РОМАНОВИ. КРАЯТ НА ЕДНА МИСТЕРИЯ – ГЛАВА ПЪРВА

Донка Йотова

ЗАГАДКАТА ОТ ЕКАТЕРИНБУРГ МОЖЕ ДА БЪДЕ РАЗБУЛЕНА В КАЗАНЛЪШКО. ЦАРСКИ ЛИ СА ДВАТА ГРОБА В ГАБАРЕВО?

В статия под това заглавие в брой 1/1993 г. на в. “Седмични вести” – Казанлък за първи път авторът Димитър Няголов изказа предположението, че две от децата на последната руска царска фамилия Романови е възможно да са завършили живота си в казанлъшкото село Габарево. Ето и неговите разсъждения, които предизвикаха интереса към темата:
“На 17 юли 1918 г. в Екатеринбург по заповед на Ленин червеноармейци разстрелват цар Николай II, заедно с цялото му семейство. През 1991 г. скелетите са извадени и започва тяхното идентифициране. По данни на френското списание “Експрес”, чрез сравнителни генетични изследвания са разпознати останките на царя, царицата и на три от дъщерите им. Не са намерени скелетите на две от царските деца – Алексей и Анастасия. Анастасия е родена през 1901 г., а Алексей – през 1904 г.
Съпоставяйки рождените дати, спомените на възрастните жители на с. Габарево, както и данните в общинските и църковните регистри, предлагам на читателите версия за възможността Анастасия и Алексей да са завършили живота си в това казанлъшко село.
През 1924 г. (уточнено 1922 г. – бел.авт.) в с. Габарево пристигат, предполага се от Турция, трима белогвардейци с войнишки шинели: д-р Пьотр Александрович Алексеев, роден на 15 януари 1884 г., който е назначен за участъков лекар в селото; млада жена на име Елеонора Албертова Крюгер, 24-годишна от Петербург, и млад мъж, известен като Георгий (Жорж) Павлович Жудин.
Според църковния регистър за венчавки, на 26 септември 1924 г. са венчани д-р Пьотр Александрович Алексеев, 40-годишен, роден в гр. Смоленск, Русия, и Елеонора Албертова, 24-годишна, вдовица, родена в Петербург, Русия.
Елеонора д-р Петър Алексиева (името на доктора е побългарено), както е записано в регистъра за починали, е умряла на 55-годишна възраст на 20 юли 1954 г., а Георги (Жорж) Павлович Жудин е починал 30-годишен от туберкулоза през декември 1930 г. И двамата са погребани в старото гробище на Габарево, което сега е превърнато в парк.

Елеонора Албертова Крюгер

Хората от възрастното и средното поколение на Габарево помнят д-р Петър Алексиев и неговата спътница, която почтително наричат госпожа Нора. Винаги ги е впечатлявало странното им съжителство, криещо тайни от миналото, преди идването им в селото.
Д-р Алексиев е изключително трудолюбив и загрижен за пациентите си участъков лекар. По всяко време на денонощието обикаля болните от селото. Добре дошъл е във всеки дом и без да има болни. Обича компаниите, в които участва винаги сам, без г-жа Нора. Занимателен е с разваления си български език и особено със седемструнната си китара, на която изпълнява прекрасни романси. Пенсионира се като участъков лекар в Габарево, след което живее още дълго и почива на 80-годишна възраст на 20 септември 1964 г.
През целия си живот д-р Алексиев, обичан и уважаван от поколения габаревци, е бил самотник. Почива в чужд дом и в чужда страна, без да остави нищо материално след себе си. Запазена е и до днес единствено обичта на хората.
С госпожа Нора никога не са живели като съпружеска двойка. И макар че той е изключително добър лекар и интелигентен човек, тя го превъзхожда. Винаги за нея са подозирали и говорили, че е от “царско коляно”.
