето пътят завиваше рязко наляво и вървеше дълго до дъното на дефилето, а после тръгваше обратно по отсрещния бряг, за да стигне отново мястото, където стоеше сега.

Тук, това място беше удобно за мост и той се сети за Нямото.

Нямото бе човек от селото, трудолюбив по природа и находчив, но за нещастие - глухоням по рождение.

Веднъж той заведе Иван точно тук, на издадената към бездната скала, посочи му дългата извивка на пътя и теснината на дълбокото дере. После клекна и постави лакът  върху отворените си колене. Така образно показа какво може да съедини двата бряга.  Погледна дерето и недвусмислено посочи с очи. Така, без думи, Нямото обясни, че на това място може да се направи мост, който много да скъси пътя. Ако има тук мост селяните няма да бъхтят цял час път до дъното на клисурата, а после още толкова обратно, вече по другия бряг, за да преминат до отвеждащия ги на широкото път.

Оттогава минаха много години. Идеята на Нямото за моста си остана ей тъй във въздуха, а от желанието му сам да направи нещо - само голяма купчина камъни край пътя. Всяка година той упорито събираше камъни, спускаше ги в пропастта и сам слизаше да гради основите на моста. Нямаше опит и градеше така, както може. До края на лятото не успяваше да направи много, а после буйните води отнасяха построеното. Нямото се ядосваше, искаше и другите селяни да помогнат, но никой от тях не разбираше от дюлгерския занаят. Повечето бяха неотлъчно заети с работата си по нивите и стадата. Нямаха време да се заемат с нещо, от което не знаеха какво ще излезе.

Нямото упорстваше. Събираше камъни и започваше отново сам да гради. От едната страна надвесената скала му спестяваше много труд, но от другата трябваше широко да се подгради, високо да  се надзида, а за това бяха нужни повече хора. Много ръце трябваше и да пренасят камъни, и да забъркват хоросан. Не успяваше да построи много Нямото. Идваше зима, а напролет водите на дефилето отнасяха всичко. Много лета Нямото събира камъни, много пролетни води отнасяха събраното, труда и напразните надежди на самотния беден човек.

Иван погледна отсрещния бряг и въздъхна. Ако имаше сега мост, както бързаше - с няколко разкрача и щеше да е оттатък. Оттам до кошарата е толкова близо! Той бързаше да се върне, защото за първи път оставяше сам младия си помощник. Боеше се да не му се случи нещо. Страх го обземаше като си помисли за лошото.

С това тревожно чувство влезе в кошарата и бързо разтовари чувалите със сол. Друг път все го посрещаше някое от кучетата, но сега никое не се появи. Бяха се уговорили с младежа да не се отдалечава много от кошарата. Иван се огледа, но овцете не се виждаха никъде. Това  го озадачи съвсем и засили безпокойството му. Той хукна по баира, после надолу и когато в едно от близките дерета откри мъртвите  кучета - разбра всичко. Тъмен облак легна в очите му. Кучетата лежаха в сухия дол с изкривени муцуни, бели, остри зъби и сгърчени тела.

„Отровени са. - каза той. - Колко ли са се мъчили преди да умрат?”

Тръпки го побиха от мъртвите кучета. Довчера всички бяха около него, а днеска… Стадото му бе похитено - кой знае какво ли се бе случило и с момчето. Зави му се свят, олюля се. Поседна за миг, докато му мине и тръгна. Измъкна се от дерето. По склона на малка поляна, цялата осеяна с глухарчета, видя кръв, много кръв! Дори жълтите цветенца тук-там бяха опръскани със засъхнали черни капки от нея. В края на поляната между малките храсти бе тялото на младото овчарче - с лице, обърнато към небето. Гърлото му бе прерязано като на жертвено агне. В ръцете си още стискаше стрък трева. Безжизнените му очи бяха потънали в небесната синева. Иван се опита да ги затвори, но те бяха застинали така и така си останаха! Господи, колко жални за живот бяха тези очи, колко облаци и колко звезди нямаше да видят. Затова не искаха да се затворят, затова изпиваха небето със своята застинала безнадеждност.

Беззвучно ридание заседна в гърлото на овчаря. Дива ярост обсеби душата му и той стисна юмруци. Огледа се за следи от крадците. С прерязано гърло бедното момче бе пълзяло към дола, в който бълбукаше вода - там е дирило спасение. Когато е паднало, ръцете му бяха скубали тревата.

