ДИАЛЕКТИКА

Никола Герджиков

ДИАЛЕКТИКА

Отлитат бавно мислите нанякъде…
Убягват ни, оставят ни сами:
да слушаме край нас гласа на вятъра,
да гледаме дъждеца как ръми,

да трополим със пръсти върху масата,
до призори в разсъница да бдим,
да сменяме бутилките от касата,
да вдишваме цигарения дим,

да чакаме отишли си приятели,
да вярваме в отминалите дни,
да бъдем на безмълвното слушатели,
да чувстваме Земята как кръжи…

Отлитат много мигове на вятъра…
Изнизват се, оставят ни сами
на камерната сцена на театъра
да доиграваме застинали съдби.


КОМБИНА

От пролетта
до след като премине зимата,
в съдружие се водим
неразделно тримата:
бохемът вътре в мен
и малко беладжия,
и лоцманът пак в мен
главен и за кормчия,
и аз - избран
от двамата за капитан.

И търсейки
поличба или верен знак
си плаваме
сред този бурен океан
понякога напред,
по-често на зиг-заг.


ОБЛАК

Ех, моята душа отново
пирува до забрава.
Пирува с мисли, чувства, слово…
Но облак се задава.

А тя го среща с думи дръзки:
„Чуй, облако, приятел,
макар да ни обливаш с пръски,
ти също си мечтател.

Макар да хвърляш мокра сянка,
ти същото обичаш -
сред синева и галещ вятър
под слънцето да тичаш.”


ПРЕД КЪЩАТА НА ДЕБЕЛЯНОВ

Там дето се кръстосват куп речици,
там дето времето почти е спряло
за кой ли път пак група ученици
стоят пред къщата на Дебелянов.

За кой ли път и аз стоя пред нея
и пред лицето с унес тих огряно.
Там вкаменена сякаш че от фея
ни среща майката на Дебелянов.

Пак търся с поглед цъфналите вишни,
и малкия безгрижен още Динчо
дали от някое местенце скришно
към мен по детски тайно не наднича,

и младия бохем-страдалец Димчо,
и подпоручика с кървяща рана,
и майстора на словото лирично,
и нежната душа на Дебелянов.

Поете, майка ти все още чака
да се завърнеш в бащината къща.
Не идваш ли понякога във мрака
щом тихи пазви тиха нощ разгръща?


ЕКСПРЕС „ЖИВОТ”

Резервирай ми, моля Те, място
и за утре в експреса „Живот”.
Да пътуваш е страшно приятно!
Да се носиш под синия свод!

Да се носиш през утрини тихи,
да се носиш през жарещи дни
и по лунни пътеки, през щрихи
от житейските пъстри страни.

Запази ми место до прозореца.
Там и масичка има, нали?
Още нещичко, дребничко, моля Те,
лист и молив на нея сложи!


НАШАТА ПИЕСА

Ти си мойта любима актриса,
аз съм онзи на първия ред.
Теб Съдбата в афиша те вписа,
а на мен ми предложи билет.

И така, омагьосан от тебе,
със проточен до скъсване врат,
близо двайсет години те гледам
и не искам да има антракт.

Тръпнат парещо в мен сетивата
от минутката първа през май.
Режисьорко, не спирай играта!
Нека бъде пиеса без край!

Ти си мойта любима актриса.
Всичко, всичко ще бъде наред!
Както винаги, до бенефиса
ще съм тука, на първия ред.


ПЪТУВАНЕ

Пътувам от вчера към утре
подобно на всеки от вас.
Събуждам се някъде сутрин,
подхвърлям си: здрасти! - на глас

и тръгвам напред, няма начин
да тръгнеш обратно, назад,
макар че далеч по-удачно
е, знаеш, да бъдеш по-млад.

Та тръгвам напред да пътувам,
от вчера към утре цял ден.
Работя, говоря, флиртувам -
все има с кого покрай мен.

Но главното, важното, крача -
и днеска по пътя поех.
Закусвам с една неудача,
обядвам със някой успех,

обръщам едно след вечеря
и после… о чудо, нощес
от днеска - пак станало вчера,
от утре - пак станало днес.