Госпожа Нора е висока, красива жена, с модерна прическа, винаги елегантно облечена. Има аристократична, величествена походка, която карала селяните да застават почтително и да й сторват път, да спират стадата и каруците си, за да премине тя, придружена от красивото си куче. Такава порода не се е срещала в Габарево – едро, с гладък косъм, клепнали уши, широка муцуна, кафяви петна по тялото и много къса, вирната нагоре опашка. Селските кучета прикляквали до стопаните си и едва чуто ръмжели към непознатото, величествено куче.
Г-жа Нора има голям белег на шията от дълбоко нараняване (огнестрелна рана?) и говори гъгниво. Високо ерудирана личност, владее френски, немски, английски, математика, история, география и провежда безплатни уроци на желаещите ученици от селото. Свири на пиано и рисува с акварел и маслени бои. Някои от картините са запазени в домовете на нейни приятелки в Габарево. Обучавала младите момичета и жени на ръкоделие, домакинство, шев, готварство и с особено пристрастие им показва как да подреждат цветните си градини в дворовете.
По разкази на учениците й тя пуши много цигари и употребява морфин (опиум). Често изпада в подтиснато настроение, става напрегната, с треперещи ръце, докато не приеме едно малко топче от кафеникав калъп, подобен на домашен сапун. Скоро след поемането на топчето се успокоява, става весела, ръцете й не треперят и урокът продължава.
През септември 1944 г., когато в България идват съветските войски, г-жа Нора изпада в паника. При преминаване на войските край селото тя се скрива вдън земя. Етажът на здравната служба, където живеят с доктора, дни наред е заключен, тя не се среща с никого, дори и докторът не влиза при нея, а спи в кабинета си. Прозорците са затъмнени с плътни пердета.
Но най-странно е отношението й към д-р Алексиев. Отношение на господарка към слуга. Никога никой не споменава, че са живели като семейство, като мъж и жена. Тя се отнася с пренебрежение към него, ненавижда го. Учениците го заварват да се храни на стълбището на здравната служба и често чуват разярените й викове: “Ну, сволочь, сволочь!”
Д-р Алексиев се отнася към г-жа Нора винаги почтително. Той сякаш се страхува от нея. Страхопочитание, характерно за слугата, за роба. След смъртта на г-жа Нора той ходи на нейния гроб. Интересен е следният епизод: години след кончината на г-жа Нора, по невнимание, един от присъстващите счупва седемструнната китара на д-р Алексиев. Дотогава той е в превъзходно настроение, весел, свири прекрасни руски романси. Докато компанията се суети след счупването на китарата, д-р Алексиев изчезва. Чакат го час-два, след което започват да го търсят из селото. Било е късно през нощта. След дълго търсене го намират приседнал на скамейката до гроба на г-жа Нора. Безмълвен, с насълзени очи той едва-едва галел струните на счупената китара и изтръгвал тихи, тъжни акорди.
Тайната на техните взаимоотношения, свързана с различния им произход, възпитание и с живота им преди пристигането в Габарево, е отнесена и от двамата в гроба.
На Задушница, след като хората отдадат почит пред гробовете на починалите си близки, свещеникът отслужва панихида и на гроба на д-р Алексиев, на която присъстват всички. Д-р Алексиев отдавна и завинаги е сроден с голямото селско семейство.
А в старото гробище, превърнато днес в парк, са гробовете на странните му спътници г-жа Нора и Жорж. И макар че няма надгробни паметници, хората помнят точно къде са били.
Възможно е там да почиват останките на Анастасия и Алексей, двете деца на цар Николай II, и загадката от Екатеринбург да бъде разрешена под двата бора в парка на село Габарево, Казанлъшко”.

