ИЗ БАЛКАНСКИЯ КОМШУЛУК

Никола Филипов

Из „Не сади лозе големо!” (2019)

ХАЛВА ЗА ДОЛАРИ

Това заглавие в някогашния вестник „Работническо дело” привлече вниманието ми. От статията разбрах как нашенци ходели на пазара в Ниш и Пирот и се връщали с доста припечелена валута. Освен това, по тогавашния закон, валута можеше да притежава само човек, излизал зад граница. Така и ние тръгнахме семейно да си узаконим по шейсет долара на човек, които позволяваха да купим от банката и да разгледаме пазара в Ниш.

А на границата - стълпотворение. Стотици и стотици коли. Чакаш цяло денонощие. На два-три пъти решаваме да се връщаме, но… и това е трудно - влязъл си вече в коловоз.

Как да е, стигнахме Ниш рано на другата сутрин. Води ни мой братовчед, който вече е ходил там. Край Нишката крепост - коли, коли… Между тях пъплят граждани - купувачи, прекупвачи и… крадци. Докато се огледаме и ни изчезват няколко от стоките за продан. Заключваме се в колата - не смеем да отворим. След обяд се прибираме обратно.

Така и така сме платили застраховка за колата за две седмици, решавам да отида още веднъж с децата. То пък за наш късмет - дъжд вали. Че като се завъртя колата на един завой - право в канавката. Но дяволът бил малък - помогнаха ни - оправихме се. Не! Повече в Сърбия не отивам.

Но… защо не опитам в Македония? Там поне имам приятели и роднини.

На граничното село Богоройца, Гевгелийско, за копърка от 26 стотинки даваха по долар, значи десет пъти повече. А за кутия халва се изпокараха.

- Джаба даваш, почти даром! - скара ми се баба Тина Дудова. - Такава кутия халва трябва да е пет-шест милиона (това бяха около пет-шест долара).

Тя ми даде доста акъли и поръчки и аз обещах да й занеса доматено семе „Балка”. Така търговията малко потръгна.

При едно отиване, чаках на границата до полунощ. Затова и реших да спя там, а сутринта да премина през Струмица и планините за Гевгели.

Някакъв пернишки “Вартбург” се закачи за мен и иска да вървим заедно. С жена му били на почивка в Сандански и тя не го оставяла на мира - да отиде на пазар в Македония, та да отиде. Спря колата си до мен и ме помоли да пътуваме заедно.

Междувременно над десет български коли започнаха да отварят врати, капаци, скривалища. Наизвадиха разни руски стоки, ютии и месомелачки, душ батерии и сервизи, домакински прибори…

Аз имах поръчка за месомелачка, но не смеех да взема. Затова поисках да купя там - вече на чужда територия.

- Не е за теб, скъпо я давам, искам десет червени - каза циганинът, тръгнал на пазар в Струмица.

Червени наричаха банкнотите от по един милион тогавашни динари, приблизително равни на долар.

Сигурен бях, че в Струмица ще я продаде за не повече от седем-осем, но му давам исканите десет долара.

- Ама аз имам още пет - да ми ги купиш и тях! - започна да ме моли той.

Изглежда ме сметнаха за специалист-търговец, защото и другите ме заобиколиха и започнаха да предлагат стоките си. Така без да събирам страх на митницата, изкупих стоки за около двеста дойче марки - стоки, каквито бяха ми поръчвали, или за каквито ми бяха говорили моите хора в село Богоройца и в град Гевгели.

На развиделяване паля колата да тръгвам и „Вартбург”-ът мигом тръгва след мен. Не е спал горкият, за да не ме изпусне. Преминавайки покрай циганската махала на Струмица обаче, започна да ми дава сигнали с фаровете. Спрях.

- Далече ли е много това Гевгели?

- Стотина километра… - поувеличих малко разстоянието аз.

- Жена ми ще се притеснява, аз бях обещал до довечера да се върна. Да ти дам стоката си за сто марки и да се връщам?!…

- Добре, но не тук сред циганската махала. Да подминем Струмица и там, край една чешма… - съгласявам се аз.

Спираме на чешмата - паметник срещу „бугарските окупатори”. Започва да ми дава едно по едно всичко, което носи. Записвам исканите от него цени - излизат 95 марки. Давам му сто, защото нямам дребни и той подскача от радост.

С така натоварена кола посещавам Гевгелийско. Най-удачното ми пътуване. Моят приятел Илия Киров от с. Стояково ми купува от банката хиляда и двеста дойче марки. Аз носех от България само триста. Или за два дни печалба от деветстотин марки, колкото са няколко месечни заплати. При това анализът показва, че една марка ми коства около единадесет стотинки, докато курсът й е повече от лев.

Така правели пари хората! Но трябва да циркулираш между границата и Гевгели - район, в който рядко ходели българи. А аз не ставам за това - и срам, и страх, и… комунистическо възпитание (!?)…


ВЪЛШЕБНИЯТ МАРКУЧ

Интересни неща се случват на човек зад граница. При завръщане от Република Македония преди двайсетина години, в соцвремената, когато бензинът у нас струваше жълти стотинки, спрях край една чешма в подножието на Деве баир. Тутакси дойдоха двама младежи с туба и ме помолиха да купят бензина от резервоара на колата ми. Нямах подобни намерения, но след редица уговаряния и настояване от тяхна страна, се съгласих.

Извадих един гумен маркуч от багажника си и използвайки законите на физиката пуснах понапълнения с бензин маркуч в тубата им. Бензинът тръгна на самотек.

След като се напълни тубата обаче, слисаните македонци ме попитаха:

- Колко дойче марки ке сакаш за цревото?

- Па и маркучи ли немате? - на свой ред се учудих аз.

- Имаме, ама не са автоматски. За да текне бензинот, ние смукаме со устата.

Ха-ха-ха! Някой хитрец наистина можеше да им вземе парите. А аз просто им обясних как всеки маркуч с достатъчна дължина може да се превърне в „автоматичен”.

Януари 1997 г.


МАКЕДОНСКИ СЪДБИНИ

Няма нищо измислено в описаните тук истории, колкото и неправдоподобно да звучат те в ушите на неведомите.

„Да не бяха ни освобождавали, щяхме още да си живеем по родните места в Солунско” - казваше дядо ми. И добавяше: „Но… при гърците разбрахме що било то робство!”

Семейство Кадреви живее в Солун - многонационален град, където в продължение на векове съжителстват българи и евреи, гърци и турци. Именно заради Солун цар Фердинанд нарежда нападението над съюзниците-разбойници и започва фаталната Междусъюзническа война.

Основното население в Македония е българско за българите, гръцко за гърците и сръбско за сърбите. И всеки си има свои доводи да твърди това.