Стадото овце бе потънало вдън земя. Освен кръвта от момчето, други следи нямаше.

Овчарят се огледа за пушката. Взели са я! Как не е гръмнал поне веднъж? Ако бе гръмнал, щеше да го чуе. Погледна към селото, после в обратната посока, където бяха другоселските овчари. Те поне щяха да чуят! И вече без никакво колебание той тръгна за помощ към тях. Другоселските кошари бяха най-близо до неговата и той винаги си бе мислил, че ако нещо се случи - първо от тях ще получи подкрепа.

Не се излъга. При смъртта за младото овчарче другоселците се събраха бързо. Покрусени, мълчаливи и съсредоточени - те заизваждаха пушките и торбите с патрони. Оседлаха три коня. Подадоха на Иван юздите на единия от тях. Повече коне нямаха. Най-старият овчар му даде своята пушка и каза:

- Стреляла е през всичките войни и винаги точно, ще гърми и сега. Не ги щади главорезите! Не ги оставяйте да минат границата!

- Мамка им поганска! - цедяха през зъби другоселците. - Няма да се върнат в Турция.

- Откраденото - открадено, ама защо убиват? - навъсиха се те и препуснаха с конете.

Нощта ги свари по криволичещите пътеки към границата. По стръмнините овчарите слизаха от конете - вървяха бавно и внимателно. Опасността да получат куршум от засада ги караше да не бързат. Закипялата в началото на тръгването ярост, сега се бе превърнала в ловна страст - непременно да надхитрят онези азиатски зверове и вървяха по най-преките към границата пътеки. През цялата нощ те не срещнаха никого. Едва на разсъмване близо до заставата в раздиращия се сумрак видяха нещо бяло и движещо се. Приличаше на стадо овце, но храстите скриваха ниските животни. Когато се развидели още малко, те видяха пред овцете въоръжен човек. Други двама чевръсто подкарваха стадото отзад. Нямаше съмнение - бяха онези, които те търсеха. Вървяха право към притаилите се овчари и трябваше да минат край тях.

Иван отведе настрана конете да не ги издадат някак. Посъветва помощниците  да изчакат, когато двамата апаши в края на стадото се приближат съвсем - тогава да стрелят. А той ще отиде напред и там ще пресрещне водача им. Ще стрелят  едновременно всички.

Овчарят зае позиция и зачака. Не се чуваше никакъв звук.

„Чановете - или са ги свалили, или са ги запушили! - помисли си . - А какви хубави чанове имаше той, най-хубавите!” Беше ги купил от Узунджовския панаир. Но апашите за всичко се бяха погрижили. За всичко.

Нищо! Сега той щеше да се погрижи за тях… Пред очите му пак се появи прерязаното гърло на младото овчарче!

„Господи! И десет апаши да убият - на майка му не могат го върна!”

Колко време чака Иван - не знаеше. Тих шум по тревата подсказа, че някой приближава. Овчарят притисна още по-здраво пушката и се прицели. Появи се човек с ямурлук и без калпак. След него ситняха много крака на овце. Онзи държеше в ръцете си пушка и почти се изравни с него. Иван усети миризмата на серева вълна и почувства как тя се разстели наоколо. Непознатият вече го отминаваше, но Иван не стреляше, защото изстрелите на другите още се бавеха. Мушката, на която държеше фигурата на прицел стана неудобна за стрелба и овчарят се надигна на коляно. В същия момент проехтяха два изстрела. Иван също натисна спусъка. Той видя как водачът на крадците остана прав. Въпреки, че беше се надигнал, сам разбираше, че все още е скрит и другият не го вижда, защото като вдигаше пушката онзи, я насочваше встрани от него. Овчарят натисна повторно спусъка. Този изстрел бе точен. Човекът изтърва оръжието си и се изтърколи в храста. Иван скочи към него, за да не го изпусне от очи. Разбойникът  трескаво търсеше изпуснатата си във високата трева пушка. Иван насочи дулото към гърдите му и изкрещя :

- Не мърдай !

Турчинът застина както беше с лице към него, облегнат на лакти. Овчарят се взря, за да види къде е ранен, но кръв по падналия сякаш нямаше. Така го свариха и другите.