Авторът на материала във вестника е д-р Димитър Няголов (род. 1941 г.), син на стария свещеник на Габарево, който служи в църквата на селото от 1935 г. Погребал и Нора, и д-р Алексиев. Впечатлителната натура на д-р Няголов (освен известен лекар невролог в Казанлък, той е и писател, автор на няколко книги с разкази) е запечатала много подробности от живота на двамата белоемигранти. Но колко може да побере един вестникарски материал! Увлечен от спомените си, от споделяното вкъщи, той забравя да спомене един много важен аргумент за хипотезата си. Това е една история, която се знае отдавна в семейство Няголови. Разказва я майката на д-р Няголов – Недялка:
“В Габарево имах приятелка австрийка. Казваше се Шарлота. Беше виенчанка, омъжена за адвоката Николай Ганев и живееше в селото. Беше близка с Нора, двете общуваха много. След развода си с адвоката стана монахиня в манастир край Велико Търново. След време се премести в Калофер и ние отново подновихме приятелството си. Тя често идваше при нас в Габарево. Все подхвърляше: “Нора носи тайна в себе си”. Докато веднъж ни каза, че нейна приятелка в Калофер, уредничка в къщата-музей “Христо Ботев”, при една командировка в Съветския съюз (вероятно през 50-те или 60-те години – бел. авт.) е поискала от колеги да види снимки на царското семейство Романови. Твърдяла, че по снимки нещата съвпадали и била категорична, че двете деца на Николай II са били в България”.
Откъде е дошъл подтикът у историчката от Калофер да поиска да види снимки на царското семейство от руските си колеги? Явно е, че тя просто е трябвало да провери нещо, което е споделила с нея Шарлота.
По-нататък от разказите на габаревци ще стане ясно, че г-жа Нора е затворена по характер и не допуска лесно хора до себе си, като изключим децата от селото, които са непрекъснато около нея. Пред тях именно тя споменава за “царската си стая” и че е “къпана в златно корито и слуги са изрязвали ноктите й”. Нора крие ревниво миналото си или ако говори за него, дава твърде откъслечни и противоречиви данни, същото прави и д-р Алексиев. Но защо тя да не е подсказала или да не е разказала нещо конкретно за царския си произход на австрийката Шарлота? С виенчанката бързо намират общ език, разбира се, не само с това, че Нора говори перфектно немски. По силата на обстоятелствата в малкото село в Розовата долина две жени, които са дошли тук от другия, големия свят, имат какво да си разкажат. Едната остава до смъртта си в него, другата, след несполучливия си брак, приема монашеството, но после отново се връща пак в същата долина, на десетина километра от селото, което сигурно е проклинала в мислите си за объркания си живот. Колкото до Нора в едно запазено от нейна близка приятелка писмо, писано през 1951 г., тя изповядва:
“Всичко в моята душа е хаос, рана и смущение. Не ми се иска нищо, бих се свила на малко парченце, за да не виждам никой и да ме оставят на мира с моята нещастна съдба.”
И още от това писмо: “Изглежда, че съм намразила и Габарево, къщата си и не мога да стоя в нея. Само като се мръква, бягам, гдето ми видят очите”.
Малко след първата публикация на д-р Димитър Няголов екип на столичния в. “Труд” посещава Габарево и събира данни от местни хора за някогашните странни пришълци в селото. От тези срещи се уточнява годината, през която пристигат в Габарево трима души, руски емигранти, облечени в шинели на белогвардейци. Това били д-р Пьотр Александрович Алексеев (по-късно побългарено на Алексиев – бел. авт./, роден през 1884 г., Елеонора Албертова Крюгер, двайсетина годишна от Петербург и прислужникът Митрофан. По-късно при тях идва още един млад мъж, известен като Георгий (Жорж) Павлович Жудин.
По спора през коя година точно са пристигнали, още тогава Руска Тодорова Петрова (род.1921) предава разказаното от родителите й, че е била 9-месечна, когато тримата са се появили в селото. При това не заедно. Първо пристигнал докторът, а после госпожата с Митрофан. Било е през лятото на 1922 г., след събора на Рожен в Родопите, който се провеждал всяка година на 28 август, на Св. Богородица. “Неин отдушник бяха децата, кучетата и книгите – разказва още Руска Петрова. – Домът й винаги беше отворен за децата. Даваше уроци по езици, учеше ни на география, история, математика, но никога не вземаше пари. Когато ме черпеше, ми казваше: “Да споменеш моя Марийка”.
