ГАЙДА ТАШИ

Илия Еврев

Цял ден с бай Стефан скитаме по лов из дебрите на Коджа Балкан и чак по икиндия се спускаме право надолу по стръмния горист северен склон на Малкия Сакар, който ни посреща с прохладната си сянка.

Срещу нас се изправя Гурелка, милвана от лъчите на залязващото зад Сакара слънце. Тя е наметнала на плещите си чудна мантия, изпъстрена с разнообразни багри. Ниско долу в самите й поли, около които Герила се извива като змия, се зеленеят кичести ели, забулили двата й бряга. Над тях стройни тополи извисяват снаги високо, високо.

Пожълтелите им листа, озарени от блясъка на слънчевия залез, наподобяват милиони свещи, горящи върху огромни полюлеи. А нагоре чак до кръста на Гурелка се мяркат ярко червените петна на дивите круши и череши, като разпалени хайдушки огньове.

И смрадликата, пръсната на големи туфи по сипеи и поляни, червенее като разтопено желязо. Още по-нагоре стволовати явори и стройни буки с непокътнати още зелени наметала като тъмно зелен облак опират върхове в небесния похлупак.

Седнали да отдъхнем на малка полянка, с бай Стефан не откъсваме поглед от стройния стан на тази вълшебница Гурелка, която се сбогува вече с последните слънчеви лъчи.

- Виждаш ли ей там оная скала, дето се издига на изток от Гурелка? Казва се Гайда Таши - бай Стефан нарочно натъртва на името Гайда Таши, за да привлече вниманието ми към своя разказ. - Виждаш ли добре ония червени петна на скалата? Казват се кървавите камъни - следи от човешка кръв. Преди много, много години Гюлеменският бей убил на това място един момък - върбичанин.

Като се убеждава, че го слушам вече с внимание, бай Стефан продължава:

- А оная лъка до самата река се нарича овчаровото пладнище. Там са слизали да пият вода и там са пладнували билюците на върбишките овчари. На тази лъка са расли шест големи бряста. Грамадни били клоните им и като чадър покривали цялата лъка.

Старите върбичани помнят тези брясти, но никой не помни кога са били посадени. А са били посадени от човешка ръка - християнска. Четирите били наредени в права линия по на петдесет разкрача един от друг по дължината на лъката. Другите два напреко на същото разстояние по ширината на лъката и така образували кръст.

Когато турците са завладели Преслав, калугерите от Патлейна избягали насам и на това място построили нов манастир. Малко по-нагоре от лъката над шосето и днес се виждат каменните му зидове. Главата на Хаджидимовата чешма е взета от старата манастирска чешма.

Близо триста години преживял този манастир. Различни са преданията за неговото разоряване. Едни твърдят, че бил опожарен и калугерите изклани, а други - че в чумавите години калугерите измрели и манастирът запустял.

Останали само брястовете да напомнят, че тук някога е било свято място. След време това място станало овчарско пладнище.

А там, дето Герила прави големия завой, шест каменни корита с дъна, като че ли изгладени от човешка ръка, и днес служат за белилка на върбишките моми и невести.

Всяко лято та дори до късна есен те идват тук да избелват даровните си платна. Водата е бистра като сълза и се виждат дъната на вировете като в огледало. Щом водата се затопли и мечката се окъпе в Балкана, момите започват да се сдумват за белилка.

Сутрин, издигне ли се слънцето на една копраля над Султанските гробища, на мегдана край църквата се сбират моми и булки, едни задянати с пъстри котленски цедилки, други с кобилици на рамо, накичени с градински цветя, със смехове и песни тръгват към белилката.

Там цял ден ехтят бухалките и моминските песни, а гавне ли слънцето зад Малкия Сакар, започват да събират платната и пак със смях и песни се прибират във Върбица.

И това продължава всеки хубав летен ден до жътва. Мине ли харманът, белилките продължават та чак до късна есен къде Малка Богородица, докато застине водата.

Отколе нявга първа мома във Върбица по хубост и дарба била Върбина. Стройна като бука била снагата й. Очите сини като трънкосливка, а косите светли като коприна. Но това, което я отличавало от всички моми в селото, била дадената й от Бога дарба.

По-хубаво от славей пеела Върбина. Запеела ли на нива, гласът й се понасял като зефир над полето и всичко спирало да слуша. А когато запеела на белилката, замлъквали не само кавалите на овчарите отсреща, но и птиците пойни с притаен дъх слушали песента й, що се леела като планински ручей.

