СЪСТОЯНИЕ НА ПОЛЕТ

/ИЛИ КАК ПОЛЕТЯ ЖЕНА МИ/

Йоан Нечев

Миналата година имаше един литературен конкурс под надслов: „Състояние на полет”. Жена ми настоя да участвам. Тъй като по това време все още я слушах, аз изпратих в последния възможен ден и последния възможен час две стихотворения. Нагласата ми беше, както се досещате, да бъда на последното възможно място.

За мое огромно учудване спечелих втора награда, грамота, сто лева и картина, на която беше изобразено нещо като слънце. Под него имаше нещо като трева.

Самият аз узнах за това, след като тържеството с връчване на наградите бе отминало. Това не ми се стори трагедия. Така или иначе, нямаше да отида. Но може би жена ми щеше да отиде, за да ми подхвърли като се върне: „Аз нали ти казах?”

Иди, че после не вярвай на жена си…

Обещах й, че вече ще я слушам, като на ум, за всеки случай, си обещах обратното.

По това време или малко по-рано, се бях запознал с един страхотен човек. Той не изглеждаше така, както човек би си представил страхотния човек. Първо, нямаше нищо страшно в него и даже името му не беше Страхил, например. Казваше се Николай.

Беше висок и слаб, с леко брадясало лице и оная, сега модерна сред младоците прическа, с която ние навремето влизахме в казармата, още ронейки сълзи по косите си.
За тен да не говорим! Сякаш се връщаше от плажа, където е лежал непрекъснато поне месец.

После разбрах, че се връщал от Ангола… С една дума - нищо страховито нямаше в него. Напротив. Беше възпитан като английски лорд, а гласът му звучеше като на нормален човек. Меко, учтиво и приятно.

Какво му е тогава страхотното, ще попитате вие? И с право. Тогава даже не предполагах, че този човек е преживял такива неща, за каквито четем в романите.

И то, в екшън - трилърите. Първо - основното му занятие беше да лети. Но не със самолет, а с пара-планер. Това автоматично го изваждаше от графата на нормалните хора.

После - той учеше и другите да летят. И трето - летеше по целия свят и окото му не мигаше, че днес е в Африка, а утре - в Бангладеш, да кажем…

Та този човек ми даде един ваучер. Понякога съм симпатичен. Даде ми го като подарък за жена ми. Аз мислих, мислих и накрая й го подарих за рождения ден.

С този ваучер се летеше в небето. „Да видим” - казах си - „как ли ще се чувстваш горе, когато долу всичко ти е ясно!” За мое голямо учудване, (напоследък изглежда през повечето време се учудвам) тя се зарадва…

Тя плесна с ръчички. Тя ме целуна. Тя… ще спра дотук.

„Добре” - викам си - „Но това, скъпа, е само едната страна на нещата! Трето и четвърто е да го направиш, както е казал нашият класик Николай Хайтов в един разказ. Тогава ще те видим…”

Не щеш ли - и това се случи. Както всички велики събития, то стана възможно след като нещата в световен мащаб избуяха и подготвиха почвата. Тези събития бяха следните:

Тази година се оказа, че има циганско лято и слънцето грееше безогледно, тоест - без да гледа коя дата сме. В следствие на глобалното затопляне снегът се бавеше. По грешната земя плъпнаха политиците за предстоящите местни избори и стана невъзможно да се живее на земята.

През границите нахлуха бежанци и заеха всяко свободно място, освен кръстовищата и парламента. Единствено небето остана свободно. Там кръстосваха птиците, но покрай тях имаше място и за летящите хора…

Както е известно, свети Николай е патрон на морските хора. Но по-земният му съименник Николай се бе ориентирал към небето. Такива са пътищата божии. Незнайни… Та след като световните работи се уредиха, Господ реши да се погрижи и за нас. В смисъл, да оползотворим ваучера…

Жена ми яхна един лифт в Сопот, който я качи на 1500 м. височина, на самия връх на Стара планина. Зад нея, с огромен денк на гърба, идваше Николай. На следващата седалка на лифта. Аз останах на поляните долу да се радвам на хубавата есен.

Извадих си смартфона и снимах едно конче, което си пасеше кротко наоколо, но като видя че приближавам, махна недоволно с опашка и се скри между дърветата на близката горичка. Нищо. Снимах само дървета. Бяха красиви в шарената си есенна премяна.

После набрах малко гъби челядинки и се зазяпах към върха на планината, за да не изпусна гледката на излитащата в небето моя жена.

Точно този миг сякаш бях чакал вече петнадесет години…Даже се размечтах, как тя лети в небесата, бавно се разтапя в тях и изчезва, изчез…., да ме прости Господ!

Но нали съм жив човек - огладнях. Някак внезапно се почувствах гладен като вълк. Затова тръгнах към кафенето до станцията на лифта. На площадката пред него бяха насядали англичани и пиеха чай. Че какво ли друго би могъл да пие един истински англичанин? Нещастници! Къде сме ние, къде са те…

Влязох наперено в кафенето и си поръчах кебапче с питка и швепс „Битер лимон” като истински българин. Бих си поръчал и ракия със салатка, само за да им покажа на тия смотани чужденци класа, но не ми се пиеше.

Виж какви чудеса стават, като дишаш този чист въздух! Да не повярваш…Прочие, подпрях се на тезгяха и зачаках. Като българин даяних на чакане, свикнал съм един вид, защото животът в България все го чакаме.

Момичето тичаше покрай мен с табли и без табли, пуши цигари, приема поръчки, говори си с приятелки по телефона, а аз си чакам и не ми пука.

Само дето повече огладнявах. Стисках връчения ми още в началото швепс и чаках ли, чаках… По едно време взех да мърморя. Това е сигурен знак, че след малко ще се разпсувам по най-некултурен начин.

Но се спрях навреме. „Много сме се разглезили!” - викам си - „Дядо ми цял живот е чакал и пак не е дочакал. Така си и умря. Като чобан. А какво може да дочака един чобан? Най-много една овца…”

По този начин се успокоих и още половин час съзерцавах девойката, която си бъбреше с колежките и разнасяше супа на тъпите англичани. Накрая тя ме забеляза. Изтръпнах от удоволствие.

- Какво ще обичате? - попита ме ангелчето, сякаш ме виждаше за пръв път.

- Ами чакам си кебапчето - виновно отвърнах и се засрамих от своето нахалство.

- След малко! - уведоми ме тя и излезе да пуши.

Но истинската изненада дойде, когато смартфонът ми иззвъня, по-точно избълбука. На хората телефоните им звънят, а моят бълбука.

Обаждаше се жена ми. По предварително изготвеният план трябваше да заснема приземяването й. Оказа се, че тя вече е кацнала на поляната и ме чака. Отбелязах си наум, че за съжаление не е отлетяла в мъглата, както тайно се надявах…

- Какво правиш? - чух нежният й глас.

- Чакам си кебапчето - отвърнах. Няма да я лъжа, я! Откъде тоя кураж…

- Добре - рече тя с половин уста и аз разбрах, че хич не е добре.

- Как летя, скъпа? - опитах се да я умилостивя.

- Всичко беше прекрасно, докато не кацнах! - оживи се тя.

- Защо, съкровище? - направих се на ударен аз.

- Защото бях в състояние на полет, а сега съм на земята - уведоми ме любимата - Познай в какво състояние?

- Че какво й е на земята? - направих се на още по-ударен аз.

- Да ти кажа ли? - закани се тя.

- Няма нужда! - отвърнах твърдо.

Аз мъж ли съм, или…