ИНДУЛГЕНЦИИ

Ще дойда сам
греха си да разкрия.
От капки срам
челото да изтрия.

Ще моля аз
за прошка милостива
с невинна страст,
която ми отива.

Но аз съм слаб
и къса - паметта ми.
От божи раб -
откъсва ме плътта ми.

И утре пак,
пиян от светлината,
ще бъда в крак
с порока на Земята.

Така човек
смирено търси прошки
преди и след
греховни дни и нощи.


ЧЕРЕША

Не огромна, столетна секвоя -
аз съм малка череша до нея.
Мен ме плашат студа и пороя.
Дървоядът над мене се смее.

Нямам вид, не събирам възхита,
не достигам почти до небето,
аз съм малка череша, но имам,
имам плод, откъснете си, ето.


ПОРОЙ

Ах как валят! Ах как валят, валят
пак месеци, сезони и години…
Какъв е този странен занаят
със себе си дъжда им да попиваш?!

И няма ден, и няма даже нощ,
в която да избягаш от потока.
Вали… Попиваш с цялата си площ…
И ето те - почти до кости мокър.


ВЪГЛЕНИ

Като преспи застават на пътя ни
много дребни човешки сръдни,
топки нерви до болка опънати
или даже кълба от злини.

Ех, защо ли така се ядосваме?!
Ей къде е проклетата Стикс.
Уж сме умни, кого баламосваме?!
Тя от нас отстои все на миг.

Ех, защо сме така невъздържани -
кибритлии с фитил доста сух?!
Та след миг - ей ни съскащи въглени
в преспа Богу предаващи дух.


ПОД ДЪГАТА

Обвити от зелена слава
или от пурпурната власт,
или от златните богатства,
или от алената страст,

или от розовата радост,
или в надежда ярко бяла,
или от жълтата омраза,
или в небесносиня вяра

за дълговечни все се мислим.
А сме мастилени петна
преди да ни попие листа
под пъстроцветната дъга.


ПЧЕЛАТА

Защо не спират тези дъждове?
Защо валят?
Защо не спират?
Над облаците чувам гласове.
Какво мълвят?
Не ги разбирам.

Къде са наште вчерашни тела?
Къде са те?
Не се ли знае?
Каква е тази дразнеща пчела?
На Времето пчелата май е.

Изсмуква бавно нашия нектар.
В пчелина прашен го събира.
Кому е нужен във пчелина стар
медът със цвят на тъмна бира?!

Какви все пак са тези гласове?
Нима на ангелската стража?
Защо не спират тези дъждове?!
Пчелата няма да уплашат.


С ВЪЗДИШКА

Когато в мен отмине срока
на пъстрата добра магия
и рана - даже не дълбока -
превърне ме в един от тия,

които болката избира,
за да покаже на света,
че тя сестра е на всемира
и майчица на мъдростта,

тогава в мен една въздишка
разсипва се със сипкав звук
и към света вестта разплисква,
че болката сега е тук.


СРЕДНОЩНО ОТКРОВЕНИЕ

Предпочитам среднощните истини,
споделени на мътна глава.
Аз не вярвам, че утрото, видиш ли,
е по-мъдрият брат на нощта.

Мъдростта е една философия
на надежди, любов, драматизъм
от съмнения с много условия,
а пък утрото - чист прагматизъм.


СЛЕД ТРИДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ

на баща ми

Помня, разбира се.
Споменът жив ми е.
Татко, бях толкова млад!
Но със годините
вече настигам те -
сякаш сега си ми брат.

Боже, животът е
пустош без близките -
раничко май го разбрах.
Боже, урокът бе
толкова истински,
че го проклинах до грях.

После погълна ме
Твоята мелница -
ние й казваме - свят.
Да, но щом мръкне се
изневиделица
спомени в мен се тълпят.

Често припомнят ми
тъжно-безумните
дни преди трийсет и пет.
Помня, без корени,
татко, почувствах се
в първата сутрин без теб.

После, разбира се,
времето плисна ме
в този живот многолик.
И със годините
вече настигам те -
днес съм почти твой връстник.


НАЕСЕН

Звучи самотен контрабас
в душата ми наесен.
Със своя нисък плътен глас
Припява бавна песен.

