ДВА ЛЕВА
Сигурно шест месеца престоях в автомобила на обикновен богаташ. Не точно под седалката, ама до нея - така че да се виждам. И той (със сигурност) ме виждаше, но не ми обръщаше внимание. Не му трябвах. Изтъркулих се от джобовете му и се намерих там.
Бях едни обикновени два лева. Железни.
Историята ми отпреди това и по-късно е богата и ако успея да напиша книга ще…
Колко глупаво звучи от устата на два лева да каже, че “ще изкара пари”.
Интересно, но след “покоя” в скъпия автомобил, попаднах в ръцете на момче от автомивката. Той съвсем явно и с огромно желание си ме прибра, докато чистеше колата. Защото знаеше, че няма да му оставят бакшиш. Онзи, обикновеният богаташ, забеляза по-късно това (че му ги няма уж забравените два лева, но нищо не каза. Повече не отиде в тази автомивка).
Момчето ме изпрати по живо, по здраво в кафемашината (вендинг-автомат, както им викат). Там се срещнах със стари другарчета. Особено с едни 50 стотинки, с които си разказвахме истории от родилния дом (монетарницата).
След това ме размениха за халба бира, с пяна, в кварталната кръчма. Три дни по-късно попаднах в шапката на просяк, който така ми се зарадва, че пя химна на България. След това ме размени за евтино вино и ето как се намерих на едно от най-нелюбимите си места: Банката.
В банката, уж че трябва да си ми е родна, народна, не се случва нищо. Там всичко е едно живачно - движи се бавно, добре подредено, плътно и с ясна цел…
Отидох после в касичка. Някъде към Коледа, заедно с още другарчета, осигурихме на едно детенце танк от пластмаса. Голям търговски център ни събра на едно място и ни пусна на свобода в мрежата.
Участвах в жребий - ези или тура. Благодарение на мен момче целуна момиче. После се изкъпах във фонтан за късмет. Бях сред отличените средства, които засадиха дръвчета в парка. После ме похарчиха за подлютено шкембе чорба.
Бях в ръцете на дете, в шапката на уличен музикант, в магазина за алкохол, в гаражчето, където продават памперси, в кръчмата, после отново в банката.
После с мен си купиха солети, а този, който ги продаде на детето, което ме получи като джобни за деня, отиде и с други 1098 лева си плати кредита.
Пак в банката.
После на планина. В хижа - за има-няма една бира. После при професор, под формата на ресто. Отидох в София. Трамвай, такси, метро и в края на деня поничка за препил бохем.
На сутринта отидох за пуканки. Карамелизирани. Малко пакетче. И изведнъж попаднах в ръцете на човек във влака, който пътуваше за морето. Там се запознах с четирима, които си стягаха багажа за чужбина. Единият ме взе за спомен. Топлеше.
Прекарах времето си - около година - с дребни монети, центове. Ама няма да забравя очите му.
После - банка. И отново в България. Бургас, Добрич, Кричим, Банско, Пловдив, Монтана…
Заклиних се в дъските на стара каруца в почти изоставено село. Намери ме овчарят и заедно с него се насладих на поръчаната мастика. Беше хубаво. На чист въздух.
Намерих се за кой ли път в касичка. С тъжни другари, еднолевки. Страшни истории ми разказаха. Много болка и тъга, които бяха попили. Нищо, че и те като мен бяха железни.
Вафла, малък коняк, четири пилешки крилца, нарязан хляб, джобни на дете, кроасан с глазура, двулитрова бира, два билета в автобус, късо кафе на центъра и желирани бонбони от таткото за момчето в крайния квартал…
Така си тече животът.
После… банка.
