Борис Цветанов

Всички в отдела наричахме леля Добринка „българската мис Марпъл”. Пред очите ни разплете няколко объркани криминални случая ей така, както си плетеше терлички за внучетата. Самата тя пък, станеше ли дума за Агата Кристи все си я наричаше „адашката” - агата значи добра.
Всичко започна с една нейна реплика „разочаровахте ме, момчета” от нея по наш адрес, след което ни даде следата, за която ние от екипа бяхме слепи. После стана „мис Марпъл”, а дотогава просто съпругата на колегата бай Михаил. Едно корумпирано ченге го застреля, та се наложи няколко пъти леля Добринка да намине в отдела.
Седи си тя при началника, а при него Аврамов дом - влизат, излизат, но нали си е наш човек, говори се пред нея, не я молят „да излезе за малко”. По това време разследвахме едно жестоко убийство в стопански двор в близкото село. Убит бе пазач. Брутално. С цепеница. С един удар. Докато разпрягал кончето. Посред бял ден. Но беше времето на шпицкомандите по ликвидацията на кооперативните стопанства. Шестима души имало мотаещи се из складовете и машините, но никой нито чул, нито видял… Че беше един от тях -ясно, но кой? Всички и никой както гласи една максима за полицая.
„Питайте кончето”- обадила се по едно време леля Добринка, но никой не й обърнал внимание. Когато на другия ден отново при началника приказвали за случая, та пак „питайте кончето” рекла и поклатила глава: „Разочаровахте ме, момчета, не съм изкрейзила… Идете пак до конюшнята, където пазачът е разпрягал кончето. Жега е, естествено е да разпитвате хората отново там навън. Сложете масичката и столовете до прозорчето на конюшнята, вътре нека да е кончето, дайте му храна… И ги викайте един по един ония шестимата… питайте каквото ви падне, чакайте кончето да ви каже кой е убиецът… ”
Сега загряхме. После, докато разпитвах петима, кончето кротко си хрупаше тревичка. И като дойде шестият изведнъж пощуря… Оставаше само да го закопчая и да успокоя кончето…
И леля Добринка стана българската мис Марпъл.
Все по това време стана ужасно убийство на деветгодишно момиченце.
Един ден като ходила до гроба на бай Михаил, леля Добринка забелязала млада жена цялата в черно. Носила хубавичко домашно плетено пуловерче. Детско. Поднасяла го към дървения кръст на пресния гроб и нареждала: „Захладя, миличкото ми, сигурно ти е студено долу. Толкова си го харесваше това пуловерче, още като го плетях ти харесваше, не можа да си го поносиш, за пръв път го облече, миличко, Боже…”
Приближила леля Добринка, сърцето я заболяло - от снимката на кръста гледало момиченце като кукличка.
Прегърнала жената, разбрала че и тя носи мъка, май по-голяма от нейната. Заплакали си двете. „Калинка се казваше - ридаела непознатата… като калинка беше тиха и добричка”. Намерили я в храсталаците близо до шосето, дори неприкрита… просто захвърлена… Не се била върнала от училище. До късно вечерта все се надявали да е при приятелки. Обадили се, никъде нищо. Съобщили в полицията. А там вече били намерили трупа. Някой се гаврил с момиченцето, удушил го, докарал го с кола до мястото, където го захвърлил като ненужен парцал… „Човек ли е този, дето го е направил, сестро - плачела жената, - ами господ не вижда ли, полиция няма ли, сестро?!” „Жена съм на полицай, миличка - отвърнала леля Добринка - вдовица на полицай…” Прегърнали се, пак си поплакали. „Захладня - казала жената, - та й донесох това пуловерче, ще го оставя на гроба да ? топли, кой знае колко е студено там долу…”
Съвсем се била предала… мислела си леля Добринка, а по това време дошъл млад мъж, едва откъснал от гроба жената, после разбрала леля Добринка че това бил брат й. Така пуловерчето останало в ръцете й. Понечила да го остави на лъчезарното момиченце от снимката, но видяла някаква циганка да се върти наоколо. И да гледа едно особено. Не приличала на жалеща. И Добринка не оставила пуловерчето. Взела го със себе си. Да го върне на жената другия ден. Като се прибрала хвърлила едно око на плетката. Нещо я тормозело. Взела лупата на бай Михаил, сантиментален спомен, когато като студенти си говорили с него за Шерлок Холмс и си купили лупа… Огледала пуловерчето. И открила няколко косъмчета от котка. Повечето жълти. Имало и бели.
На другия ден споделила с приятелката си по мъка, че сърце не й дало да остави пуловечето на гроба, казала й за циганката. Но не върнала пуловерчето. А и жената не попитала, топяла се от мъка с часове. Тогава я попитала имат ли у дома котка. Нямали, защо да мъчат животинката, теснотия, тя, мъжа и братчето на Калинка… Иначе момиченцето обожавало котките, по цял ден си играело лятно време на село с котките на баба си… Поплакали си пак, а леля Добринка запитала дали пък брат й
няма котка или някой друг близък… Ами един братовчед, отвърнала жената, Коста Андреев, адвокат, жълто-бяла, на райета, кротък човек, самотник, разведен бил, деца нямал… Добър адвокат ли е, попитала леля Добринка, щото сега й трябвало адвокат, по убийството на съпруга й имало нещо за което й трябвало консултация с опитен адвокат…
Бил там и братът на жената, казал ласкави думи, дал й телефона. Позвънила леля Добринка още вечерта. Така и така, много ми трябва добър адвокат, чух хубави думи за вас… Уговорили си среща в едно кафене. Усетила там, че адвокатът внимателно я наблюдава, направо я изучава, но се направила на дръж ми шапката, както после казваше. После обърнала една водка на екс, след нея кафето, дала знак на сервитьорката да повтори поръчката и хванала бика за рогата: Така и така, искам да го тикна в дранголника убиецът на мъжа ми. Какви са шансовете. Знам го кой е, но полицията вика няма доказателства. Откраднах негова обувка, кръв по нея, кръвта на мъжа ми. Ходила съм в лаборатория за анализ… Мъжът ми бе убит с нож… Адвокатът внимателно слушал, мълчал, а когато и леля Добринка млъкнала въздъхнал от тежка по тежка: Май много филми сте гледали, госпожо… Тия работи могат да ги замажат и най-посредствени адвокати. Всеки съдия ще приеме аргументите ви за несъстоятелност на уликите. Даже може да се докаже, че това са умишлено подхвърлени фалшиви улики, за да бъде оклеветен… обвиняемият.
Сега тежко тежко въздъхнала леля Добринка и разтворила голямата си чанта да плати. Адвокатът се опитал да я спре, кавалер бил той, но леля Добринка отвърнала, че тя го била поканила и небрежно оставила разтворената си чанта на масата, а там най-горе - в найлонова кесия пуловерчето на Калинка и в друго малко пликче космите от котката. И още - полицейска значка… Не гледала, но усетила, че адвокатът пребледнял…

