ИЗ „ВЪЛЧАН ВОЙВОДА И ДИАМАНТИТЕ НА СУЛТАНА”

Христо Красин

откъс от книгата „Вълчан войвода и диамантите на султана” (2019)

Една сутрин аз, Стоян Алтън и Добрил се вдигнахме още преди зората да е пукнала! С дванадесет четници бяхме подготвили тридесет и пет коня от предната вечер… Заредени с каквото ще ни трябва за из път, яхахме ги и поехме…
В Градище ставаше хубав пазар! Не по-голям от този в Троян, ала достатъчен за каквото ни трябва…Когато наближихме селото обаче, по един от пътищата които извеждаха от него видяхме пет, шест деца и дузина жени подире им да бягат към близкият речен върбалак… Отзад ги настигаха неколцина на коне, с кавказки калпаци и извадени саби… Бяха черкези! Чували бяхме, че Султана дал съгласие за този кавказки народ, който иска от тях, да се засели мирно и кротко по нашенските земи… Ала тия видно не кротуваха!
Стоян Алтън нареди двама от четниците да останат с празните коне, а останалите препуснахме към насилниците… От начало черкезите сигурно ни взеха за селски пияници, които се правят на поборници. И те, с вдигнати саби се втурнаха към нас… Посичането им стана бързо, даже и те не разбраха как… Конете им се пръснаха из равното, а жените и децата бяха налягали скривайки се така във високата ръж… Наблизо ромолеше реката…
С Добрил слязохме от конете и приближихме избуялата ръжена нива- бяха ни живи ни умрели…
Пристъпих до една по-възрастна жена и я запитах:
- Како, има ли и други черкези в селото?…
Като ме видя с брадата и килимявката, жената се посъвзе, поуспокои и рече:
- Има, отче, много са…
- Колко много! - викнах,- дузина, две…
- Имат до две дузини… Грабят и насилват наред…
Стоян Алтън с коня, бе спрял до нас и слушаше…
- А чували ли сте нейде наоколо да имат лагер, да са направили стан… - запита войводата.
- Не сме чули, байо, - отвърна жената, - но се чуеше че са много… от де идат, не знаем… Чуждоземци са… Не са християни, поганци са…
- Како, - продължи Стоян, - заберете се всички и идете по върбалаците край реката… Ама нагоре, колкото може по-нагоре и далече… И никакъв шум ако искате да оживеете… А кога да се върнете в селото, сами ще усетите… Не бързайте за обратно!… Стойте по-дълго надалече… И скрити!
Алтъна ни викна да се съберем край него както сме си на конете и рече:
- Ще влезем в селото! Не можем да ги подминем тези хора, като виждаме в каква беда са…
На селския мегдан имаше напуснати поне петнадесет коня… Ездачите им се бяха пръснали по къщите от дето се чуеха писъци и викове за помощ. Виждаха се и конни черкези по сокаците…
Стоян викна на двама четници, като ги назова по име:
- Бърже съсечете жилите по задните крака на тези коне… Един да не остане прав…- Алтъна сочеше към свободните петнадесетина коня в края на хармана
После войводата се обърна към Добрил:
- Остани тук с неколцина да пресрещнеш тези черкези, дето ще излязат от къщите, за да си потърсят конете. А с теб, отче Мартине и другите… да подгоним конните черкези, тия по сокаците…
Слабовати и сухи, тия иноземци се биеха ожесточени и пъргави… Въртяха по две къси саби едновременно както си бяха на конете! По-лесни за съсичане бяха, ако са на земята… Ние така и сторихме. Един от нас съсичаше поне един заден крак на поганския кон. След като добичето паднеше, колкото и да ни беше жално, пробождахме лесно черкезина… Тия кавказци като че ли бяха родени на коне…
Сечта беше голяма!…
Погинаха и двама наши четници. Стоян Алтън беше леко резнат по крака, а на Добрил някой му беше хвърлил едър камък, та малко го наболяваше натъртеното рамо…
Когато селото утихна, на мегдана заизлиза народ, мъже и жени, и деца и старци…
И тъкмо тогава, на малко магаре от към съседното село Седларе връхлетяха две момчета, които едно зад друго яхаха ослето. Спряха се сред нас и като ме видяха мен с килимявката и брадата, викнаха през глас:
- Отче, идат още поганци… пазете се!
- От къде идат, чедо? - креснах.
- От селото, от другото село, от Седларе… Къщите са ги изгорили до основи…
- Колко са? - викна Стоян Алтън.
- Много са… ама много, много…
- Имат ли две, три дузини! - викнах и аз.
- Много дузини са, много…- викаше едното момче.
- Имат ли една стотица! - гръмна пак Стоян…
- Имат, байно, имат… може и повече да са…
Тогава Стоян Алтън завъртя два, три пъти коня си в кръг и крещейки рече на людете:
- Най-спешно, без бавене всички се пръснете извън селото, по горите, по баирите,
по близката планина… Минете само през домовете си да си вземете нещо за ядене и някоя дрешка и бягайте, бягайте без да се бавите по-далеч… И не си правете сметка да се върнете в селото, преди да са минали два дена… Сторете го, що ви казвам, ако щете да останете живи!
После войводата се обърна към мен и Добрил:
- Много са. Ще излезем на пътя да ги пресрещнем… Само че няма да влизаме в битка, ще ги подмамим да ни последват…Трябва да ни подгонят в посока Тодорини устища… Ще бягаме пред тях, ала ще гледаме да не ни изоставят… Ще гледаме да ни следват…
После войводата подири с поглед двама от четниците ни и им заръча:
- Веднага качете на конете си двамата ни посечени четници, братя наши! И препуснете най-свирепо към Вълчана. Да изкара цялата ни дружина веднага и стегнати за сеч, да препуснат срещу нас… И така, където се срещнем!…

