ИЗ ФРОНТОВИЯ ДНЕВНИК НА ПЕТЪР СЕЛЯШКИ

Преди години случайно открих в архива на баща ми Петър Селяшки две малки, извехтели от времето тефтерчета. Зарадвах се - това бе неговият фронтови дневник.

Разгръщах с вълнение пожълтелите странички, изписани с молив, с познатия ми красив почерк. И пред мен оживя той - доброволецът. Той и неговите другари от 8-а Тунджанска дивизия, взела участие във втората фаза на Отечествената война в състава на Първа българска армия. Заредиха се картини от войната - от момента на тръгването на дивизията от гр. Пловдив на 1 декември 1944 г. -  през бивша Югославия и Унгария - чак до гр. Марибор и Алпите, края на Втората световна война (9 май 1945 г.) и щастливото завръщане на фронтовака в родното си село Сатовча на 21 юни същата година.

Част от този дневник бе публикуван в сп. „Родопи” (кн. 6, юни 1975 г.) по повод 30-годишнината от края на Втората световна война и победата над хитлеристка Германия.

Първите няколко листа от дневника са изгубени. Разлиствам и сега с вълнение фронтовия дневник на баща ми.

Лъчезар Селяшки

25 ноември 1944 г. Облачно утро, стягаме се за фронта!

26 ноември. Часът е 10 преди обяд. На „Червения площад” в Пловдив се е събрал многохиляден народ. Има митинг на „черните забрадки”.

30 ноември. Полунощ. Заминаваме за фронта! Вероятно към Белград.

1 декември. Утрото ни сварва в полумрачните вагони на влака. Спим и се храним заедно с нашите бойни другари - конете. Часът е 12 по обяд. Потегляме от пловдивската гара по посока запад. Прощавай, прелестен Пловдив! Дали ще те видя пак?!…

3 декември. Осъмваме на гара „Червен кръст” в близост до гара Ниш. От двете страни на линията вече ясно се вижда ликът на войната. Големи разрушения на

железопътни линии и хангари. В близост до линията, на която е спрял нашият влак -

два гроба. В тях са погребани двама български герои… Слънцето се показва зад облаците, грее, но не топли. Тръгваме отново. Влакът лети. Лети и ни отнася там, където фашисткият звяр се гърчи в предсмъртна агония, но все още е опасен, много опасен…

6 декември. Нощес непрекъснато валя дъжд. И цяла нощ не мигнах от… въшки. Въшки, въшки… Тази сутрин намерих въшки и гниди дори по дупките и шевовете на часовниковата каишка.

8 декември. Ранно утро. Вали ситен дъжд. Най-сетне - Белград. Разтоварваме се. Белград е пострадал доста от войната.

Цяла нощ вървяхме. Около шест часа сутринта пристигнахме в хърватското село Голубинци.

13 декември. Отново на път. Утро. Навлизаме в село Кукувинци. Отсядаме в една запустяла къща. От Белград до тук сме изминали пешком над 120 км. Над сто и двадесет километра през грамади от кал!

14 декември. Студен зимен ден. Вее леден вятър. Прехвръкват сухи, дребни снежинки. Пак сме в същата запустяла къща. Получих подарък: чифт чорапи и един пуловер - изплетени и изпратени от някоя си Въла Тодорова. Непозната българко, да си благословена!

19 декември. Осъмваме в с. Товарник. Снощи преспахме в един обор заедно с конете. Близо сме вече до фронта. Пред нас е с. Винковци (сега град в Република Хърватия - бел.м., Л.С.).

22 декември. Пак на път… На едно място строихме мост. Немците ни откриха и обстрелваха. В десет часа сутринта започна офанзивата срещу врага. Мълчим, окопани сред една гора. Оръдията на нашата артилерия запяват… След час и половина - настъпление на 12. пехотен полк. Под прикриващия огън на нашата артилерия построихме втори мост на мястото на разрушения от немците при тяхното отстъпление. Часът е три след обяд. Оръдията не спират да боботят… Днес бе за нас първото бойно кръщение!