Гърците са владеели тези места доста векове. Според тях, заради надошлите славяни, гръцкото население постепенно станало българогласно (вулгарофони - говорещи български). Но то продължавало да си е гръцко - казват те. Религията им, носиите им, танците им и по-голямата част от обичаите и ритуалите са си останали сходни… Султанският ферман за учредяване на Българска екзархия ги разделил, но въпреки това всички „вулгарофони” са част от гръцката нация.

В тази своя великогръцка „мегали идея” гърците са убедили и част от това население - така наречените гръкомани или патриаршисти (останали да почитат гръцкия патриарх).

Сърбите са владеели тези земи в последните десетилетия преди падането им под турско. Когато България съществувала като три малки държавици северно от Стара планина, сръбското влияние стигнало Солунския залив. И щом османците завладели Македония като сръбска провинция, значи и трябвало да я върнат като такава. За сърбите това е „Стара Сърбия”, а населението - „прави” (истински) сърби, които същият този султански ферман за Българската екзархия ги заблудил и побългарил. Та това население нарича Рождество Христово като сърбите - Божикь, а не Коледа като българите… Макар и загубил падежните форми, македонският говор си оставал сръбски диалект според тях.

В стремежа си да сърбизират населението също намират помагачи - така наречените сърбомани. Останалите са обявени за заблудено българеещи се - „бугараши”, срещу които битката става непримирима.

Тито разбира, че не би ги направил сърби и в сговор с Георги Димитров и Сталин, Комунистическият интернационал решава да ги обособи като отделна македонска нация. В така нареченото Бледско съглашение от 1-ви август 1947 г. между Тито и Георги Димитров, Македония вместо ябълка на раздора трябва да стане обединяващото звено на Балканския полуостров. В Блед те декларират, че никога вече „во век и веков” не би имало сила, която отново да въведе разпокъсващите я граници.

Българската теза няма защо да я описвам. Това население само се определя като българско, когато трябва да избира между Българската екзархия и Гръцката патриаршия, а и от самите гърци е наричано не сръбско или македонско, а българско.

Невероятно звучи твърдението на великосръбските шовинисти, че Екзархията го побългарила. Население, което в продължение на столетия и то под въздействието на много по-силни фактори не е променило народностното си самосъзнание, не би го променило така лесно за едно-две десетилетия!

Та… семейство Кадреви живее в Солун, където имат влияние всички тези тези. Единствената надежда за обединение на разпокъсаната Македония по време на Втората световна война е тя да стане автономна република в планираната Балканска федерация. За това се борят македонските партизани от трите й основни части.

Последни воюват партизаните в Егейска Македония, които останали извън съветската зона на влияние предизвикват гражданска война. С англо-американска намеса, подгонени от гръцката армия, те се изтеглят на север в уж свободната част на Македония, но там вместо като герои - Тито ги посреща с куршуми. Той вече е развалил отношенията си със Сталин. Тогава по планинските била на запад, на запад и от остров Керкира със съветски подводници та чак в Средна Азия, в град Ташкент.

Там попада Атанас Кадрев, между десетките хиляди гръцки (предимно македонски) партизани, неуспели да установят просъветска комунистическа власт в Гърция, а оттам и пропадналата идея за Балканска федерация. Много години по-късно той ще разбере, че борбата им е била предрешена още когато Сталин и Чърчил са вдигали тостове. Напразно погубил младините си и почти целия си жизнен път за тази фикс-идея.

Когато през 70-те години на 20-ти век разрешили изселване от Ташкент, Атанас със семейството си избра България. Той добре знаеше какво е гръцкото робство и правилно бе разбрал своя произход. Майка му го е учила на български, дядо му е учил някога в българско училище…

Разказа ми Атанас цялата си родова история като приказка. Как най-големият брат останал в Солун и се гърчеел, а най-малкият избягал в Скопие като македонист. И сестра имали - тя се омъжила в Унгария и повече нито я чували, нито я виждали.

Даде ми някои данни Атанас и при отиването ми в Гърция през 1984 г. открих брат му в Солун. Името му Николаос Кадрас не издаваше, че има българска кръв в жилите му. От разговора разбрах, че е станал по-грък от старите гърци и не ще да види братята си - предатели на гръцката идея. Гръцката пропаганда така бе проникнала до всяка фибра на тялото и душата му, така бе обсебила и последния му неврон, че той бе готов да се бие за освобождението на Филипополис и всички земи до Стара планина, „поробени” сега от българите.

На връщане за България минах и през третата част на разпокъсаната Македония. По долината на Вардар, през Евзони и Богоройца, през тясно изсеченото каменно дефиле на Демир капия стигнах до Скопие. Там видях и третия брат - Михайло Кадровски. Ама и името му, и фамилията му - точно по законите на Република Македония. Нито е Кадрев, нито е Кадрас.

- Не сакам ни да ги видам, ни да ги чуям! - заяви ми Михайло. Ние сме чисти македонци. Една кръв, от една майка и еден татко. А сега - единиот се погрчил, другиот се побугарил… Предатели! Та и сестра ми се чуди на кого да угоди. Вика била маджарка, нали е мажена в Унгария…

При завръщането ми в България, Атанас чакаше с трепет да чуе нещо ново за братята си. Той бе героят, преминал през партизанското движение и гражданската война, през Сталиновите лагери, подводни преходи, от Балканите до Средна Азия и обратно. Пет пъти бе раняван по битките при Негуш, Воден, Флорина, Грамос… Гърците заклали в местността Локвата баща му Яне, защото станал ятак, подпомагал сина партизанин.

- Приказката дето ми я разказа я видях наяве - казах му. - Идеята и идеалите често са по-силни от родството. Жално, жалба жали майка Македония! До какви съдбини я докараха пустите им Велики сили!

Юни 2009 г.


ШПИОНИ

С мой братовчед отиваме на сватба в Струмица, Република Македония. От Организацията за съдействие на отбраната, където работех, взех няколко празнични ракети да зарадвам младоженците. За Нова година или за рождени и именни дни, когато изстрелвах такива фойерверки - веднага ме наобикаляха деца и младежи.

Сватбата се оказа не в самия град, а в съседно село. В един сюблимен момент аз дръпнах въженцето и във въздуха се извиси искрящия пурпур на сигнална ракета. Вместо да ме наобиколят обаче, мигом всички се отдалечиха уплашено от мен.

След броени минути пристигна милиционерска кола. Поразпитаха нещо, но изглежда никой не ни предаде. Колата постоя около половин час, наблюдаваха, наблюдаваха и си отидоха. Втора ракета не посмях да пусна - реших да се освободя от тях чрез река Струмешница.