Авторите на статията задават въпроса: Дали не е имала дете? Те отбелязват още: “Четяла много. Всички книги от читалищните библиотеки в Габарево и Казанлък били минали през ръцете й. А това се познавало по дупките от цигари върху тях. Заспивала седнала, с подпряна глава, както четяла и пушела. Казвала, че в леглото я преследват кошмари. През лятото Марин Илиев й носел книги и от библиотеката на Военноинвалидния дом в с. Шипка, построен и издържан със средства на руски емигранти. Г-жа Нора понякога също ходела там, но никога не разговаряла с руснаците.
…През всичките тези години никой от двамата никога не е споменал нищо за миналото си. Само от откъслечни фрази хората са сглобили легендата за царската дъщеря, живяла сред тях. Г-жа Нора е казвала, че слуги са я събличали, къпали, изнасяли на ръце от банята, ресали, обличали, рязали са й ноктите. Друг път споменала, че е дъщеря на граф. Докторът пък мъгляво разказвал, че е много задължен на бащата на г-жа Нора, защото благодарение на него е получил медицинско образование. Имал незаконно роден брат в Русия, с когото много си приличали. Д-р Алексеев цял живот се е грижел за госпожата, казват габаревци. Като човек, чиято мисия е била именно да я пази.
Всички, включително и отец Няголов, който е бил близък с доктора, твърдят, че бракът им бил фиктивен – просто за да се оправдае съжителството, без да смущават патриархалните нрави. Двамата спели в отделни стаи и макар г-жа Нора да се грижела за обяда и вечерята на доктора, за дрехите му, се държала като господарка с подчинен. Викала му Петрушка.
“Правеше впечатление животът между г-жа Нора и доктора – казва 82-годишният отец Няголов. Отношенията им не бяха съпружески. Тя като че се чувстваше по-горе от него. Но най-важното за нея е, че още когато е дошла, вече е притежавала култура, интелигентност, знаела е езици, науки, пиано – неща, на които очевидно е учена от малка. А това показва, че наистина произхожда от голям род. Убеден съм, че за да бъдат така оскъдни сведенията за двамата, да не са искали да се изявяват в обществото, е имало причина”.
Никога злите езици не са казвали думи против г-жа Нора. Хората са я уважавали като нещо недостижимо. Или, както обобщава Стефан Фурнаджиев, поет от селото, тя съществува в Габарево като светлина, като богиня, а може би като царска дъщеря.
Съпоставяйки разказите на габаревци, можахме да стигнем до това как те са се установили в Габарево.
Георги Дянков Куруминков (род. 1913) си спомня, че най-напред в Габарево дошъл д-р Алексиев заедно с Матвей. “Беше със скъсан шинел и спеше с обувките. Най-напред излекува мама, беше с окапала коса. По цял ден стоеше при нея.”
Ето и споменът на още една габаревка – Мария Иванова Баракова (род. 1912). Нейните родители, заедно с дядо й Ангел Бурмов и баба й Руска живеели в един двор, но в отделни къщи. Къщата на баба й и дядо й имала две стаи и два килера. Тя още съществувала. Когато била 10-годишна, родителите й я завели на събора на Рожен. Когато се върнали, тя видяла, че у дядо й дошъл руснак. Баба й Руска му оправила леглото в празната стая и той живеел там. Хранел си при дядо й и баба й. Казвал, че бил доктор. Нямал нито часовник, нито слушалка.
Този лекар бил д-р Алексиев. Месец след него у баба й дошла и една жена – рускиня. Тя била с лятна пепитена рокля на бели и кафяви квадратчета. Роклята била с голямо деколте, гарнирано с бяла кендима – нещо като яка. Носела картини. Още като дошла и запалила цигара.