23 декември. Утрото ни завари в студените, влажни окопи на позицията. Атаката на 12. пехотен полк не успя. В сражението паднаха много убити, има и доста ранени.

24 декември. Днес бе атаката на 23. пехотен полк. Противникът, окопан добре и заел удобни позиции, не отстъпи.

25 декември. Още в тъмни зори нашата артилерия забоботи настървено. Изпраща „сърдечни” коледарски поздрави на немците.

31 декември. Намираме се в с. Шидски Бановци (село в Източна Хърватия, на границата със Сърбия - бел.м., Л.С.). Говори се, че ще заминаваме за Унгария.

Тази вечер ще посрещнем Новата 1945 година.

Наближава полунощ - честита Новата 1945 година! Дано тя донесе свобода и мир на народите! Посрещаме я със залпове и дружно ура… Ядем мекици…

4 януари 1945 г. Прехвърлихме се на шлеп от гр. Илок (най-източният град на Хърватия, разположен е на десния бряг на р. Дунав - бел.м., Л.С.) за гр. Паланка (днес Бачка-Паланка, град в Сърбия, разположен на границата с Хърватия, на брега на р. Дунав, на 37 км от гр. Нови Сад - бел.м., Л.С.). Престой в гр. Паланка.

10 януари. Сега сме в доста големия град Сомбор. Със Ст. Витанов сме отседнали в една маджарска къща.

23 януари. Съмна се. Тръгваме от с. Немет-бол. Страшен студ. Покрай пътя - братска могила на девет загинали руски танкисти. Нощес около 23 ч. пристигнахме в гр. Печ (град в Югозападна Унгария, административен център на област Бараня. Там се намира най-старият университет в Унгария, основан през 1367 г. Населението му е около 160 000 души. При настъплението на съюзническите войски през Втората световна война градът е превзет от части на българската армия - бел.м., Л.С.).

27 януари. Днес пристигнахме в с. Комлошд. Установихме се в къщата на един хърватин. Река Драва е доста близо.

1 февруари. Времето е хубаво. Отидохме да строим мост при с. Шамот-арак. Противникът ни обстрелва с мини. В последните дни научихме за засилената офанзива на Съветската армия в северния сектор на Източния фронт.

6 февруари. Копаем окопи край с. Комлошд. Вали тих дъжд.

13 февруари. Днес написах стихотворението „Пред атака” и поправих „Към Родината”. Занесох двете стихотворения в щаба на поделение 85005 - Осма дивизия.

14 февруари. В днешния бр. 4-и на в. „Тунджански боец” - орган на фронтоваците от Осма тунджанска дивизия, бе поместено стихотворението ми „Пред атака”.

6 март. Днес научих, че утре ще се състои литературно четене.

7 март. От гр. Сигетвар (Szigetvar, Южна Унгария) се обадиха, че писателите Павел Вежинов, Ан. Тодоров, Здр. Колев и др. в момента са възпрепятствани и литературното четене се отлага за по-късно.

След малко от Сигетвар пристигна малко автобусче, претъпкано с артисти от фронтовия театър. Между тях бяха и писателите Павел Вежинов, Петър Славински, поетът Ламар, редакторът на в. „Фронтовак” Иван Мартинов и др. Състоя се литературно четене. Артистите изпълниха няколко весели сценки. Вечерта отидохме в с. Бабоча. Изнесохме и там литературно-музикална програма, посрещната с голям интерес.

11 март. На позиция сме край с. Комлошд. Нашите части отблъснаха яростните противникови атаки и не отстъпиха нито крачка назад!

13 март. Днес падна пронизан от вражески куршум санитарният подофицер при ротата ни Никола Вл. Докторов. Това е първата жертва от ротата.

14 март. Погребахме Доктора във военните гробища край с. Комлошд. Тук са погребани и много други убити български и руски войници.

17 март. Облачно. Готвим се за път. Довечера напускаме с. Комлошд.

