КРЪСТЪТ

Янко Стефов

Събудих се лек като перушина. Ужасното главоболие най-после беше престанало и очите ми гледаха бистро. На пода като огромен кръст лежеше сянката на прозореца. Яркото балонче на слънцето трептеше над тополката, която надничаше в стаята ми. Между гъстите й клони се гушеха десетина птичи гнезда, където се боричкаха и вдигаха врява тумба рошави врабчета. Рядко профучаваше кола по улицата, защото тя беше накрай града и извеждаше на голо поле. По нея от сутрин до вечер пърпореха моторетките на въдичарите. Реката беше близо и, когато духнеше западният вятър, донасяше крякане на жаби и дъх на подмоли.
Отхвърлих завивките и скочих на крака. Слабостта бе ме напуснала и се чувствах толкова лек, сякаш бях безплътен. Зарадвах се, че съм оздравял, подсвирнах с уста и тръгнах да се измия в банята. В къщи нямаше никой, наоколо тегнеше странна тишина. По пода се търкаляха изпотъпкани цветя и миришеше някак особено. Къде ли бяха отишли старите, жена ми, детето?… В този момент ги нямаше, а колко исках да им се похваля, че вече съм здрав. Сигурно нарочно са ме оставили сам, за да спя на спокойствие.
Завъртях крана, водата шурна, но не чух никакъв шум. Интересно, а ако съм оглушал от високата температура? Не беше за чудене, термометърът показваше над 40 градуса! Как ли съм оживял ?!.
В кухнята се натъкнах на варено жито, ситни бонбонки и няколко кравайчета с недогорели свещи по тях. „Кой ли беше предал Богу дух” - помислих си аз, намазах кравайчетата с мед и лакомо ги излапах. След болестта организмът ми беше заслабнал и се нуждаех от силна храна. Колко дни съм лежал болен - нямах представа. Помня само, че три часа устисках на стадиона под студения дъжд. Имаше защо - нашите играеха с „Милан”! После пред „Стария сом” ме срещна Тотю Малешков.
- Както сме вир-вода, ела вътре, да му ударим един-два коняка в чест на победата! Хем ще се стоплим, хем и дрехите ни ще изсъхнат на гърба. Виж какъв потоп е на улицата!
Без много да му мисля, хлътнах с Тотю в кръчмата. Колко сме пили, не зная, но когато си тръгнахме, дрехите ни наистина бяха напълно изсъхнали. Прибрах се в къщи, нашите вече си бяха легнали. Тихо-тихо се мушнах под юргани, за да не събудя жената и детето, но не можах да заспя веднага. Сякаш бях попаднал в менгеме, с което някой искаше да сплеска главата ми. Повече нищо не можах да си спомня. Сигурно съм спал дълго и ето, че се събудих.
По стълбището личаха следи от множество стъпки. Изглежда у нас бяха идвали много хора. Защо ли ? Не съм усетил никой от тях. Едва-едва тънък като игла спомен пронизва паметта ми - гласът на жена ми, който казва:
- Божичко, целият гориш ! Имаш над четиридесет градуса… Отивам да викам „Бърза помощ”.
И толкова.
Слязох на двора, очаквах да срещна някой от нашите, но и там нямаше никого. Чудно, къде ли са се измели всички… Портата беше широко отворена. От нея водеха следи от кола. Какво ли е търсила тя у нас, в двора! Отдавна нямахме даже ръчна количка - не ни трябваше. Отидох да затворя портата и някакъв лист, залепен на нея, ме закова на място. Там пишеше… Но това беше некролог… за мене! Боже мой, кой идиот се е пошегувал така просташки! Ами ако го видят нашите, сигурно ще припаднат. Опитах се да го отлепя, но не успях. Дори не почувствах допира на пръстите си до дъската. Изплаших се и си помислих „Има си хас да е вярно това, което пише тук!” След кратко боледуване почина нашият любещ син, баща и съпруг… еди кой си т.е. аз. Целият свят ми се видя объркан. Нещо трясна в мене и изведнъж прочух. Тишината се свлече в краката ми като дрипа. Тръгнах несвестен по улиците.