***
След половин час конски галоп, вече бяхме на бърдото Солище. Вълчан отдалече ни беше съгледал. Две дузини от четата беше пуснал в обход, да минат отзад на черкезите. По една дузина беше разпределил от двете страни на поганците… Така ги вкарвахме сякаш в чувал…
Войводата Вълчан с неколцина излезе срещу нас в галоп. Това беше знак и ние, всинце да се извърнем с конете обратно и да връхлетим на черкезите… Така и сторихме. Тогава изотзад на поганците, се показаха и двете дузини наши четници. Появиха се и страничните ни момци…
Черкезите се спряха за кратко да се огледат какво им се случва, заобиколени от всички страни…и дорде да разберат, ги настъпихме на клане! Коне, хора и саби се смесиха в едно, кръв захвърча от всякъде. Ножове блестяха и се багреха в алено… „Аллах”, Аллах”, се чуеше във въздуха… „На ти Аллах”, отвръщаше гръмогласно Добрил и някоя глава отфръкваше на метри… Вълчан се биеше с трима, съсякох единия в гръб, а на другия му отнесох ръката…
Тогава видях Марко, нашият еничар… Въртеше огромен ятаган и посичаше черкезите на две през кръста… За такава сила не бях чувал. Бяха го наобиколили неколцина… С два скока ги приближих и „отнесох” двама през вратовете им. Ала един черкез успя да избие с малък боздуган ятагана от Марковите ръце… Аз веднага подхвърлих на Марка моята сабя, а с ножа в пояса ми проникнах дълбоко в хълбока на иноземеца пред мен… Последният се строполи, а Марко продължи да ги сече със сабята ми…
Покрай Добрила, отзаде му се биеше един по-дребен четник. Беше с кърпа на главата, видно да не се веят косите му… Въртеше изкусно къса френгия и пазеше гърба му… Ала едър черкезин някак си вдигна нашия четник на коня си и понечи в галоп да се изнесе с него от битката… Тогава всички чухме силен вик:
- Добрилееее…- Беше гласът на Добриловата Яна.
Едрото дете Вълчаново се огледа, осъзна от къде иде гласът, позна, че дребният четник зад гърба му е била Яна, прикрита като мъж да му пази гърба и с няколко скока настигна иноземеца с коня, който я отнасяше… С един замах на дамаскинята си сряза и двата задни крака на коня му… Животното се срина заедно с ездачите си… Едрият черкезин скочи пъргаво, ала докато да вдигне сабята си, Добрил го разполови надлъжно на две! От средата на главата, през пъпа, та до чатала чак между краката му… Двете половини се люшнаха в различни страни и се свлякоха в прахта.
Не бях виждал такова посичане на човек… Яна също скочи бърже, и се хвърли към Добрила. Той й отмахна кърпата да я види хубаво и я задърпа настрани… Но появиха се Магда и моята… Деница… Вълчан ги бе повел да помагат на ранените наши четници, а ако има и погинали, да ги изнасят настрани… Та тези две женуря поведоха Яна със себе…
Криви, прави, уморени, изпорязани - изтребихме черкезите до един…