На връщане към града обаче ни спира военен патрул. „Тук е забранено за чужденци, казват, това е казарма”. Колоната продължи, а нас ни задържаха. Проверки по колата, багажа, записване имена и документи. Щем не щем, разбрахме сума ти държавни и военни тайни, а именно: че там имало казарма, че македонците не можело да служат в Македония, че в казармите се говори само на сръбски език и т.н. Накрая ни пуснаха с нареждане веднага да се регистрираме в милицията.

Регистрирахме се, но на другия ден усещаме, че непрекъснато ни следят. Разделихме се с братовчед ми, продължиха всекиго поотделно да следят. Няма що - трябваше преждевременно да се прибираме в България.

Братовчедът купи нафтова печка, аз дрешки и обувчици за децата и тръгваме още същата вечер.

На граничния пункт заварваме дежурния да вечеря. Идва при нас: „Дайте паспортите да сложим по един печат” - казва. Даваме паспортите. Няма други преминаващи по границата, никакво движение. Дежурният влиза в стаята си, но вместо да сложи печати, започва да говори по телефона. След малко се връща и с внимателен поглед ни нарежда да преместим колата си под лампата. Идват с милицайска кола още двама и тримата започват основна проверка. Всяко листче в жабката на колата се чете, всяко ъгълче в багажника и купето се осветява с батерия и пребърква. Гробно мълчание. Търсят нещо специално. Може би ракетите, от които своевременно успях да се освободя…

Единият отива отново на телефона и докладва. Връща се и пита:

- Къде е фотоапаратът?

- Нямаме фотоапарат - отговарям.

- Вие сте снимали на сватбата и покрай казармата - обвиняват ме.

- На сватбата снимах, но апаратът беше техен - лъжа ги.

Добре, че се отървах и от фотоапарата, като го размених за нещо, мисля си. Ами ако намерят филмчето в джоба ми? Е, и да го вземат, няма да загубя кой знае какво - няколко снимки от македонска сватба.

Както и да е - пуснаха ни. Ролята ни на „български шпиони” в Република Македония завърши.

Но какво ли е станало сетне с младоженците и родата им не успяхме да разберем. За тамошните просръбски управници всяка връзка с българи бе (и все още е) смъртен грях!

Март 2000 г.


ВИЛАТА НА ТИТО

С бате Ваньо, съпруг на сестра ми, през лятото на 1968 г. обикаляхме из Република Македония. Понеже на тяхната митница казахме, че в България ни взеха мито за родопското одеяло, накараха ни да платим и там. „Щом сте платили износно мито, трябва да платите и вносно!” - обясни техният митничар. Та сетне това изключително скъпо одеяло с платени две мита остана като неразделен атрибут на колата до окончателното му изпокъсване.

Една вечер, замръквайки край Охридското езеро, решихме да спим в колата. И при двата опита да сторим това край града обаче, ни наобикаляха милиционери, които ни прогонваха под предлог, че може да се спи само в хотел. Но ние не искахме да харчим пари за спане, които можеха да се ползват за нещо друго.

И така тръгнахме покрай Охридското езеро в южна посока, за да се отдалечим от града, та да няма кой да ни гони. Като минавахме покрай средновековния манастир „Свети Наум”, открихме чудесна полянка с изглед накъм езерото. Съвсем наблизо имаше светлинка - на стотина метра светеха прозорците на някаква хижа и ние решихме, че това ще бъде безопасно и удобно място, а сутринта може и да се окъпем в бистрите води на езерото.

Наближаваше полунощ. Затова набързо опънахме седалките и спалнята на „Москвич”-а бе готова.

Тъкмо да легнем обаче, станахме център на внимание от страна на въоръжени военни. Моторизирана колона от два мотоциклета /единият с кош/ и един автомобил ни наобиколиха и осветиха с прожектори и фарове. С насочено към нас оръжие, водачът им ни попита:

- Кой ви пущи тука?

Ние се спогледахме учудено. Как така кой ни е пуснал? Че кой пък е трябвало да ни спре!

Взеха ни документите, направиха пълен обиск на колата и се убедиха, че наистина сме направили някаква наивна грешка.

- Това е вилата на Тито - казаха ни накрая. Тук не даваме пиле да мине, а вие как и откъде сте дошли?

Обяснихме им, че сме се отклонили по горски пътища да търсим полянка, където да прекараме нощта, защото край града ни прогонваха милиционери. И изобщо не сме предполагали, че тук президентът на Югославия Йосип Броз Тито има вила.

След това под конвой - единият мотоциклет пред нас, другият - зад нас и накрая техният автомобил, тръгнахме да излизаме от зоната. Пътьом поглеждах назад - войникът в коша на мотоциклета непрекъснато държеше автомата насочен към нас за всеки случай.

След около километър-два стигнахме до някаква бариера и пропускателен пункт.

- Оттука кой ви пущи? - отново се опита да изкопчи някакво признание старшият.

Учудени, ние за пръв път видяхме този контролно-пропусквателен пункт и бариерата. Навярно някъде встрани, по-надалеч през гората сме успели да минем незабелязано.

Дадоха ни документите и ни насочиха към някакъв къмпинг. Там вече можеше да спим спокойно.

А можехме да се събудим и в кауша.

Юни 1997


ОХРИДСКИЯТ АРЕСТ

Бидейки потомък на бежанци, в младостта си доста ме вълнуваше въпросът „И все пак - предците на днешните жители на Република Македония, до попадането им под сръбска власт, българи ли са се чувствали или е имало колебание, че не са българи, а македонци?”. Аз трябваше да изчистя за себе си отговора на този въпрос, непрекъснато замъгляван от различните пропаганди.

Затова и направих специално посещение на град Охрид - столицата на Самуилова България според едните и столица на Самуиловата Македонска империя, според другите.

В центъра на Охрид тогава, около 1970-та година имаше вековно дърво с хралупа в дънера му, не знам дали не е изсъхнало вече. И там, на пейка покрай дървото забелязах трима възрастни хора да разговарят на „губивреме”. Седнах до тях и се заслушах в разговора им.  Диалектът, на който говореха те, не се различаваше много от диалекта на преселилите се от Солунско мои предци.

След няколко минути ги заговорих, като им се представих, че съм от България и съм потомък на бежанци от Егейска Македония. Те ме поогледаха с любопитство и казаха, че говоря като тях, та се съмняват дали наистина съм дошъл от България. Когато обаче им казах целта на моето пребиваване в Охрид и поисках да ми кажат истината дали техните родители, баби и дядовци са се чувствали българи или македонци, нещо почнаха да увъртат отговорите си. И изведнъж единият произнесе: „Е, айде да си одиме!” и тримата станаха и тръгнаха под негова команда, като поне първите изминати двайсет-трийсет метра видях, че не се разделиха.

