ЗИМНО СЛЪНЦЕ

Петко Кицов

ЗИМНО СЛЪНЦЕ

Ако в спомен въздъхне мълчалива любов
и потръпне от удар сърдечната вена -
не е време за болка и за студ непременно -
а е знак, че душата има белег суров.

Сред кръга на съмнения, обич и страх
ти стоиш и се блъскаш в една бариера.
Синьо утро и пламъче ще потрепери -
туй е знак, че душата пази белег суров.

Над далечния спомен с разкривени черти,
с труден жест ти отново живота бълнуваш,
а гласът ти пресипнал от нейде нахлува -
туй е знак, че душата твоето име шепти.

На живота през зимното, бурно море
притисни се до мен и без страх ще преминем.
Зимно слънце ще свети над Оназ гилотина.
Туй е знак, че без огън сърцето ще спре…


МОЛИТВА

Животът със тъга ще ни погали,
а ние под дъжда ще постоим.
Дъждовен шепот, тъй необходим,
една искра да може да разпали.

Животът ни изтича всеки ден
в самотните ни бдения сред здрача.
Отдавна няма никой да заплаче.
Животът е отстъпил в ранг снижен.

Денят под пепеливите утра
ни се присмива грубо и безгласно.
Какво разбра до днес?… Не ти е ясно
как трябва да живееш - не разбра.

На залеза прихлупения храм
ръждясалите порти пак разтваря.
Кой пред олтаря тихо разговаря
с последната искра, изгряла там?

Свещица плаха във нощта пропука,
молитва кратка в миг ни възвиси.
Кой може в тази нощ да ни спаси?
Любима, твойта обич ли блещука?…