На колоната за афиши чернееха още некролози с моята снимка - излязъл съм един ухилен, сякаш се подигравам със самия себе си. Невероятно, в смъртта изглеждах жив, усмихнат и весел, надмогнал безконечните грижи, които хората сами си създават. Да вървят по дяволите, никога не съм се чувствал по-жив, отколкото сега. Нека светът ме смята за мъртъв. Аз напук него ще живея!.. Гърлото ми се напълни със сълзи.
Изведнъж изтръпнах. По страничната улица идеше моят шеф, този път пеш, без лъскавата си кола, стиснал в ръце огромен букет. „Тъкмо навреме - помислих си аз. - Сега ще му обясня, че съм бил болен и затова съм отсъствал от работа”.
Началникът се приближи, но като че не ме видя. Изпречих се пред него и, о небеса!-премина през мене и продължи да крачи нататък по улицата. Сякаш не съществувах. Изведнъж проумях, че съм безплътен. Странно! Докато се обърна, пред мене изникна една гърбава бабичка, наша съседка. Помислих с надежда: „Дано тя ме забележи!” Уви, бабичката също ме прегази с изкривените си от старост крака и дори не ме усети. Само чух как мърмореше: „Горкичкият! Отиде си без време от тая пуста плевмония!..”
Сърцето ми заби лудо, до пръсване. Все още смятах, че това са видения от болестта или сън, от който не можех да се събудя. Страшно се ядосах на хората, че не ме забелязват. Спъвах ги, удрях ги, псувах ги дори, но те така и не реагираха. Омръзна ми тази нелепа игра. Какво да направя, в края на краищата исках със сигурност да разбера жив ли съм или не.
Някакъв пес ме подуши и жално заскимтя. Приклекнах и го погалих. Животното потръпна и източи шия, като че ли се канеше да завие. Дъхът му ме опари.
- Кажи, приятелю, - рекох му, - жив ли съм?
Песът ме погледна с влажни очи. С очи на обиден човек.
- Защо плачеш, приятелю? - Отново го погалих. - Нима не различаваш живите от мъртвите?!
Кучето извърна глава и изръмжа. Две жени, които безгрижно премятаха в ръце чантичките си, уплашено изпискаха. Надут тежкар затърси камък да го замери.
- Да се махаме оттук, друже! - рекох му. - На тази улица хората са лоши.
Животното ме разбра и тръгна след мене. Стигнах накрай града, където се простираха гробищата. В долния край видяхме множество, струпано около прясно изкопан гроб. Бутнах леко кучето и прескочихме оградата. Приближих от любопитство. Втрещих се, когато видях моят началник, който държеше реч пред насъбралите се и често споменаваше името ми. Прескочих няколко гроба, за да виждам и чувам по-добре. Началникът изсипа толкова хвалебствия за мене, каквито не бях чувал през целия си живот. Боже мой, чудни хора са тези над мене! Значи, трябваше да умра, за са чуя най-после добра дума от шефа си… Защо е пестил добротата за мене приживе? Не знам. Може би пък началниците да разсъждават така: най-добрите подчинени са мъртвите. А живите са лоши, така ли, шефе ? Но той не можеше да ми отговори, защото не ме чуваше, увлечен в патетичната си тирада. За мене, за добрия мъртвец. Гледах шефа, гледах ковчега, в който наистина бях положен аз, затиснат от камара цветя. Захлупени върху трупа ми, безутешно ридаеха жена ми и майка ми. А малкото ми детенце хленчеше:
- Стани, бе татко! Искам да ми купиш колело…
Погледнах още веднъж в ковчега - нямаше грешка. Там наистина лежах аз. Засилих се и скочих в гроба.

И се стреснах. Бях целият плувнал в пот. Наведена над леглото, жена ми се усмихваше през сълзи. Майка ми промълви:
- Слава тебе, Господи! Най-после дойде в съзнание.
Тя излезе и след малко при мен в кревата се мушна синчето ми. Сякаш ангелче небесно ме изнесе от дълбоката бездна, в която бях попаднал. Отворих очи. Слънцето блестеше ослепително над тополата, но кръстният знак на пода беше изчезнал.