- Какво го гледаш? Трепи го, мамка му поганска! - извика единият от тях.

Другият - по-стар и по-спокоен от него, каза:

- Има време за това. Дай сега да го вържем.

Двамата обърнаха разбойника, претърсиха го и здраво вързаха ръцете му отзад. Освен пушката, която изтърва, той нямаше друго оръжие.

- Какви са тия  бабаити? - чудеше се единият от другоселците. - И в другите двама имаше само по един нищо и никакъв пищов.

Иван вдигна пушката и се изненада:

- Ама това е моята пушка! С какво шишане са тръгнали да грабят тия хърсъзи?

- Само касапски ножове имаше у всеки. - каза другият селянин.

- Касапски ножове? - дивеше се Иван.

- Сигурно са касапи и колят с тях не само овце.

- Нека колят сега, ако могат - закани се Иван.

- Ония двамата вече са мъртви. С по един изстрел и край! Ще ги донесем тука, че там е каменисто. Трудно ще им изкопаем гробове.

Раненият се раздвижи и изпъшка от болка. Той видя как селяните пренасяха труповете на другите двама разбойници и се надигна. Най-близо до него стоеше Иван и той го попита:

- Живи ли са?

Българинът не отговори. В този момент се чу тропот на копита. Заставата бе близо и граничарите бързо пристигнаха. Двама войници и един фелдфебел скочиха от конете и се отправиха към тях.

- Кой стреляше? - заинтересуваха се те.

- Ние - отвърнаха селяните. - Ей по тия апаши!

И те разказаха за убитото овчарче, откраднаните овце, преследването, засадата и изстрелите тук.

- Ако бяха минали границата и влезли в турско, щях да се простя със стадото - призна Иван.

Фелдфебелът огледа лежащите и каза:

- Тука има ранен в крака - после се обърна към единия от войниците и нареди:

- Остани да го превържеш. Ние ще извикаме поручика и ще пратим фелдшера.

Двамата се метнаха на конете и изтрополяха към заставата. Войникът, който остана, отиде да върже коня си.

Раненият се размърда и пак попита:

- Мъртви ли са?

- Да - отвърна Иван. - Също като овчарчето, което заклахте.

Раненият с отчаяна въздишка и се отпусна назад. Лицето му ставаше все по-бледо, но той събра сили, надигна се и каза:

- Това са моите синове. Кой ги уби?

Иван не отговори. Мислеше си за закланото овчарче - затова, че сигурно днес ще го погребат, мислеше затова - как тежко ще бие черковната камбана, как майка му ще си скубе косите, как ще се точи черната върволица на цялото село към старите гробища …

- Ти ли ги уби? - попита пак раненият.

- Аз! - сурово отвърна Иван.

Онзи замълча. После му направи знак да се приближи:

- Ако остана жив… - тихо заговори раненият. - Само да остана жив! - устните му побеляваха все повече и той спря да си поеме дъх: - Остана ли жив - ще те убия!

На Иван му се стори, че не чу добре последните думи, но онзи продължи:

- Където и да си, ще те намеря и убия! Ще затрия и тебе, и семейството ти, цялата ти челяд. Никой няма да остане!

Овчарят не повярва на това, което чу - сякаш думите не се отнасяха за него. Той се вгледа в ранения. Шепотът му бе зловещ - като съсък на змия:

- Ще ти запаля къщата, плевнята и кошарата. Ще залича целия ти род. Теб ще изгоря жив - да изгориш както къщата, кошарата и земята, на която стоиш. Това го искам. И аллах го иска! И синовете ми го искат! Ще ви затрия - помен няма да има от вас!

На Иван му притъмня пред очите. В ушите му писнаха хиляди щурци. Той си представи горящата своя къща, убитото си семейство и каза: „Тоя като нищо ще го направи! Защо да не го направи? Малкото овчарче - какво им бе сторило? А те го заклаха - окото им не мигна! Та, него ли, бедния овчар няма да затрие този разбойник и главорез с касапски нож в пазвата!”

Овчарят се изправи. Раненият продължаваше да говори нещо, лицето му се бе изкривило от ненавист и злоба, но Иван повече не го слушаше. Приближи се войничето, което държеше в ръцете си превързочен пакет.

- Фелдфебелът каза да го превържа - рече то.