Тази жена се установила в стаята при доктора. Но не живеели съпружески. Баба й Руска започнала да готви и за нея. Жената всъщност била Нора. На Мария Баракова не й е известно кой е довел доктора и Нора у дядо й Ангел. Никога не е чувала да се говори вкъщи за това.
Дядо й Ангел имал братовчед в Казанлък, който разполагал със складове за дъски и брашно и бил богат. Баракова не може да определи след колко време, но в рамките на месеци при Нора и доктора дошъл друг руснак. Казвал се Митрофан. Той я галел по косата, давал й бонбони и казвал, че има момиченце, колкото нея. Митрофан почнал да готви. Баба й Руска се радвала, че дошъл готвач и повече няма да готви на руснаците. След известно време тримата чужденци отишли и се нанесли в празната къща на Шиневи. Семейството живеело в Казанлък и се занимавало с търговия на розово масло.
Съседка на руснаците била Анка Вълчева, която се сближила с тях и им останала близка докрая на живота им. До къщата на Шиневи било училището, в което ходела Мария Баракова, и тя постоянно виждала руснаците. По едно време Митрофан изчезнал.
Шиневи продали имота си и тогава Нора и докторът се преместили да живеят в къщата на Филип Бояджиев. Тук поп Никола една вечер ги венчал. Бракът бил предизвикан от самите габаревци, които негодували срещу съвместния живот на двамата неженени чужденци.
Руснаците живели за кратко в къщата на Филип Бояджиев и се преместили в тази на Урумови. Тогава при тях дошъл Жорж. Бил високо и слабо момче. Много жълт, като стъкло. Бил болен от туберкулоза. Голямо впечатление на Мария Баракова правело силната обич на Нора към Жорж.

Георгий (Жорж) Павлович Жудин

Нора и докторът се венчават на 26 септември 1924 г. В книгата за венчавките в габаревската църква срещу името на Петър Александров е записано 40 (годишен), първо венчило, момък, а срещу името Елеонора Албертова: 25 (години), второ венчило, вдовица. От думите на Мария Баракова става ясно, че свещеникът е венчал двамата в къщата на Филип Бояджиев, в която са живели за кратко време, и са се преместили в тази на Урумови, където пристига Жорж. Излиза, че той идва в Габарево през есента на 1924 г., т.е. две години след Нора и доктора.
А ето какво си спомня Марин Илиев (род. 1915) в разговор, който проведох с него през август 1995 г. Той е син на Анка Вълчева и стават съседи с д-р Алексиев и Нора, когато те се преместват в празната къща на розотърговците Шиневи.
“Най-напред ги видях тримата. Тогава съм бил 7-годишен. Зад нашата къща в Габарево имаше стара чорбаджийска къща на някой си розопроизводител, която стоеше необитаема. Между двете къщи имаше ограда и комшулук – врата между дворовете. Една сутрин, през есента, играех в двора и гледам трима души с военни униформи – доктора, жената и връзката им Митрофан (интересно с кого държи връзка Митрофан и какво има предвид Марин Илиев – бел. авт.). Жорж го нямаше, той дойде по-късно. И аз, като се загледах… всичките с шинели. И тя също. Жената събра с една метличка нападалата шума, запали огън и сложи отгоре тенекия с вода. А аз гледам през оградата. Отидох при мама и й казвам: “Майко, ела да видиш един войник какво прави”! А майка ми вика: “Ще пере. То това не е войник, а жена”. Ела, вика, и така, на двете ми ръце, сложи дърва и сапун. Отвори ми вратичката, влязох в другия двор и ги изтърсих пред огъня, без да кажа нищо. Толкова ми е било възпитанието и културата, че ги тръснах пред огъня. А тя, горката, заплака, прегърна ме и почна да ме целува. А аз, като селянче, разбира се, избягах.