Луди лудеели по нея не само върбишките но и всички Герловски ергени. Много ели изсекли върбишките овчари и много хурки направили за нея, ала Върбина приела само хурката на Пендо чобана и нему дума за вярност дала.

А какъв момък бил Пендо. И той като Върбина имал дар, от Бога даден. Засвирил ли с гайдата, вятърът затихвал, всичко живо притаявало дъх и над долини и върхове като пролетен вятър се разливала със звуците душата на Пендо.

Дойдела ли овчарската сянка на три стъпки откъм Гурелка и Бялград, с приведени глави надолу се спущали овцете и цялата околност ехтяла от гласовете на хлопки и медници. Щом Пендовото стадо стигнело до манастира, се понасяла и свирнята на гайдата, а момите се залавяли на хоро докато капнат от умора. Платната им пресъхвали, а стадата изгладнявали.

Всеки ден Пендо носел на Върбина цъфнал планински здравец, а тя го закичвала с китка от шибой. Никой от село не завидял на любовта им. Всички виждали, че Пендо и Върбина са отредени един за друг за своя радост и радост на цяло село.

Ала зла орисница имал горкият Пендо. Един празничен пролетен ден на хорото във Върбица беят на Кюлемен, братовчед на Герая, зърнал хубавата Върбина и оттогава започнал да лудее по нея.

Хабер проводил, че сватове ще изпрати да я искат, а не съгласи ли се доброволно, хората му насила ще я отвлекат. Но Върбина на хабера му отвърнала: “По-лесно ще на въже увисна, отколкото вяра да си променя”.

Разбрал беят, че всичко е заради Пендо чобана и влязъл под кожата на Герая да разтури и овчарското пладнище, и белилката моминска.

Един ден още призори на пладнището пристигнали много бейови чираци с брадви и топори. Започнали да секат манастирските брястове. Три дена брадвите и топорите ехтели над пладнището и по долината на Герила.

Падали един след друг тези великани и стволовете им покрили цялата лъка. Никой не дръзнал клонче да вдигне от тези дървета. Всичко изгнило на място и било отнесено от пороите. Престанали да пладнуват там стадата.

Дълго време не идвали и момите на белилката, която глъхнела пуста и самотна. Щом овчарите напоели стадата си, откарвали ги да пладнуват нагоре под кичестите габъри на Бялград. А Пендо, запладнел ли стадото си, се изкачвал на скалата, сядал там и по цели часове свирел. Тъжни и протяжни свирни се носели из долината на Герила.

Но постепенно всичко като че ли се забравило и след жътва момите пак тръгнали да белят и гайдата на Пендо започнала да свири по-весело. Отново започнали да се вият предишните кръшни хора и момите се връщали с песни в село.

Било в деня преди Малка Богородица. Момите заприбирали по-рано платната и бързали за село да се подготвят за празника. Пендо като всеки друг ден продължавал да свири, унесен в свирнята.

Момите не били стигнали още големия завой до Кочовия ясак, когато отекнал в долината пушечен гърмеж. Момите се стреснали, спрели, ослушали се.

Втори гърмеж не последвал. Дълго време стояли изтръпнали и напрягали слух да доловят звука на гайдата, но чували само буботенето на Герила.

Там в шубраците под скалата още по обяд дошъл с пушка и се скрил Кюлеменският бей. Избрал си той добро място и чакал докато момите напуснали белилката и тръгнали за Върбица. Прецелил се добре. Гръмнал и улучил Пендо право в сърцето.

Като побит сноп, духнат от буря, паднал Пендо на скалата. Търкулила се гайдата надолу по стръмните сипеи и като се търкаляла, продължавала да издава тъжни звуци.

И в тези звуци душата на Пендо изрекла проклятие над злодея. Бликналата от сърцето на Пенда кръв обляла скалата. Петната от кръвта на Пендо и до днес не са изчезнали и още се червенеят. Пролятата невинна човешка кръв нищо не измива.”

Бай Стефан ми подава бинокъла си. Виждам върху скалата тъмно червени петна, наподобяващи цвета на засъхнала кръв. Бай Стефан е привършил разказа си.

Слънцето отдавна се е сбогувало с хубавицата Гурелка. От пазвите на Балкана се спуща мрак и долита вечерният есенен хлад. Върховете потъват в синкаво сив здрач, а ние крачим бавно по пътя за Върбица.