Аз потърсих с погледа си други старци за интервюиране, но не успях. Защото едва ли бяха изминали и десет минути, когато край мене спря милиционерска кола и ми поискаха документите за проверка. След като видяха българския ми паспорт, заповядаха да ги придружа в колата за допълнителни проверки и така се оказах арестуван. Още по пътя разбрах, че съм бил предаден от тримата пенсионери.

В милиционерския участък ме затвориха сам в някаква малка стаичка на приземния етаж, вероятно предназначена за арестанти.  Стъмни се, по някое време ми донесоха чаша вода и някакъв сандвич, които трябваше да хапна под тяхно наблюдение и ме предупредиха, че чакат да дойде следовател, който да ме разпита. В стаята имаше широк диван и стол. Съвсем обезпокоен, седях и чаках, сетне легнах и чаках. Привикаха ме за разпит почти в полунощ.

Заведоха ме в стая на втория етаж, в която имаше само бюро със стол зад него. Аз стоях прав, а разпитващият - около 40-45 годишен висок мъж с арабски нос, започна да ми задава въпроси защо съм дошъл от България чак в Охрид, кой ме е изпратил там и с каква цел. Един от отговорите ми хич не му хареса и той така захвърли химикалката си накъм мен, че ако не бях успял вовреме  да отклоня главата си, щях да остана с едно око. След още няколко въпроса ме осведоми, че ще ме изпроводят с кола до българската граница и повече да не посещавам страната им. А докато ме извикат - да си легна на кушетката в определената ми стая.

Чаках няколко часа. Изпроводиха ме на граничния пункт Ново село - Златарево чак на развиделяване. Не помня колко години сетне не смеех да посещавам Република Македония, но този случай изигра решаваща роля за връщане и затвърдяване на българското ми самосъзнание. Такова, каквото бе националното чувство на майка ми и баща ми.  Защото ако техните официални  твърдения бяха верни, то нямаше от какво да се страхуват и да гонят такива като мен!


ГРЪЦКА ДЕМОКРАЦИЯ

След падането на Хунтата, в Гърция настана демокрация. През лятото на 1979 г. по тяхна покана гостувахме десетина дни на роднините ми в град П?зар (Енидже Вардар, днес Яница).

Когато вечерта добихме настроение и запях някаква македонска песен, домакините ме спряха и предупредиха, че такива песни не бива да се пеят. Щели да чуят комшиите. Учудих се и казах, че у нас се пеят безпроблемно гръцки песни, та и всяка вечер ги свирят в ресторанта. Петрос, съпругът на моя братовчедка, който бе идвал вече в България, потвърди под сурдинка това, но на всички им прозвуча невероятно.

Сутринта калеко Никола ми показа веещото се знаме на американската база в града. На въпроса ми така ли са разположени базите, в самите градове, той контрира:

- Нима руските бази в България не са така?

Вечерта ми показа общежитието на американските офицери в центъра на града, както и американски войници, които закачаха гръцки девойки.

В ресторанта, който посетихме, имаше музикален автомат с пет хиляди мелодии. Не се учудих, че нямаше българска (това бях вече разбрал), но се учудих, че нямаше нито френска, нито италианска, английска или каквато и да е друга освен гръцка.

В онези години в България се заговори за всеобщо и задължително средно образование. И понеже жена ми работеше като учителка, а в съседство с роднините имаше училище, стана въпрос за това.

- В Гърция отдавна е задължително - каза с гордост калеко ми в отговор на споделеното.

Помислих, че не са ме разбрали правилно и почнах да им обяснявам кое е начално, кое - основно и кое - средно образование. Значи задължително ще бъде например - гимназия 11-ти клас.

- Точно така, точно така! - потвърдиха отново те. В Гърция всички учат средно образование.

На следващия ден като минавахме покрай пощата, някакъв младеж направи поклон на калеко ми и го помоли за нещо. Влезнахме вътре. Калеко ми му попълни бланка, младежът нацапа палеца си с химикал и постави отпечатък върху пощенския запис.

Излязохме от пощата и аз се възползвах от случилото се.

- Снощи твърдяхте, че в Гърция е задължително средното образование…

- Да, задължително е! - повтори калеко ми.

- А този младеж защо е неграмотен?

- А…, ама той е турчин, от онези - аргатите, дето ни берат тютюна. В България да не би и турците да ходят на училище!?

Трудно ми бе да проумея това. Постепенно разбрах, че законите за разните социални придобивки, за майчинство, детски надбавки и други, в Гърция важат единствено за онези, които са записани в паспортите като гърци, изповядват източното православие и говорят само на гръцки език. Най-тежката и мръсна работа се дава на друговерците и отгоре на това им се плащало по половин надница. Джамии можело само да се рушат, но не и да се строят нови. Дори ако убиеш човек, който не е грък, присъдата била доста по-снизходителна, отколкото ако убиеш грък!

Това било то гръцката демокрация! Защо да се учудваме тогава, че роднините ми не искат да признаят, че имат българска кръв, та дори когато ни регистрира в полицията калеко ми настойчиво твърдеше, че сме приятели, случайно запознали се в България. А залелите днес Гърция албанци, грузинци, арменци и поляци, научили по стотина гръцки думи, се обявяват за чистокръвни гърци… И Гърция прогресивно увеличава населението си, а България…


ПРОПАГАНДА

Идвайки за пръв път в България през 1977-1978 г., много гърци си носеха  хляб, защото благодарение на тамошната пропаганда мислеха, че тук той се дава с купони в определени дажби. Общата ни граница гърците бяха затворили за половин век, за да може останалото в завладените от тях територии милионно българско население да забрави произхода си.

Веднъж, през онези години, замръкнахме с жена ми в Гумендже (сега Гумениса) и решихме да спим в колата, спрели на една малка крайградска уличка.

Когато ме събудиха слънчевите лъчи, видях някакъв старец да седи на стол край колата ни. Отворих вратата и старецът нетърпеливо попита дали наистина сме от България. След моя положителен отговор, той се разплака и заразправя как като малък искал да се изселят в България, но братята му не желаели и така останал да живее там.

- И вестници, и радио и телевизия твърдят, че у вас хората умират от глад, а гледам - които идват от България - все с леки коли… Моят син от десетина години иска да си купи кола и все не може, все не му достигат парите да си купи дори и на старо.

Повече от час не можах да задоволя любопитството на този старец, който непрекъснато се учудваше и възхищаваше на всичко, което чуеше за България.

- Много, много поздрави на майка България! - разплакан каза за сбогуване.

По обяд решихме да прекараме горещините под сенките  на върбите край река Мъгленица (сега Лодиас) - коритото, в което бе прибрано някогашното Ениджевардарско блато - владението на легендарния Апостол войвода.