18 март. Осъмваме в с. Иштванди (Istvandi)… Град Барч … Село Сулок.

21 март. Днес отидох в с. Шамотарач във връзка с основаването на в. „Пионер”, който ще бъде орган на нашата дружина мостоваци. Оформи се редакционен комитет. Аз също влизам в него.

29 март. Днес нашата 8-а Тунджанска дивизия започна офанзива срещу врага.

30 март. След ожесточени битки превзехме няколко села. Немците бягат панически.

31 март. От началото на тази офанзива са превзети около тридесет и два километра. Заловени са много пленници. В с. Берзенце (Berzence) навлизаме със славен победен марш.

4 април. Вечерта е паднал гр. Данциг (днешния град Гданск в Полша - бел.м., Л.С.) -огнището, откъдето на 1 септември 1939 година пламна Втората световна война.

14 април. Днес пристигнахме в гр. Чурго (Csurgо). Научихме, че на 12 т.м. е починал президентът на САЩ Франклин Рузвелт. Виена е паднала и съюзническите войски са стигнали до гр. Лайпциг.

Към залез слънце, обаче, ни сполетя ужасна новина: тридесет и един души от нашата рота снощи са били убити, ранени или пленени заедно с ротния командир Чолаков и взводния подофицер Никола Върбанов…

Ротата беше отишла да направи десант на река Драва с цел да се прехвърлят на отсрещния бряг части от 24. пехотен полк. Но за беда врагът ги открил, осветил ги с ракети и ги обсипал с градушка от куршуми и мини. Загинали са скъпи другари: Ив. Цанев, Идр. Атипов от с. Корово, Чепинско, Татарев, Райчо и много други. А подпоручик Чолаков, Никола Върбанов, Бегача и др. са пленени.

17 април. Късно снощи се завърнаха избягалите от пленничество другари: Петко Николов, Вальоков и Цено. Те ни разказаха потресаващи картини от онази злокобна нощ на Драва.

22 април. Чета в радиоосведомителния бюлетин, че Червената армия е навлязла в Берлин и води ожесточени улични боеве.

27 април. Днес всички от редакционния комитет се събрахме, за да обсъдим постъпилите материали за първомайския брой трети на в. „Пионер”. Аз ще участвам с разказа си „На лов”.

28 април. Печатахме празничния бр. 3-и на в. „Пионер”. Следобед се преместихме от гр. Чурго в гр. Визвар.

30 април. Топло и приятно време. Носи се новината, че Мусолини е заловен заедно с цялата му клика. Гьоринг е избягал, след като предварително си е подал оставката.

1 май. Намираме се в гр. Визвар край р. Драва. Празнуваме Първи май на самата бойна линия. Арки, афиши, цветя, речи, песни… Привечер 13. пехотен полк от 11. дивизия мина в победен марш по отсрещния бряг на р. Драва, преследвайки бития противник.

2 май. Строим пристани на р. Драва при с. Болхо.

3 май. Носи се слух, че Хитлер е мъртъв и Берлин е овладян изцяло.

9 май. Днес се получи съобщението, че Германия е капитулирала! Всички ликуваме! Хитлеристкият звяр е повален в страшната битка! Хитлеристкият звяр е вече мъртъв! Да живее мирът!

13 май. Стигаме до самата река Драва. Навлизаме в доста големия град Марибор - Maribor (град в Североизточна Словения. Разположен е на р. Драва. Втори по големина в страната - бел.м., Л.С.). Той е пострадал много от войната. Просто няма къща, няма сграда, незасегната от бомби… Напускаме Марибор. Встрани от пътя местността е осеяна от захвърлени противотанкови снаряди, оръжия, каски, противогази… Личи си, че противникът е отстъпвал в паническо бягство.

15 май. Намираме се в същия лагер край графския замък. Наоколо хубава брезова, борова и букова гора. Някъде в далечината на северозапад се белеят величествени Алпите. Мисля си - австрийската природа е много красива, но… по-красива си е нашата, родната! Кога ли ще я видя?!