*
На другата заран жената, която ходела да чисти у адвоката, го намерила - отровил се като преди това изпил достатъчно количество алкохол.
Както и очаквала леля Добринка, възмездието не утешило майката на Калинка. Не попитала за нищо, когато й върнала пуловерчето, но й се сторило, че разбрала всичко…

*
Разбрали и в полицията.
Не в нашия отдел.
Дошъл в дома й един лъскав, много ги мразеше тия, дето като кокони се грижат за външния си вид, имаше и такива, дето се парфюмират - „немъже” им викаше. Та оня я поканил на кафе - в „близкото бистро”, рекъл.
Там леля Добринка му казала, че ако не водят сериозен разговор, то не можело да е на кафе и поискала уиски. Обърнала на екс първата чашка и се вгледала в лъскавия: „Давай сега”. И оня почнал: „Ти какво - правосъдие ли ще раздаваш?! Да не си Майк Хамър?” „Ооо, ти пък да не си чел Мики Спилейн?!”- присмяла му се нашенската мис Марпъл. Оня го ударил на загриженост: „Ние в министерството…” Не му дала да приказва повече: „Там в министерството ти като съберат запетайките, почват да одумват точките… Иди си там в министерството и им кажи на ония, по-лъскавите от тебе: не ща им нито парите, нито ордените, нито медалите… Не съм раздала правосъдие, оня мръсник сам се осъди, ако питаш мене - малко му беше… Помогнах му, вярно, но то е защото и съдебната ви система е такава лъскава и обратна… А пък самите вие дали бихте могли на почитаемия съд да му дадете достатъчно за осъждане годни доказателства!”
Лъскавият пак решил да го удари на чувства и занареждал „Ние в министерството, като помислихме за вас и двете деца на бай Михаил…”
Леля Добринка станала: „От кога пък мъжът ми ви стана бай Михаил! Ако някой от вас дойде у дома, ще го застрелям!”.
И напуснала кафенето.