ПЕПЕЛТА

Руси Маринополски

Втора седмица лежеше болен старият Мерджан. Бяха му нагласили нар в най-закътаната част на сайваната. Накара жена си да го застелят с нещавени овчи кожи. Заръча никой да не идва при него. Ако искаше нещо, почукваше с дългата си гега по парапета. Тогава бързо дотърчаваше Славка, жената на Вълко, най-големия му син.

Когато почукваше по дъските на пода, при него се качваше жена му, баба Вела. Жената знаеше голямата му мъка. С тревожни очи тя му подаваше павурчето с подсладена ракия, отмяташе завивката, сядаше до него и мълчеше.

Разбираха се без думи. Вела беше на шестнадесет години, когато се ожениха, той надхвърляше с малко двадесетте. Бяха се минали малко повече от тридесет години.

Беше се появил откъм Балкана с неголямото си стадо овце. Откъде идваше, никой не разбра. Купи една стара къща. Стегна я сам. Направи голяма сая за овцете. Когато Вела дойде, зарадва се много на двете полупразни, но светли и чисти стаи. Родиха се им се три момчета. Малката къщичка се изпълни със смях, плач и песни.

Мераклия беше Мерджана за хубава стока. Много години обикаля околните села и панаири. Избираше и купуваше овце и кочове, които промениха стадото. Овцете му бяха едри, млечни, с хубава вълна.

Оставяше и по десетина овена - ония превити шилета, които ставаха големи като телета. Те водеха стадото и го красяха. Пари не жалеше и за чанове, звънчета и синьо мънисто. Чановете окачваше на овните и кочовете, звънците и герданите - на най-личните си овце.

Когато ги кротнеше на някоя поляна да пасат, такава песен зазвучаваше, че и славеите замлъкваха. Винаги седем или осем кучета, грамадни и зли, пазеха стадото. Много пъти бяха прогонвали глутници вълци.

Една пролетна вечер се събуди от силен лай. Скочи от постелята, грабна барабанлията, излезе навън. Гръмна два пъти и се провикна да даде кураж на кучетата. Чу ръмжене на мечка. Мерджана стреля още два пъти и разбра, че битката се води нагоре в гората.

Сутринта, като обикаляше кошарата, видя едното от кучетата, убито от мечката. В началото на гората намери разкъсаното й тяло. Върна се, взе лопатата и погреба вярното си куче с болка в душата. Не свали металния бодлив нашийник. Погреба кучето като воин, загинал в бран - с оръжието му.

Всичко това Мерджана обичаше, както обичаше семейството си. Не ги делеше в голямата си обич.

- Вело, иди да повикаш Найдето, старата кадъна!

Тя стана, оправи завивката, погали го по посивялата глава и излезе.

Кадъната дойде към два часа следобед.

- Ха добър ден, чорбаджи. Какво си се залежал в това работно време?

- Болен съм, Найде, много съм болен.

- Виждам, Мерджане. Помислих, че ме викаш да ти лея куршум, но и без куршум виждам де ти е болката.

- Слушай, ханъм, слушай, Найде. Овцете ми мрат. Хубавата ми стока се топи. Затова те повиках.

- Кажи ми какво си опитвал досега.

- Много работи, Найде. Пашата смених, на друга чешма ги поя, попът им чете, билки им варих. Нищо не помага! Кажи, дай ми лек!

- Не зная, Мерджане, Аллах да помага!

- Кажи! Помогни ми! Ти знаеш много работи!

- Не зная, Мерджане, не зная. Страх ме е от Аллаха, страх ме е от Бога.

- Найде, аз съм насреща! Мен да накажат.

Той бръкна под възглавницата, извади шепа сребърни монети, хвърли ги в полите на баячката. Кадъната пребледня, разтрепери се цялата и с отпаднал глас зашепна:

- Страшен курбан трябва да сториш, Мерджане! Човек - мъж или мъжко дете да се изгори и с пепелта да се накърмят овцете. Ама сега, докато няма луна и Видите до първи петли видуват и сторват.

Стана, събра парите и трепереща заслиза по стълбите. Мерджана се тръшна върху възглавницата, залят в студена пот.

Слънцето клонеше към залязване, когато се надигна и припряно зачука с гегата. Бързо дотича Славка.

- Снахо, прати хабер на девера си Кънчо да дойде!

Отдавна се беше стъмнило, когато се чу тропотът на магарето на сина му.

- Тате, викал си ме.

- Повиках те, сине. Седни… Кънчо, мрат ли?

- Мрат, тате. Днес заровихме три.

- Слушай, синко, слушай ме внимателно и не ме спирай! Ще оседлаеш два коня, вземи голямата кожена торба, на ти пищов. Жените да ти турят храна за два-три дни. С батя си Васил още тази нощ ще заминете къде Марица. До ден-два да убиете човек, мъж или момче!

- Тате! Тате, де ни пращаш! - извика уплашено Кънчо.

- Мълчи! Зная, грозно е, сине, страшно е. Страшен грях ще сторим. Моля се на Бога мен да накаже. Моята душа да вземе.

Момчето остана безмълвно насреща му.

- Слушай по-нататък. На скрито място, на някой остров ще запалите голям огън и ще го изгорите. Като изстине пепелта, ще я съберете в кожената торба. Като запалите огъня, отдръпнете се с батя си. Поне тая мъка да не остане в очите ви. Като се върнете, напълнете коритата с най-сладкото кърмило и смесете пепелта с него! Това е моята дума, сине! Тръгвай!

Блед и разтреперан, Кънчо целуна ръка и тръгна. Тръгна по греховния път, посочен от баща му.

Три дни Мерджана не посегна към гегата си. Отдолу чуваха само тежките му стъпки. В това време застудя. Заваля слаб сняг. Мерджана не слезе долу. Лежеше върху овчите кожи, милваше дългите влакна, сякаш искаше да прегърне стадото си.

Дойде сряда, четвъртият ден. Свечеряваше се, когато Мерджана чу чаткането на конските копита. Надигна се и видя Кънчо. Момчето не приличаше на себе си. Зачука по парапета. Кънчо пусна конете и се затича към баща си. Падна върху леглото, сграбчи ръката му, стисна я до болка и се разплака.

- Плачи, сине! Плачи, чедо! - думаше старият Мерджан и милваше рошавата му коса.

- Тате, тате! Какво сторихме, тате!

- Зная, сине! Аз съм виновен! Господ вижда, мен да накаже.

Дълго седяха така, замаяни, отмалели от преживяното.

- Кънчо, овцете мрат ли?

- Не, тате, спряха да мрат.

Старият Мерджан изпъшка дълбоко.

- Боже, не го направих от алчност, от обич го сторих. От обич към овцете. Обичам ги, както обичам децата си.

Падна върху възглавницата и заспа. След час баба Вела се качи при него със свещ в ръка, седна до главата му и заплака.

Минаха годините. Синовете на Мерджана зажениха децата си. Заредиха се сватби, кръщенета, погребения. Деца се раждаха, но никое не надхвърли девет години - годините на пепелта.