Видели българската регистрация на колата ми, веднага ни заобиколиха няколко мъже и започнаха да ни разпитват:

- Верно ли е, че в България учениците и студентите не плащат такси, че учат безплатно?…

- Да, вярно е, даже държавата подпомага голяма част от студентите като им дава стипендии.

- Верно ли е, че лекарите преглеждат без пари, та даже и в болница можеш да лежиш без да плащаш, ако се разболееш?

- Вярно е.

- Ами някои разправят, че даже и зъбите ако ти се развалят можело да си ги правиш без пари - и това ли е верно?

- И това е верно.

- …И можел си да говориш и да пееш и гръцки, и турски, и каквото знаеш или желаеш…

- Да, така е.

- Е-е-е… Сигурно наистина е верно, щом всички казват едно и също! - цъкаха и се чудеха и не искаха да се разделят с нас.

Като влязохме в един златарски магазин в центъра на Атина пък, гледаме портрети на Маркс, Ленин и Сталин. А златните изделия - пръстени и колиета с петолъчки, кръстосани сърпове и чукове, Кремъл, щампи на споменатите комунистически дейци и др.

- Ама вие от България ли сте? Защо бе, защо купувате това злато да пълните джобовете на капиталистите? Нашите политици все говорят колко бедни сте в България, а идвате и купувате златни накити… Злато тук малцина си позволяват да купуват. Аз съм комунист, ние се борим също за свобода. Рано или късно ще се освободим и Гърция ще почне да строи комунизъм като вас!

Остана си с надеждите клетият, защото и нашият „реален комунизъм” се оказа утопия…

А и всички социални придобивки, на които така се удивляваха събеседниците ми, псевдодемокрацията набързо ги унищожи. И в България вече малцина си позволяват да купуват злато…

Юни 1997 г.


ГОСТОПРИЕМСТВО

Доста години живея в Лондон, но на гости у английско семейство не съм бил. Дори дъщеря и син не се посещават без специална покана и повод. Иначе българи, украинци и поляци си ходят един-другиму по повод и без повод и заедно ядат, пият и се веселят.

Славянското гостоприемство е пословично, а южняшкият темперамент му придава още по-голяма сърдечност.

След женитбата ни, тръгнахме с жена ми да полетуваме из Македония и Гърция. Където и да сме опъвали палатката из дебрите на Македония, независимо от коя страна на изкуствено създадените държавни граници, винаги са идвали добронамерени съседи да ни канят на вечеря и раздумка. Дори надъханата ми с локален патриотизъм съпруга признава на всеослушание, че не е виждала по-гостоприемни хора от македонските българи.

В родното село на майка ми в Северна Гърция, край някогашната столица на древна Македония - Пела, непозната бабка дойде в палатката ни да ни кани да ? отидем на гости. След втора и трета молба от нейна страна, ние се отзовахме. Освен че ни гощава с вечеря, тази женица ни предостави и цял етаж за нощуване, баня, хавлии, спално бельо… На другата сутрин пихме кафета, мляко, бисквити и ни изпроводи като близки роднини.

Още по-фрапиращо бе посрещането ни в с. Пилорикь, предградие на град Пазар, сега Яница. Там след като ни поканиха на трапезата в един двор, няколко съседски семейства се изредиха да носят от ресторанта печени пилета и бира в чест на гостите от съседна България. Черпеха ни до след полунощ, водехме интересни разговори, а на следващия ден ни даваха една купчина дини и пъпеши за из път. И така във всяко населено място, та чак до град Катерини - южната граница на славянобългарското население. На гости. На кого? На непознати другари - българи…

Помня дядо ми правеше списък на именниците и изготвяше маршрут за да посети възможно най-голям брой от тях по случай именния им ден. Защото обществената настройка сред преселниците от Македония бе такава и някой можеше да се обиди, че не си го уважил с гостуване. Без никакви покани, разбира се! Уважаваш ли някого - отиваш му на гости!

Е това е проблемът, по който с жена ми все още спорим! Тя твърди, че ако уважаваме някого, трябва да го каним на гости, а не да му ходим! Докато аз все още мисля, че този който идва, значи ме уважава. Откъдето и следва, че ако уважаваме някого трябва да му ходим на гости.

Така са постъпвали предците ми в Егейска Македония, днешна Северна Гърция и виждаме, че тези традиции се спазват и досега. Ние уважихме тези непознати с нашето гостуване. Многобройни такива гостувания на непознати съм имал и на територията на днешна Република Македония - от Струмица до Охрид и от Гевгели до Скопие.

Много характерен белег е липсата на огради между дворовете из македонските села. Ако все пак някъде има ограда, то тя обикновено е символична. Жилищата почти не се заключват. Така беше докъм шейсетте години на 20-ти век и в моя роден квартал, населен изключително от бежанци от Македония. Поради местоположението си, нашият двор например се бе превърнал на кръстопът, по който денонощно имаше минувачи. И нито в техните, нито в нашите глави се пораждаха мисли на недобронамереност.

Но… тези нрави и обичаи са дотам, докъдето живее славянското население - до Катерини, границата на Стара Гърция! Южно от нея традициите и порядките са по-други.

Февруари 2003


В ИСТАНБУЛ

В първите години на демокрацията организирах екскурзии до Истанбул. След като бях изслушал екскурзоводските беседи и поскитал из града, разполагайки с подробна план-карта станах и вещ екскурзовод.

На 11 април 1991 г. със сина ми бяхме отседнали в малък хотел в съседство с джамия. В групата ни бяха и майка и дъщеря, родени и отрасли в Кърджали. Дъщерята М. била отскоро омъжена в Асеновград и бе учителка в асеновградско училище.

Спим в хотела. Изведнъж ни стряска силен арабски глас. Синът ми скача от леглото и вика уплашен. Аз също. Гледаме се в полумрака, докато накрая се осъзнавам:

- Ходжа. Това е гласът на ходжата.

Някакъв мюсюлмански празник беше и ходжата пееше пред микрофон на терасата на съседното минаре. В 2 ч. след полунощ! Дочуваха се и гласовете на ходжите от по-далечни минарета. Поуспокоихме се и легнахме отново. На сутринта кърджалийките разказват:

- Едва не получих инфаркт! Както е нажежено положението в Кърджали, помислихме, че турците са ни окупирали вече. Скочихме с дъщерята и се чудим - накъде?! Ох, ох! Това никога няма да го забравим!

Не стига, че дъщеря й, русокоса красавица, не смеела за миг да остане сама по истанбулските сокаци и магазини, ами сега и тези нощни молитви…

* * *

Огромен е Истанбул, богатствата му са неизмерими. Блестящи витрини, магазини със злато и коприна…Тесни и стръмни са обаче улиците на някогашния Константинопол. Контрасти те впечатляват навсякъде.

