ПОСРЕДСТВЕНОСТТА

Христо Черняев

„Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!”
Христо Ботев

Посредствеността и фалшът, както никога по-рано, безвъзвратно са превзели съвремието ни във всички сфери на живота. И най-пагубното им възшествие е в най-крехките пространства на културата.

И най-лошото, бих казал, най-страшното е, че на парада на посредствеността и фалша като че ли няма кой да противостои. Ако се случи подобно противостоене, то е спорадично, не се забелязва и отминава някак тихомълком. То не се осъзнава, все едно че на слепци си посочил зарите.

Апропо: и незрящите биха усетили и съзрели лъчът на зарите, но не и духовните слепци, за които ни е думата. И посредствеността и фалшът, набрали неимоверна скорост, продължават победоносно да шестват и да заемат огромни пространства сред така наречения елит на обществото и в самото беззащитно общество и да се самоузаконяват.

Често културни институции, министерства, медии и пр. чрез свои актове и представители са твърдите поддръжници и проводници на това духовно бедствие, поради което посредствеността и фалшът безцеремонно узурпират законното и естественото място на истинското, стойностното и благородното.

Примерите са безбройни. Ще се спра на някои от тях.

Неотдавна Българската национална телевизия проведе шумно рекламираната инициатива „Голямото четене”, по време на която на показ излязоха ред негативни мераци и изяви на инициаторите. А тази инициатива не е някакво меркантилно тото, направлявано от преките й организатори, а засяга дълбоките духовни корени на българските зрители.

Друг е въпросът, че аз съм резервиран към „Голямото четене”, тъй като българският зрител всъщност не може да има само една обичана книга; както всеки читател, така и всеки народ може да има няколко или повече любими книги.

Както и да е, но именно негативните мераци и прояви на преките организатори на „Голямото четене” не срещнаха заслужен и аргументиран отпор от страна на културните дейци и на читателите. Имаше тук-там в пресата отделни подобни мнения, но най-същественият отпор бе от страна на големия български поет, есеист и преводач Никола Инджов във вестниците „Словото днес” и „Нова зора”.

Не кой да е, а тънкият поет и познавач на голяма част от световната литература сложи пръст в раната не само в случая с „Голямото четене”. Неговият отпор е съдбоносен и разкрива недъзите на съвременната ни културна политика. Така че той не може и не бива да се отминава с лека ръка, сякаш че нищо не е станало.

А именно това се получи - над статиите на Никола Инджов продължава да витае позорно мълчание. Всъщност това е най-обезпокоителното и най-страшното в духовната битност на нацията ни,защото този тревожен факт засяга не само „Голямото четене”, но и много същностни духовни проблеми на безразличното ни съвремие.

Някои от тях с болка са изразени от Никола Инджов в статията му „Политиката отхвърля книжовността” във вестник „Словото днес” - (брой 22). Там между другото той пише: „със званието „Рицари на книгата” бяха наградени група дилетанти от БНТ.

Онези същите, които толкова бездарно прекопираха английската идея за „Голямото четене”, че за малко да я провалят съвсем, ако не бе трезвият вот на зрителите. Защото дилетантите нееднократно изразяваха отрицателно отношение към родната литература - и поради това ли заслужиха да бъдат обявени за рицари на българската книга?

Видяхме тарторът им Севда Шишманова със самодоволна усмивка да приема наградата и си спомнихме изказването й, че не можела да понася маститите български автори. Актът на награждаването бе нейният шумен реванш срещу всички ония, които съзряха откровени опити за „отродителство” - по израза на Хайтов - в „Голямото четене”.

Реванш и за нейния личен провал при представянето на романа „Сто години самота”. В суматохата около тази позорна слава не се забелязва още един показателен детайл - че проф. Валери Стефанов е член на комисията, която раздава въпросните награди, и на практика се самонагради. Това е явление, което вече никому не прави лошо впечатление.

Много по-възмутително е, че политическите медийни тигри спасиха дилетантите - ето го неизбежния резултат от сблъсъците на политиката и книжовността. (…) Политиката отхвърля книжовността, тя отваря път на налудничави политически изказвания. Ето какво твърди прочутият книголюб Георги Лозанов: „Направи ли ви впечатление, че когато влязохме в НАТО и ЕС започнахме да се възпроизвеждаме по-добре?”. (…)

И накрая откровението на някой си Тома Марков: „Изборът на „Под игото” (за най-любим роман на българите) е поредното клише от миналото. Омерзен съм, че тази книга е преведена на толкова много езици. Читателите, като видят, че авторът и е българин, ще си помислят, че сме идиоти.”…

Съжденията на Никола Инджов придобиват своеобразна всеобхватност относно практиката и развоя на духовността, на културата и книжовността на България, към които някои среди в медиите и в културните ни институции прилагат дилетантски мерки с привкус на лични съображения. Тъкмо това посочва и бичува в статиите си Никола Инджов. Но всуе… И като капак на всичко това, носителите на дилетантството на всеослушание бяха издигнати като „Рицари на книгата”?!

И оттук нататък все в това русло в днешното ни време произлизат много и много затлачени въпроси, на които, както е тръгнала каруцата, не се вижда краят, камо ли някакво тяхно изясняване. Тези въпроси са от съдбовно естество.
Ще се спра само на някои от тях.

Какви са те?

Това, което прави духовното величие на България, което първи сме възприели чрез великото дело на братята Св. св. Кирил и Методий, в днешния ден у нас е пратено някъде в ъгъла на празниците. Чества се някак вяло, за разлика от предишните великолепни празнувания на 24 май. Държавата не участва от сърце и душа на празника.