Във нея няма остър звук
и няма дисонанси.
Тя шепне: „Есента е тук
със жълтия си дансинг.

Но в ритъма на моя джаз
поклащат се листата -
човече, важният съм аз,
не външната позлата.

Щом още в своята душа
ти носиш тази песен,
недей да мислиш за тъга!
Какво, че вън е есен!”


***
Ще дойде ред за нас
и ние, безтелесните,
пак ще се гмурнем
във костюми от тела
сред океана от кристална синева
и пак ще се заслушваме
на птици в песните.

И пак на сенокоси
мириса ще вдишваме,
и пак ще бъдем галени от морски бриз,
ще се отдаваме на някой свой каприз,
и ще се любим
с настървение на хищници.

И пак ще падаме,
ще ставаме, ще тичаме,
и ще бохемстваме,
ще скитаме, ще бдим,
и пак ще шепнем,
ще говорим, ще крещим,
ще се вълнуваме,
ще плачем, ще обичаме…

Така ще бъде,
но костюмите с годините
ще се развличат,
мачкат,
губят своя цвят,
ще стават демоде за този моден свят
и ние,
безтелесните,
ще ги събличаме.


***
Аз не зная защо е така,
аз не зная, не зная, не зная,
но протегна ли в мрака ръка -
имам чувство, че стигам безкрая.

Аз не зная защо е така,
аз не зная, не зная, не зная,
но усетя ли в мен любовта -
имам чувство, че вече съм в Рая.

Аз не зная защо е така,
аз не зная, не зная, не зная,
но усетя ли в мене тъга -
трябва стих да напиша. Така е.


***
Когато старото корито
полегне някога на док,
ръждясало, тук-там пробито,
и с попрогнил отдясно борд,

когато тръгне капитана
към кръчмата, но вместо грог
или пък вино - цяла кана -
поръча само чаша сок,
тогава всичко става ясно…

Онези славни времена
са минало. В света е тясно.
И нови корабни платна
на нови кораби - развято -
ще гонят жаркото си лято
и свойте славни времена.


НА СТАРОТО ИГРИЩЕ

Старо футболно игрище.
Бяла топка. Две врати.
Ти вратар си. И защитник.
Нападател. Всичко - ти.

Срещу тебе е Живота.
По игрището - борба.
Но, освен на трите поста,
той играе - съдия.


***

на моите приятели

Кой ще дойде със мен
да пируваме?
Да обръщаме чашите пълни със смях?
Кой ще дойде със мен
да пируваме?
Ето, в гърлото първата вече излях.

Кой ще дойде със мен
да пируваме
над отминали страсти, любови и грях?
Кой ще дойде със мен
да пируваме?
над отминали пирове с буйства и смях?

Кой ще дойде със мен
да пируваме
над очаквани болки, беди и тъга?
Кой ще дойде със мен
да пируваме?
над очаквани празни на пира места?

Кой ще дойде със мен
да пируваме?
Да обръщаме пълните чаши със смях?
Кой ще дойде със мен
да пируваме?
над стаения вътре в душите ни страх?

Кой ще дойде
през смях
да тъгуваме?


В ПЛОВДИВ

Отново насаме със себе си
кръстосвам улички познати
и мислите ми като с гребенче
приглаждат чувствата, и знам че

когато някога не мога
да бъда сигурен във нещо
или пък дяволска тревога
пристяга ме в железни клещи,

или всеядната безбрежност
ми вдъхва помисли лютиви,
или пък алчна безнадеждност
ограбва моите мотиви,

тогава насаме със себе си
кръстосвам уличките пусти
и мислено приглаждам с гребенче
разрошените свои чувства.


ПЯСЪЧЕН ЧАСОВНИК

Изтича, изтича проклетият пясък…
И горният конус на кухо ехти.
А долният в пясъчно-матов отблясък
поглъща секунди, минути и дни…

Търкалят се дребни наглед песъчинки…
Но всяка една е търкалящ се миг
изпълнен с надежди, изпълнен с причини,
че може и той да е с нещо велик.

И всяка една се превръща във спомен…
От спомени долният конус пращи.
Изтича животът със пясъчен ромон…
Изтичат секунди, минути и дни…

Изтича животът с отминали чувства…
С пренесен в албума ни шепотен смях…
Кога ли за пръв път това го почувствах?
Кога ли за пръв път това го разбрах?