Тръгвам по една такава уличка отгоре, откъм Капалъ чарши (Покрития пазар) направо надолу към моста на Златния рог. И спирам ужасен. Брадясали, омършавели, с кръпки по дрехите, стоят наредени един зад друг двайсетина мъже. На полуприведените им рамене - самари. Досущ като магарешките самари - за товарене на стока. Възрастта им не можеш да познаеш - и на младите по изнурените им лица са се появили бръчки.

Погледах, погледах, та дори се просълзих. Ако някой ми кажеше, нямаше да повярвам, че в края на 20-ти век на европейския континент може да се види такова нещо.

Дойде някакъв господин и издърпа първите четирима. Дръпна ги така, сякаш направлява добитък, кривнал встрани. Безмълвни, задните се поотместиха напред. Четиримата покорно тръгнаха след господина…

- Магазините в онази част на града не могат да се снабдяват директно от автомобили - обясни ми след това един преселник от България. - Колите спират долу и стоката се пренася на гръб стотина-двеста метра, понякога и повече. Затова там има винаги самарджии. Борба за живот, какво да правиш! При преселническите кампании тук са ставали и боеве - безработни и гладни много… Не можеш да се прехранваш и със самар дори.

Какво ли не се случва по широкия свят!

* * *

На 20 август 1991 година след пладне тръгнах да обикалям банките на Истанбул. В България германските марки ги изкупуваха по пет лева, а тук даваха почти по шест. Затова и взех няколко хиляди марки да ги продам в Истанбул. Смятах да купувам жилище. Милушев, колега с когото бяхме комбинирали туристическата група, тръгна с мен като бодигард.

Банката срещу Капалъ чарши ми предложи по пет и седемдесет за марка. Реших да обиколя още две-три места. Тръгнахме надолу накъм гарата. След стотина метра двама-трима местни младежи се блъснаха в мен. Единият сякаш без да иска ме удари леко по дясната буза. Караха се и викаха силно на неразбираем език. Вдигнах ръцете, за да пазя лицето си. В същото време отляво ме настигнаха други двама и аз се оказах в центъра на биеща се крещяща тълпа. Докато се чудех отляво ли да се пазя или отдясно, младежите неочаквано постигнаха консенсус и ме изоставиха. Видях ги как свиха на първата пресечка вляво.

Още на втората крачка усетих, че портмонето в джоба ми го няма. А Милушев се загледал в някаква витрина.

- Къде си бе, обраха ме! - викнах му аз.

- А, не може да бъде! Сигурно си забравил портмонето си в банката - зауспокоява ме той.

С всичкия акъл се върнахме до банката. Бях като пиян. Спомних си как някаква българка преди това се вайкаше на същото място, че й откраднали портмонето с двеста долара. Тогава разсъждавах: как ли бих се чувствал аз на нейно място. А сега моите бяха много, много повече. Доларите ми бяха 600, но имаше хиляди дойче марки, турски лири и югославски динари - общо толкова, колкото струваше един апартамент в България.

Отиваме с Милушев в полицията. Обясняваме се с преводач. Вкарват ни в една стая с десетина-дванадесет задържани, да съм разпознаел някого. Кого ще разпознаеш - те още разпределят плячката - няма и половин час от грабежа!

Учудиха се, че не ми е откраднат паспорта. Българските паспорти вървели по над петстотин долара. Значи не са от групата на паспортаджиите. Вероятно били безработни кюрди-крадци. Обясниха ми, че със същия номер на инсцениран бой, ежедневно ограбват по десетина чужденци, главно българи.

Как се прибрах в България - аз си знам. Онова, което бях припечелил от организираните екскурзии до Истанбул, си остана там. Нещо повече - загубих и част от припечеленото на други места.


СКОПСКИ КЕБАПЧЕТА

Яхнали новия „Москвич-408″ - тогавашната мечта за много семейства, някъде по обяд пристигнахме със зет ми бате Ваньо в Скопие. Най-напред решихме да се подкрепим в една „Скара-бира” край стария каменен мост на Вардар откъм чаршията.

Погледнах ценовника - кебапче струваше 40 пари, което прави 8 стотинки. А в България бяха по 14 стотинки бройката.

- Лъжеха ни да си вземем храна, че тук била скъпа, а то виж какво се оказа - кебапчетата са почти наполовина от цената им в България - споделих учудването си с бате Ваньо.

Седнахме на една маса и келнерът веднага довтаса.

- Извольте! - каза той, вместо македонското „Повелете!”. Очевидно сръбският тук се смята за по-авторитетен или просто сърбизмите навлизат масово в тукашния речник.

- По три кебапчийна с гарнитура - казах аз, защото се мис­лех за вещ по македонския говор.

Келнерът прехвърли по два-три пъти поглед към всеки от нас и изрече:

- Вие сега идите от Бугария и мислите нашите кебапчийна са като вашите - таквие големи!

И пресече с дланта на дясната си ръка близо до лакътя лявата, за да покаже какви огрооомни били българските кебапчета.

- Вижте ги нашите - додаде той, посочвайки съседната маса.

- Ами… колко да поръчаме - смотолевихме ние, гледайки кебапчетата с големина на две маслинки, поставени една до друга.

- Па 15-20, а ако сте по-гладни и 30 - информира ни усмихнато.

- Дай по 17 - каза бате Ваньо, колкото за да не бъде минимално посоченото.

Гарнитурата се оказа едно печено лютиво чушле плюс обелено арпаджиче, накълцано на 3-4 резенчета.

Не се нахранихме кой-знае как с тези 34 кебапчета, но плащайки сметката се убедихме, че излезе доста по-скъпо, отколкото в България.

Подобно междувпрочем се оказа и съотношението на заплатите, но с обратен знак, те тук бяха по-големи.

По-особена разлика имаше и в това, че в България на 1 май всички манифестираха без да им се плаща, а тук - обратно, плащало им се без да работят и без да е необходимо да манифестират… Плащало им се за да празнуват!


В МАКЕДОНСКА БОЛНИЦА

На чешмата в Гюешево двама унгарски младежи ни помолиха да ги качим в колата до границата. Раниците им бяха доста обемисти и тежки. Натъпкахме се в „Москвич”-а и когато изкачихме Деве баир той започна да свисти, а термометърът за водата бе прехвърлил червената ивица и показваше над 1000С.

Зет ми беше взел шофьорска книжка съвсем наскоро. Той вдигна капака на двигателя и посегна да отвори капачката на радиатора. С врътването ? обаче тя изхвърча и силна струя пара и вряща вода се устреми нагоре. Част от нея се блъсна в ръката му, а друга - отразена или пречупена - обля лицето му. Радиаторът се бил превърнал в тенджера под налягане, на която аварийният клапан не е успял да сработи.