18 май. Тази сутрин поехме обратния път за Родината!

20 май. Слънцето усмихнато и добро ни целува. Росните капки по тревата блестят като елмази. Тръгваме отново. Една безкрайна върволица от обозни коли и пешаци се проточва по хубавото шосе. Вървим с олекнали сърца и ведри погледи. Вървим. Сега вече на изток - към Родината!

31 май. Още в ранни зори - тръгваме. Минаваме край с. Капошвар. Ще пренощуваме край шосето. Днес сме изминали около 60 км пешком.

3 юни. Отново на път. Днес навлязохме в югославска земя.  Преминахме река Дунав при с. Батина. Навсякъде вече градовете и селата се съживяват. Няма я вече оная пустота, както през зимата. Войната свърши! Хората започват нов живот. Днес е рожденият ми ден.

8 юни. Отново сме на път. Тежка мараня лежи над равнината. Привечер пристигнахме в Белград. Най-после - свърши се това дълго пътуване! Цял месец - от 8 май до днес бяхме все в поход. Чурго - Грац - Белград.

Натоварихме се на влака. Всички горим от нетърпение по-скоро да тръгнем.

10 юни. Стъпваме вече на родна земя! Обхваща ме неописуема радост! В един часа сме на гара София. Перонът е задръстен от посрещачи. Още влакът не бе спрял и ликуващото множество се втурна към вагоните. Стотици гърла викаха: „Добре дошли, добре дошли, герои! И в миг към нас заваляха букети цветя, цигари, бонбони, череши, ягоди и какво ли още не… Вагонът ни заприлича на бакалница. Колко топло и сърдечно посрещане от страна на столичното гражданство!

19 юни. Сдадох останалите вещи и получих документите си.

20 юни. Следобед тръгнах за гр. Пещера…

21 юни. От гр. Пещера до местността „Широка поляна” пътувах с една камионетка. Към обяд стигнах пеша до с. Крушата, м. „Хановете”. Завръщам се, завръщам се! Ех, най-после! Довечера ще съм при своите! Как само ще ги изненадам!

Ето „Пильоевите калдъръми”, „Корията”. Леко крача по горската пътека надолу към родното си село Сатовча. Виждам овчарчета, с които весело разговарям.  Всеки срещнат човек струва ми се, че ми е брат…

А ето! Виждат се вече първите къщи на селото. На връх „Каркъма” стоя цял в захлас. Доживях, доживях да те видя, мое родно, мое бедно село! Бъди благословен 21 юни! Кой вярваше, че един ден ще се върна?! Но ето, имал съм щастието! Сега вече спокойно могат да се склопят очи… Обувките ме стягат, но аз не им обръщам внимание. Вървя надолу бързо. Почти тичам… Ето - най-сетне навлизам в селото. Ето я и родната ми къща. Отварям голямата пътна врата, цял изтръпнал от вълнение. Влизам в двора. Няма никой. Само шареният котарак Васил ме посреща с мяукане. Сигурно домашните ми са отишли на нивата - казах си аз. Слънцето се готви да залязва. Въртя се из двора. Изкачвам се на пруста. Пред очите ми е премрежено. Все още не мога да повярвам, че съм се върнал, че това е родното ми село, че това е родната ми къща. Слънцето угасна някъде зад отсрещния баир. След малко пътната врата се хлопна. Рипвам, слизам на двора. Майка ми влиза с магарето. Милата - тя ахна от изненада, като ме видя. Спусна се, прегърна ме и ме зацелува:

- Сине, чедо… ти… ти се върна! - захлипа тя от радост и по старческото й лице потекоха сълзи.

- Върнах се, мамо - живи здрав! - повтарях като насън.

След малко дойде и жена ми с детето, дъщеричката ми Руска. И пак прегръдки, целувки и сълзи…

Ето идват роднини и комшии да ме видят.

Върнах се! Върнах се! Боже мой - нима това е истина!?

Ноември 1944 - юни 1945