„ЗНАЯ СВОЙТО МЯСТО ВЪВ ЖИВОТА!..”

Георги Н. Николов

Преди тридесет години у нас, поради настъпилите политически промени, съществувалият дотогава национален патриотичен пантеон бе отречен. Бил ли е той все още актуален, или не, е друга тема, но нов така и не бе избран.

На негово място сега шестват неясни по съдържание „общоевропейски ценности”, а българските герои като Раковски, Левски, Ботев и мнозина други все по-видимо, макар тихомълком, минават в трайно забвение.

Иван Вазов пък се оказа уж архаичен и неразбираем, Добри Чинтулов, Каравелов, Захарий Стоянов, Димитър Талев - неактуални. Непощаден беше и Никола Вапцаров, чието творчество бе обект на нападки и отрицание.

Над България постепенно пада интелектуален мрак, подпомаган от услужливи нашенци на ръководни места в полза на чуждестранни приятели. Защо? И докога?.. Кой забравя, че патриотичните ни и духовни светини трябва да се докосват само с чисти ръце?

Затова с чувство на дълбоко удовлетворение се запознах с новата книга на Лъчезар Еленков „Птицата удариха в сърцето - свободна поема за Никола Вапцаров”, С., изд. „Български писател”, 2019 г.

Тя е посветена на 110-та годишнина от рождението на поета и е с необичайно, много сполучливо композиционно решение: с Пролог, есето „Незарастваща рана”, самата поема „Птицата удариха в сърцето”, три притчи - „В упор гледа волята на свободата”, „Огняроинтелигентска” в Искърското дефиле” и „Реквием” и поетичния финал „Хляб наш последен”.

Така подредени, текстовете се сливат във философска и емоционална мозайка, богато илюстрираща авторово виждане за личността и делото на огняра от Кочериново.

И едновременно - всеки следващ материал в сборника надгражда предходния в разсъжденията, градацията на чувствата и размислите за епохата, създаващи в слово и стих силна духовна импресия.

Която чрез символите на реалността, историческата достоверност и личната съпричастност на Еленков към опоетизираните събития, отправя към читателя ярки въздействащи послания: за мечтите, заплатени със смъртта на младия Никола, разстрелян в Христовата си възраст; за мисията на бунтовната личност, от чиито трънлив път няма връщане назад.

За вярата, надеждата и постоянството, които ще изковат мечтаната свобода и за връзката между минало и бъдеще, в чието настояще живеем днес, в ХХI век.

Разбира се - и за смисъла на живота, който за едни е тихо безметежно съществуване, но за други е осмислена идея, пътят на която минава през Гарнизонното стрелбище.

За да полее пролятата гореща кръв крехкото все още цвете на свободата, което след не много дълго време ще се превърне в ярка дъга за нов обществен строй, равенство и хармония между различни люде.

А сам той, според мотото на Ярослав Ивашкевич към Пролога, е „сълза в окото на човечеството”.

Тази метафора, споделя пак там Лъчезар Еленков, „за мен е най-проникновеното и най-точното, наситено с болка определение, за творческия и героичен подвиг на непрежалимия автор на все още непрочетената както трябва от нас стихосбирка „Моторни песни”, издадена в началото на най-кървавия и свиреп период на антифашистката съпротива…”

Факт е, че за Вапцаров е писано много и ще се пише още и още, сам той е преведен на осемдесет езика. Едни от пишещите правят това с възторг и удивление пред таланта и личния му подвиг.

Други се опитват да омаловажат явлението „Вапцаров”, веднага добавям - без никакъв успех. Защото, за да се докоснеш до него, са необходими ясен ум и чисто, голямо сърце.

Да проумееш действителните параметри на стореното от него пък трябва да се потопиш в дълбините на отминалата вече епоха от средата на миналото столетие. Да осъзнаеш трудната борба за хляб а още повече - за човешко равенство.

За правото да бъдеш мислеща личност и водач на класата с ясното разбиране, че на бъдещите барикади можеш да паднеш пръв. Доказателство за това са стиховете от издадената приживе единствена сбирка, в която мощно диша осъзнатата мисия на политически самоопределилия се човек.