- Аз ще го сторя! - настоя Иван.

- Но фелдфебелът каза …

- Дай пакета! - заповяда овчарят. - Иди при другите - и му показа двамата другоселци, които хвърляха пръст наблизо. После се обърна към копаещите и извика високо:

- Нашироко копайте - по-дълбоко и по-широко…

Пъхна санитарния пакет в джоба и тръгна към стадото си. Повече не се обърна и  не се върна при ранения.

След по-малко от час откъм заставата изтрополяха конете на граничарите. Този път дойдоха поручикът, фелдшерът и още няколко войници. Поручикът бързо разпореди на войниците да помогнат в изкопа, а фелдшерът приклекна до ранения. Огледа го и извика:

- Ама, защо не сте му направили превръзка да спрете кръвта?

- Нали беше леко ранен? - рече един от овчарите.

Всички наобиколиха лежащия, който вече бе  съвсем блед .

- Някъде другаде да е ударен? - попита едно от войничетата.

- Не е, но раната подсказва, че сигурно е скъсана бедрената артерия и от нея е изтекла много кръв - поясни фелдшерът.

Под крака на ранения имаше огромна червена локва. Зеленият мъх наблизо бе подгизнал и потъмнял. Всички мълчаха. Тогава Иван стисна зъби и каза:

- На поляната срещу Моста на Нямото, където заклаха момчето, имаше повече кръв, а очите му не можах да  затворя …

Дойде войничето и докладва какво му бе наредил фелдфебелът и какво бе станало. Офицерът се намръщи и попита Иван:

- Защо го направи? Заради овчарчето ли?

Иван мълчеше, после поклати глава и отвърна:

- Не само затова! - после тихо като на себе си каза: - Разбойникът е мирен само, когато е мъртъв !

Офицерът не пита повече нищо. Той знаеше, че когато се разиграва драма като днешната, винаги остава нещо скрито и недоизказано. Той знаеше, че за тези недоизказани неща овчарите не обелваха нито дума. Винаги, когато погребваха разбойници като днешните, той разбираше, че с тях се погребват и много от техните тъмни разбойнически тайни. Всеки по тоя край знаеше, че пролятата родова кръв само с друга кръв се измива… Но каквото и да си мислеше сега офицерът, той беше много далече от онзи разговор между ранения и Иван.

- Дайте сега да го превържем! - предложи войничето, което се чувстваше виновно, че не е направило това по-рано.

- Късно е! - отвърна фелдшерът.

Раненият вече не помръдваше и очите му застинаха, вперени в отминаващите облаци на небето.

- И овчарчето гледаше така! - каза Иван.

Никой не промълви. Офицерът и фелдшера съставиха протоколите за граничния инцидент. Овчарите ги подписаха. Погребаха разбойниците и поставиха отгоре им един зеленясал камък.

Граничарите си тръгнаха към заставата, а овчарите към селото. Надолу конете вървяха по-леко - усещаха, че се прибират у дома. Скоро наближиха другоселските кошари. Иван се раздели със своите помощници, благодари им и каза, че следващата седмица ги кани на чеверме. Върна им коня и пое към своята кошара с овцете. На разсъмване стигна до теснината, от която пътят извиваше  през дефилето.

Ето го Моста на Нямото, но мост все още нямаше. А можеше да има! И този мост да съединява двата стръмни бряга - да дава кураж и помощ на всички овчари. Но толкова години никой така и не помогна на Нямото. Той единствен упорстваше, носеше камъни, а водата всяка година ги отнасяше. Ако селяните му бяха помогнали, сега може би щеше да има мост и това, което се случи, можеше да се избегне. Турските апаши нямаше да посмеят да дойдат тук и да убият момчето, а можеше Иван и другоселците да ги пресрещнат още преди границата.

Иван напои овцете в дерето и ги затвори в кошарата. Нито една не се бе изгубила. Само момчето го нямаше. Въздъхна и излезе навън. Бе толкова изморен, но погледна към Моста на Нямото.

Долу в дефилето се чернееше слабовата фигура. Тя вземаше плоски камъни и ги редеше, както си знаеше. Овчарят го позна.

Да, това пак беше Нямото. Той не се бе отказал и тази година, но някой трябваше да му помогне.

Иван се надигна и с големи тежки крачки тръгна към дефилето…