Когато радиаторът се успокои и се огледахме - ръката до лакътя му беше червена, изгоряла от парата, част от лицето му - също.

Кюстендил бе останал далече зад нас и той реши да караме, а ако се наложи ще търсим мехлеми в първия следващ град.

Но болките му ставаха по-силни и на влизане в Крива паланка попитахме къде е болницата. Показаха ни я - нова, голяма спретната постройка. Влязохме - няма жив човек. Качихме се на втория етаж. И там никакви признаци за живот. В коридора - пейки за чакащи. Но такива няма. Върху една от тях спи някакъв мъж. Побутнахме го - изобщо не реагира. Започнахме да чукаме от врата на врата, а те - или заключени, или вътре няма никой. Една от тях ни се стори лекарски кабинет и седнахме да почакаме на пейката пред нея. След малко се мярна някаква сестра. Тя ни заведе при лекаря.

- Е-е, тоа не е нищо. Миналата неделя тука умрея двама бугари. Ядели развалени салами и не можаме да ги спасиме - „успокои” ни той.

На стената гледам - ценовник. Всяка лекарска услуга си има изписана своя цена, не като в България - безплатно. Сигурно затова нашите болници гъмжат от народ, а тук няма никой.

Направи сестрата превръзки, сложи разни мехлеми, па я питаме колко да платим.

- Нищо, нищо - каза - за вас безплатно го правим.

Благодарихме ? и ? поднесохме някои дребни подаръчета - парфюмчета „Българска роза”, носни кърпички и др. Зет ми запомни тази екскурзия с превързана ръка и лепенки по лицето…


ДИНЯ ОТ ГЪРЦИЯ

При пътуването към с. Грубовци (сега Агросикя), родното село на баща ми в Гръцка Македония спрях колата на една височина, за да се снимаме сред бостана. След като се качихме отново в колата, леля ми обясни, че това бил обран бостан и ако искаме да се снимаме - да намерим необран такъв. Дините, които излязоха на снимките не ги събирали, защото били под 10 килограма!?!

При тръгването си за България той ми сложи в колата три дини - едната да я нарежем за гости при пристигането си, другата - подарък за вуйчо Андико (братовчед на майка ми) и третата - да си я ядем, когато щем. Извини се, че най-големите вече свършили, но и тези, по двайсетина килограма, не били лоши.

Третата диня я заклах в неделя на обяд и заедно с вечерята изядохме от нея някой килограм. В понеделник я преполовихме. Изядохме два-три килограма и през следващия ден - вторник. Когато се върнах от работа в сряда потърсих динята, за да си отрежа парче, но не я намерих.

- Хвърлих я - каза съпругата ми. - Започна да мирише на вкиснало и се страхувах децата да не получат разстройство.

И така - за три-четири дни не можахме да изядем една диня. Защото я ядохме по български, чак до кората. А гърците ги ядяха до слоя със семки, само „петела”, както го наричаме. Няколко сантиметра червено хвърлят заедно с кората.

Затова и основната част от търговията с дини е „разносна”. Лекотоварни коли, „Пикап”-и и коли с ремаркета, въоръжени с висящи кантари обикалят по цял ден улиците и рекламират с мегафони високата захарност на своята продукция. На всеки 50-60 метра спират и се оглеждат. Обади ли се някой - отиват с колата и доставят на място динята. Иначе коя жена ще може да купи и занесе до дома си 25 килограмова диня?!


ЗА БЪЛГАРИ И ЮГОСЛАВЯНИ БЕЗ ПАРИ

През август 1979 г. с жена ми обикаляхме из центъра на Солун. Тя искаше да купи някакви пердета, дето ги нямало в България. Внезапно чух българска реч: „За българи и югославяни без пари”. Огледах се и се ослушах. След десетина секунди провикването се повтори. Ориентирах се. Пред входа на голям магазин се провикваше нисък на ръст около петдесетгодишен мъж. Тръгнахме към него. Жена ми видя на витрината пердета, каквито търсеше. Викачът каза, че пердетата били на втория етаж.

Влязохме. Вътре имаше само стоки, с които в България човек трудно би се снабдил. Продаваха се във валутните магазини на „Кореком”, но… кой имаше тогава в България валута? Единствено пребивавалите в чужбина.

На втория етаж обиколихме всички щандове, а пердетата от витрината все ги нямаше. Продаваха единствено от най-евтините, шарени найлонови. Слезнахме. Погледнахме отново витрината и извикахме викача.

- Такива пердета има ли и къде?

- Всичко има, на втория етаж ги има.

- Елате да ни покажете, защото като тези не намерихме.

- А-а-а, не може! Мен ми плащат само да стоя до вратата и да привиквам клиенти - българи и югославяни. Ако се кача горе, чорбаджията няма да ми плати надницата…

При посещението ни в Солун три години по-късно, същият човек отново викаше до вратата на магазина. Но сега редуваше едно провикване на български и едно на полски. Наоколо беше пълно с поляци, които нощем спяха по градинките в спални чували.

Това било то пазарна икономика.

Април 1998 г.


ПРАЖКАТА ПРОЛЕТ

От Крива Паланка до Битоля гостувахме на няколко непознати. Канеха ни докато опъвахме палатката. Взаимните ни приятелски чувства бяха недвусмислени. И изведнъж една сутрин ни замерят колата с домати и дори с камъни. Освиркват ни с възгласи „Ганювци” и „Окупатори”… Какъв ще е този обрат, какво ли е станало?

Пускаме радио Скопие и разбираме, че български танкове са окупирали Прага. Варшавският договор бил нападнал Чехословакия. Румъния отказала да участва във войната…

Пражката пролет бе смазана. Ръководителят Александър Дубчек - арестуван. Комитет уж някакъв си, поискал помощ против „Контрареволюцията”?!

Нашата разходка из Република Македония не бе още приключила. Но… където и да спрем, към нас вече се отнасяха така, сякаш ние сме разпоредили операцията в Прага. Пред техните очи ние олицетворявахме българската войска - и днешната, и някогашната…

Решихме да тръгнем директно за българската граница. А там - стълпотворение до подножието на Деве баир - опашка от коли - километър, два…

Българите били затворили границата, казват. В България има военно положение… Доста се поуплашихме дали има истина в тези твърдения, защото българско радио трудно чувахме, с чести заглъхвания и смущения. А Радио Скопие ни убеждаваше, че всички страни са пренасочили делегациите си за организирания по същото време Девети световен фестивал на младежта и студентите, от София накъм Алжир. Титова Югославия по това време се беше утвърдила като водеща страна в Движението на необвързаните, в което движение членуваха и страни като Индия и Австралия.