На разбирането, че историята може да се кове и от твоите ръце, вместо от властимащите, фабрикантите, политиканите, подпалвачите на войни, богаташите. И да оповестиш открито, че

Зная свойто място
във живота
и напразно
няма да се дам.
Честно ще умра
като работник
в боя ни
за хляб и свобода. „Огняроинтелигентска”

По страниците на „Птицата удариха в сърцето” Еленков, без да повтаря казаното от други творци преди него, неусетно слива физическата и духовна същност на своя лирически герой.

Връща го по стъпките на отминали вече събития, за да бъде той с право канонизиран от следващите, от нашите поколения. Без да се превръща в мраморна икона, а отново в човек от плът и кръв, крачещ редом с човеците на своето и на идващото ново време.

„В средата на миналия век - споделя Лъчезар в „Незарастваща рана” - борбата за свобода и хуманизъм търсеше своя поет. И Никола Вапцаров вървеше към необходимата си среща с нея, за да й отдаде всичко, което носеше в себе си като творец и като революционер.

Колко удивително и логично е всичко! Думите на поета се оказаха по-силни от оловото, устремено към гърдите му под черната злокобна стряха на стрелбището”. Самата поема е жанров обединител, около когото гравитират останалите включени в книгата текстове.

Тя е родена от създателя си ту задъхано, с преднамерено накъсани части, ту със спокойна величавост, придаваща допълнителен и земен, и космичен ореол на лирическия герой. Неговият път лъкатуши между Банско и света, между прежните и съвременните български поколения.

Обхваща в дълбоката си идейна, на места алегорична същност ту случилото се с Никола, ту отзвукът от изстрелите в мрачния тунел. Над всичко и всички грее жертвената кауза, която ще стане реалност няколко години по-късно.

Но засега всичко е само мечти и осъзнати надежди, впили корени в сивата реалност на изтерзания делник. Много често Лъчезар ни връща към мотива за неугасващото творчество, направили от Вапцаров знаме за неизброими люде по света:

И черното мастило като в поща
запява върху бялото поле на листа
с нотите на буквите
най-честната ми песен за Моряка,
който тръгнал да спасява
кораба на истината свята,
от свои и от чужди обругана. „Птицата удариха в сърцето” - 9

Не ще бъде пресилено, ако кажем, че в стиховете й на места властва магическият реализъм на възкресението. На дълбоката вътрешна убеденост, че Вапцаров е благословен с изстрадано безсмъртие, за което са орисани само най-достойните. Защото:

Раната прострелна
от куршумите
отдавна заздравя.
Болката
със воля превъзмогнал,
Той при живите пристига
в мигове на обич славна
и в грохота на тръгнала тревога. „Птицата…” - фрагмент 20

Още много може да се говори за новата книга на Лъчезар Еленков и за посланията, включени по нейните страници.

За дълбоките внушения в поемата и в трите притчи. За човешката съпричастност, с която е написана с много обич и дълбоко преклонение пред Вапцаров и неговото свято дело.

Но той и ни предупреждава, че и в наше време все още съществуват неистините и лъжите, целящи да омаловажат Вапцаровите дело и саможертва. Че отново живеем в хаоса на смутно време и се лутаме без ясна национална кауза, а улисани в борбата за физическо оцеляване често загърбваме примери, от които можем да научим много.

Да прогледнем за истините на делника така, както бе направил Моряка от Банско, за да стъпи в пътя на борбата и правдата.

Не е истина твърдението, че в ХХI в. идеите за социална правда са отживелица, а цивилизационните закони сами по себе си са носители на равенство и хармония.

Днес също има гладни, България се обезлюдява, а апатията като черно крило на зловеща птица затуля очите ни за бодящи истини.

Те са залегнали в сборника на Лъчезар и зоват да бъдат отново чути, осмислени и вградени в броеницата от отредените ни дни.

Без никакво преувеличение ще нарека „Птицата удариха в сърцето” като една от белите лястовици на съвременното ни книгоиздаване в общия поток от сиви, незапомнящи се заглавия.

В нея се говори за човешко достойнство, лична гордост, ясна кауза и непоколебима решителност тя да стане факт.

Писана е с много любов към Вапцаров и не може да се чете без вълнение.

Особено пък в здрача на българския делник днес…