СИНОВЕ НА ЗЕМЯТА

Слав Хр. Караславов

СИНОВЕ НА ЗЕМЯТА

Нашто детство премина
с торба кенарлия
през рамото.
Нашто детство загина
във браздите,
след ралото,
неусетило дъх
от цветята - най-пъстрите.
Затова сме се сраснали
с тази земя,
както ноктите
с пръстите.


ВАПЦАРОВ

От грубостта на този този век
една романтика проходи,
и тръгна земния човек
да буди с тръбен ек
заводите.

Какво? Мечтата ли роди
звездите ти на Фамагуста?
Дори и в селските бразди
кълни голямото ти чувство.

Разстрел! И в блясъка си ти!
Разстрел! Земята те прегърна!
Разстрел! И изстрела кънти:
- Безсмъртен времето го върна!…

Ще отшуми и този век
и всяка злоба ще залезе.
Животът, като песен лек,
в душите
като в дом ще влезе.

А твойта вяра, твоя ден
с ракети Космоса дълбае.
Непобеден и вдъхновен
суровия ти път сияе.

Така е то. А хляб един
е цялата земя за тебе.
И ти си стъпил на Пирин,
прегърнал родното поднебие.


***
Не мисли, че са силни ония,
които
имат език
на протрита камбана.
Силните могат да бъдат свити -
мълчаливи
като Балкана.
Не мисли, че жестокият
крие
сила,
когато на огън ти сложи
душата.
Сила крие усмивката мила
или горчивият вкус
на сълзата.
Всяка ласка и всяка тревичка
дават сила
на плод и на цвят.
Силният страда
най-силно
от всички,
защото
в гръдта му е целият свят
и през радости,
и през несгоди
като нашето време крачи.
Силният, синко,
затуй
е силен,
че може да пее
и може да плаче.


РАЗМИСЪЛ

От много труд човек се уморява
и ляга във земята да почине,
над него скръбно вятърът запява
и после го забравят със години.
Така е то.
И ние ще умреме,
тъй както са умирали бащите.
Боецът ще остави бойно стреме,
орачът - свойто рало сред браздите.
Овчарят ще остави в път силяха
и кучето, завило към звездите,
бездомникът - една мечтана стряха,
затворникът - налъмите изтрити.

А изгревите все така ще мамят
и младите ще тръгват със надежди,
ще пеят под издигнатото знаме,
ще плачат над пронизаните вежди.

Така е то.
И ние ще умреме -
оставили неща безкрайно прости,
но тез, които дойдат тук след време,
ще знаят, че не бяхме земни гости.


ЗЕМНА ПЕСЕН

Аз търся вдъхновението, дето
житата скриват всеки прашен път.
Момчетата, родени във полето,
като сърце го носят в свойта гръд.
И в каната аз виждам как се смее
един разнежен възрастен хлапак.
И знам, земята нищо друго не е,
а стара бъчва, пълна със резняк.

Измислил някой глобуса и смело
нашарил го със обръч не един.
На пийнал учен туй е мъдро дело,
навярно той е бил бъчварски син
и виното обичал да му грее,
когато вън е падал черен мрак.
Аз знам, земята нищо друго не е,
а стара бъчва, пълна със резняк.

И мен когато скърби ме споходят
и някаква печал при мене спре,
и няма как самичък да пребродя
на шепота зеленото море,
пред чашата присядам и се смее
един разнежен, възрастен хлапак.
И знам, земята нищо друго не е,
а вечна бъчва, пълна със резняк.


КРЪЧМАТА С ПТИЦИТЕ

Във кафезите - звънтене, пъстропери птици. Вечно
някой някого затваря, за да пее по-човечно.
А под песента - рогозки, кръстомнога мъдрост дреме,
извървяла луда младост и отвзела свойто време.

Тарамбуки между длани, пръсти върху суха кожа,
ще ударят ли най-после, та света да разтревожат?
Някой сбира стон за песен, свойта младост да изброди,
сякаш бос в пустиня жежка грохнала камила води:

От любов не се умира, без любов не се живее…
Дрезгав глас поема бавно. Пита: истината де е?
Синьото море се стапя. В дъното нощта тъмнее:
От любов не се умира, без любов не се живее…

Тарамбуките от глина кожата опъват здраво.
Ще се скърши ли оная, на която викат „браво!”?
Този свят се буди в нея и за радост оживява.
Тя с презрение убива, с ритъм щастие раздава.

Мъдростта не я смущава… А гласът кръжи над нея:
- От любов не се умира, без любов не се живее…
Стара мъдрост, вярна мъдрост, но за старост побеляла.
Младостта, която люби, и живота би си дала…