На следващия ден към обяд, милицайска патрулка мина през цялата километрична опашка и започна разделянето на колоната на две. Автомобилите с българска регистрация ги пропускаха в насрещната лента по посока към България. Твърдяха, че България решила да пропусне само своите граждани. За останалите беше организирано обръщане на посоката им обратно към вътрешността и какво ги чакаше насетне - не разбрахме.

Пристигайки на българския контролен пункт обаче, нашите граничари твърдяха точно противоположното. Че Югославия е затворила границата с България и не пуска никого оттам нито да влиза, нито да излиза. В предаванията на българското радио и телевизия нямаше и нотка на съмнение в успешното провеждане на споменатия вече Младежки фестивал. Непрекъснато предаваха посрещането и изпращането на разни делегации. Българската общественост не чу и не разбра да е имало пренасочване или провеждане на паралелен фестивал в Алжир.

Политика! И логиката, и истините стават по-различни когато се намесва политиката… Това важи с особена сила днес!


СЪДБИ

Три пъти съм сменял националното си самосъзнание. Не! Никой никога не ме е насилвал. Сменял съм си убежденията. Вследствие на пропагандата и някои мои проучвания…

В първи клас учителката ни каза, че не сме българчета, а македончета. Радио София в няколко емисии на „македонски език” всеки ден ни убеждаваше в същото… По география учехме колко македонци живеят в България, по история…

Веднъж убедиш ли се в нещо - смяташ за свой дълг да убеждаваш и други… Потурчванията са извършвани главно от еничари. И братовчедите ми в Гърция са станали по-гърци от старите гърци, та ме убеждават, че и аз съм, просто заблуден грък…

Работеше някога с баща ми Юсуф. Около 1970-та отиде на гости на роднини в Турция. Взел два месеца отпуск и казал на колегите си, че ако не се върне до два месеца, значи остава завинаги там. Минават два месеца, минават три и повече. Всички вече знаят, че Юсуф със семейството си се изселил в Турция. На шестия месец, една сутрин в завода се появява Юсуф и… срам не срам - разказва историята си.

Разболял се в Турция и отишъл на лекар. След прегледа, като плащал таксата, споменал, че в България прегледите са безплатни. Едва се прибира вкъщи, пристигат две полицейски коли и му заявяват:

- Имаме нареждане да те изпроводим до българската граница. Прибирайте си дрешките и се качвайте в колата. Щом в България лекарите преглеждат без пари - отивайте си там! Тук пропаганда не щем!

И така - в България всичко му се прощава и Юсуф продължава да работи в завода както преди.

В Турция българите от десетилетия са с турски имена. След Първата световна война там църква не се разрешава да се строи. Падне ли старата и… край! Да са я отремонтирали преди да падне! Аналогично е положението с българите и турците в съседна, демократична Гърция. „Възродителният процес” в България бе провокиран в ответ на всичко това. Но… късно! Времената са вече други - има радио и телевизия, има ООН и широка международна гласност. Такива „възродителни процеси” е имало в Гърция и Турция в първата четвъртина на двайсти век и както виждаме - съвсем успешни.

Късно, не късно - Юсуф става Йосиф. По стечение на обстоятелствата, за да стигна до моето лозе, минавах покрай неговото. Почна се така наречената „Голяма екскурзия”. Масово, с натоварени на камиони хладилници, перални и гардероби, българските турци започнаха да се изселват в Турция. (Когато се изселвали от Гърция за България, предците ми поискали да сложат върху каруцата и някакво шкафче, но не им позволили - само дрехи и лични вещи можело да вземат със себе си.)

Минавам един ден покрай Йосиф и го питам ще се изселва ли.

-  О, не! Аз вече минах по тоя път. Да отиват тия, дето не са видели!

Повярвах му и някак си ми стана драго… Почувствах удоволствие от това, че и той предпочита да живее там, където живея аз - в България.

Ама как можах да съм толкова наивен и да недооценя политическата обстановка! Споделих с друг турчин, също мой приятел, че не всички ще се изселват. Па заради настояването му да дам поне един единствен пример - взех, че издадох Йосиф.

Какво е станало насетне не знам, но лозето му запустя. Тревяса. Няма кой да го кърши, да го пръска, да го копае… Йосиф заминал за Турция - съвсем неочаквано, набързо, внезапно…

Минават няколко месеца. Есента, като отивах веднъж към моето лозе, забелязвам някаква фигура в неговото. Човекът ми обърна гръб, за да не го видя кой е. Аз пък се спрях специално и започнах да наблюдавам тоя слабоват мъж. Йосиф бе стотина килограма и с очила. А този е някакъв измършавелец.

Обръща се по някое време човечецът и виждам, че също носи очила.

- Аз съм, аз съм - казва ми непознатият и по гласа му разбирам, че това е самият Йосиф. - Аз бях решил да не отивам повече там, ама ме накараха. Ти няма как да разбереш! Както някога ме екстрадираха оттам за България, така и тук… Някой ме издал, че нямам намерение да ходя, вечерта дойдоха от организацията и… Не ми се умираше още, та… заминахме. А там - никой не ни признава за турци. Гяури ни наричат и се подиграват с нас. Не издържахме и се върнахме. Тук искам да си умра, в родината си. Тук учените твърдят, че сме потурчени българи, там също ни смятат за такива - значи е истина. Аз съм си Йосиф - българин с мюсюлманска вяра и повече не ща да чуя по тоя въпрос!

Сам сложи точка по въпроса. Значи, макар и късно, и България успя да реши националния въпрос както някога го решиха съседите ?, мисля си. Който милееше за Турция - отиде там, който остана тук - ще бъде вече по-българин от мене!

Но не би! Защото в Турция и Гърция този въпрос не зависеше от междупартийната конюнктура. А в България за кой ли път политиката се промени на 180 градуса. Дойде така наречената „демокрация” и… започна обратния процес. В православна България почнаха да се строят повече джамии, отколкото църкви. И с право отбелязаха англичаните в туристическия справочник на „Ловели планет”, че виждайки никнещите като гъби след дъжд „джамии, разбираш, че България с единия си крак е в мюсюлманския свят”. И още по-фрапиращата констатация, цитирам от същия справочник: „В България една малка турска партия разполага с властта в парламента и страната”!

Издателството „Berlitz” пък, на предната корица на третото джобно издание на туристическия справочник за България е поставило снимка на минаре, сякаш това е символът на нова България?!

А споменатата от самия него „организация” отново превърна Йосиф в Юсуф и… не след дълго човекът умря. Не разбрах причината за ранната му смърт.

В близост до дома му бе издигната джамия с високо бяло минаре и винаги, когато минавам оттам размишлявам върху съдбата му. Върху съдбата на Юсуф-Йосиф и съдбата на България!

Януари 2010