А в Русия, която от нас е приела и азбуката, и преводите на святите църковнославянски книги, всяка година се правят големи национални тържества, в които участват и изтъкнати представители на славянските народи.

Пита се: у нас на този празник присъстват ли такива славянски представители? И празникът преминава и отминава някак приглушен и затрупан от редица други маловажни и незначителни събития.

А България е люлка на славянската писменост и именно поради това руският академик Дмитрий Лихачов пише: „културата в Русия, най-вече староруската книжнина, представлява своеобразно продължение на българската култура, намерила добра почва и получила огромно развитие на руска земя. Ние сме благодарни на българите за литературния език - „църковнославянския” (старобългарски по произход)…”

Искам да кажа и нещо за патриарха на българската литература Иван Вазов. Неслучайно още приживе българинът го е нарекъл Народен поет. Защо - би трябвало всеки да знае. Не само да знае, но и синовно да го тачи. А може ли да си спомните някой българин да го е нарекъл гениален. А той с цялото си творчество е гениален.

И като писател, и като човек, защото с творбите си, както и такива, като него, сътвориха България вдън душата на българина. Без Вазов, без такива творци, България в нас няма да е България, а ще е само територия или административни окръзи, каквато се стремят да я моделират съвременните глобалисти. Русия и Франция, например, затова са били и са велики поради духовните си водачи - писатели, поети, философи…

А някои българи в едно робско безвремие, неотдавна, и то без всякакъв смут, тъй като бяха себеуверени, наричаха скромния и добрия човек Йосиф Петров „народен поет”. И това ставаше не къде да е, а на високо българско място - в Народното събрание.

Беше и време, когато се сипеха венцехваления на „големия” поет Петър Манолов. А помните ли как през една синя диктатура по всяко време в телевизията можеше да влезе и да назидава народа оня уж поет - Николай Колев - Босия?

…Графоманите нямат чет и брой. И у нас, че и в „щастливата” чужбина. В последните години главно български „поетеси”, омъжили се някъде из Европа, публикуват в наши издания стихоизлияния, с плачевна носталгия към България.

Дори някои от тях си спомням, когато идваха в редакцията на стария вестник „Пулс” с бездарните си стихове, които, разбира се, никога не се появяваха в оня стилен младежки литературен вестник. А сега в чужбина издават стихосбирки и печатат у нас същите си стихове и на това отгоре биват често хвалени по издания и по радиото от скудоумни „критици”. Естествено, графоманите у нас са още повече.

И в същото време никак не са малко талантливите и даровитите български поети и писатели, които никога не могат да си издадат книгите и няма къде да печатат творбите си. Цял Съюз на българските писатели от стотици членове няма място за изяви нито в Националното радио, нито в Националната телевизия.

Там се представят други „литературни” особи - с криминалета, с нещо уж по-така… А то - нищо. А, например, колко истински творци работят в тези национални институции? Май че ги няма или има един-двама.

А спомняте ли си, че някога в онова „омразно” тоталитарно минало в радиото работеха десетки и десетки поети, белетристи, критици, есеисти, драматурзи, сатирици… такива като Орлин Василев, Леда Милева, Валери Петров, Александър Геров, Богомил Нонев, Георги Стоянов - Бигор, Иван Кръстев, Йордан Милтенов, Чавдар Добрев, Николай Христозов, Слав Хр. Караславов, Росен Василев, Димитър Стефанов, Атанас Наковски, Матей Шопкин, Георги Струмски, Иван Вълов, Марко Недялков, Иван Тренев, Драгомир Шопов, Лъчезар Еленков, Григор Ленков, Николай Стоянов, Теодора Ганчева, Божидар Томов, Христо Банковски, Боян Ангелов, Надя Попова, Александър Томов, Димитър Бозаков, Минко Цоневски, Костадин Златков, Марко Стойчев, Димитър Точев, Василка Хинкова, Румен Леонидов, Петър Ненов, Кирил Кадийски, Иван Коларов, Снежина Кралева, Георги Черняков, Катя Воденичарова, Дафина Попова, Дончо Лазаров, Никола Гаговски, Тодор Климентов, Любомир Пеевски… И още, и още…

А редактори в Националната телевизия са бивали Иван Радоев, Никола Инджов, Леда Милева, Серафим Северняк, Банчо Банов, Васил Цонев, Марко Семов, Рашко Стойков, Юлиян Вучков, тодор Вълчев, Върбан Стаматов, Методи Георгиев, Антон Антонов - Тонич, Димитър Светлин, Тоно Лазаров, Никола Статков, Петя Йорданова, Калина Цанева, Димитър Михайлов, Борислав Геронтиев, Петър Парижков, Кина Къдрева, Александър Бешков, Неда Ралчева, Методи Христов, Стефан Банков…

В Националното радио и в Националната телевизия българските творци винаги бяха добре дошли - творбите им звучаха в редица рубрики и предавания. Това сега го няма. При това положение от самосебе си се разбира, че не е възможно тези институции да осъществяват висока отговорност в мерилото им към литературните явления и факти.

То и българският живот е станал посредствен и лъжлив и това неминуемо се е отразило на съответните ведомства. Нима не знаете, че с изключение на книжарницата на Съюза на българските писатели, няма да намерите друга книжарница, където да се продават книги от български автори.

И всичко това, за което споменавам, е най-тревожното, най-страшното за духовността на един народ. И тъкмо затова с изконно право бие камбаната блестящият поет, есеист и преводач Никола Инджов.

Но в бездуховната летаргия на днешното време аз не усещам някой да чува зовът на тази камбана. А тя не бива да заглъхва в българските ни души.

2009 г.