***
Стиска свои спомени
в шепички душата ми.
Болчици оголени
тихичко болят.
Но една от всички тях
аромат придава им.
И от нея пак разбрах
без да ме е яд.
Всичко има своя ход.
Търсиш нещо, искаш го.
Хапваш сочния му плод.
Бориш се с огризката.


***
И тази вечер не заспива
самотният щурец навън.
И под презряващата слива
опъва лък със сипкав звън.

И тази вечер си отива…
Сред водопада от звезди,
в нощта упойващо красива,
със щурчо още някой бди.

И своя лък и той опъва…
Скрипти виолата - душа.
И мятат се като пъстърва
на бързей мислите в нощта.

И тази нощ след час ще свърши…
И ние, щурчо, ще поспим.
Но туй в душата няма свършек.
Ех, в още нощи с теб ще бдим.


***
Поживях в насмолените делници.
В тях полепваха моите чувства.
Поживях сред всеядните мелници,
за които гладът е изкуство.

Поживях и във кулите пясъчни
с изградени от мене основи.
Прекосих и морета от парещи,
като щастие остро, отрови.

Бях отшелник на няколко острова.
Робинзон с поглед вперен за кораб.
Без да знае, че всъщност и кораба
е един, просто движещ се, остров.

Хвърчила често пусках по вятъра,
понашарени с думички доста.
Още работи вършех на вятъра…
Но така е, така е в живота.


***
Непосилни истини
мятат пипала…
Хващат ни, притискат ни
в своите тела…

Бавно задушават ни
в лепкавата страст
и със смукалцата си
смучат нашто аз.

Ние се вълнуваме…
Чакаме обрат…
Търсим си илюзии…
Готвим с тях преврат…

Но когато, точно уж,
всичко нагласим,
те побягват подличко.
В нас остава дим…

И така полекичка
в гърбавите дни
волята изчерпана
ляга да поспи…

И така полекичка
чувствата във нас
свиват се обречени,
губят слух и глас…

И така безчувствени
ден, след ден, след ден
ние се изгубваме
в лепкавия плен…


***
Рисува Времето със свой рисунък…
Галерия картинна е светът…
Пейзажи слънчеви,
пейзажи лунни…
Портрети на души поели в път…

И нищо, че картините са разни.
Луната,
мракът,
цветната зора
са същите и нас ни блазни
да вярваме, че с всичко е така.

Но Времето със своя поглед тънък,
с художнически усет и очи
долавя във портретния рисунък
със всеки щрих,
как нещо се мени.

Една тъга,
една любов за двама
се губят тихо или с остър вик…
Едно лице,
една житейска драма
изчезват и се раждат всеки миг…

Рисува времето
от древната античност
в ателието си обрасло цяло в мъх…
И ние влизаме,
присядаме
и чинно
позираме до сетния си дъх.


ЗАД БОРДА

Животът е силен.
Животът е млад.
Но не и за тебе, приятел.
За теб той е рикша
с единствен педал.
Кого ще повозиш, приятел?

Съдбата дори
не те стрелка с очи.
Защо да го прави, приятел?
Нали тя си знае,
по всичко личи,
че ти си зад борда, приятел.

И вярната троица,
трите сестри
Любов и Надежда, и Вяра
те гледат през рамо
със гузни черти…
В очите трепти изневяра…

И майка им също
безгласно мълчи…
Дари ме със мъдрост, Соф?я!
Че тя ще ми трябва
през идните дни.
Горчилката щом я допия…


ТАНГО

Две стъпки наляво
и стъпка напред…
Танцуваме стъпка
по стъпка със теб…

Завъртане после…
Бедро до бедро
танцуваме двамата
с тебе танго…

Изречени думи…
И стих във нощта
за недоизречени
още неща.

Две стъпки наляво…
Пак стъпка напред…
Танцуваме двама…
Танцуваме с теб…

Ръка във ръката…
Очи във очи…
И някой говори…
И някой мълчи…

Тъга… И усмивка…
И ето ни на -
танцуваме двама…
Човек и Съдба.