Към тази къща ги беше насочил тогавашният кмет. Есента трябваше да е било. Моят дядо беше голям русофил. Да се каже нещо лошо за руснаците, значи да те намрази за цял живот. Митрофан обичаше водката и всяка вечер, като видеше, че дядо се прибира от работа, идваше у нас и двамата сядаха на пруста в старата къща и си пиеха ракийката. И Митрофан се научи така всеки ден – картофи му трябват, боб и въобще от каквото имаха нужда, идваха у нас.
Живееха тримата в къщата – докторът, Нора и Митрофан. Те пристигнаха по времето, когато на власт беше Александър Стамболийски. И заради един голям земеделец, лекар от с. Виден, д-р Хаджиилиев, по партизански начин преместиха д-р Алексиев в Цар Аспарухово (Стамово, Старозагорско), където заминаха и тримата. Но малко след това се случиха събитията от 9 юни и когато Атанас Джананов, известен политик от Габарево, стана председател на Окръжната постоянна комисия, с други думи – командваше целия окръг, а кмет на Габарево – Стефан Николов, също голям сговорист, уволниха земеделеца д-р Хаджиилиев и върнаха Алексиев. Но преди това бяха събрани много подписи от Габарево, Търничени, Александрово – от целия район за връщането на д-р Алексиев”. По-нататък нашият разговор протече така:
- Спомняте ли си кога дойде Жорж?
- Може би през 1924 или 1925 г.
- Наталия Данова, родом от Габарево, казва, че е кръстена от Нора и Жорж през 1925 г. А за какъв Константин говорят?
- Константин е брат на Жорж.
- Те ли казаха, че са братя?
- Те не са казвали нищо, обаче аз знаех. Като се установиха в Габарево, прибраха и Жорж, беше болен от туберкулоза и го чакаха всеки момент да умре. Предполагам, че го взеха да му продължат живота. Той им готвеше, заедно се хранеха, той им правеше салати. И аз, уж малък, но викам на мама: Абе, майко, ама той нали е болен от ТБЦ, ще ги зарази”. “Няма, майка, да ги зарази. Той, докторът, знае как да се пазят”. Как изглеждаше Жорж? Вървеше изправен като топола, елегантен. Беше спретнат, много обичаше да се стегне, избръснат и с едно малко кученце, черно, малко по-голямо от кокер. Не знам дали го донесе.
- Но те са имали много кучета през годините, нали?
- Не, след туй имаха две кучета. Един Рекс и един Цезар. Умряха от болестта гана и едното куче е заровено в двора на здравната служба. Ние като малки се въртяхме около Жорж, той пък идваше у дома за мляко, картофи, за каквото стане нужда. Веднъж чух дядо да си приказва с доктора и тогава разбрах, че Жорж имал брат в Цариград, в Турция. Какви са били тогава отношенията между турското и нашето правителство, но не е била разрешена никаква миграция – изселване, преселване – нищо. Чух докторът да казва на дядо: “Дядо Вълчо, от теб искам да ми извадиш едно удостоверение от общината, че си възрастен, вече 80-годишен, нямаш мъжка работна ръка и имаш нужда от земеделски работник”. И с това удостоверение те направиха постъпки и на Жорж брат му Константин пристигна в Габарево. Трябва да беше около 1928 г. Жорж умря през 1930 г.
- И неговата фамилия ли беше Жудин? Да, Константин Жудин. Забравил съм вече, но мисля, че след смъртта на Жорж се повъртя още няколко месеца в Габарево и после постъпи на работа във френската легация в София.
- Но тогава не се говореше, че Жорж и Елеонора са брат и сестра?
- Не се е говорило и туй е абсурд. През 1939 г. моята сестра Лалка щеше да се венчава в София, беше сгодена за един софиянец. Нора изяви желание да кумуват с доктора. Но за деня на сватбата той беше възпрепятстван служебно и тогава Константин стана кум на моята сестра. Два-три дни след сватбата той ни покани на прием във френската легация. Имах щастието да съм на прием в посолство. От моята сестра знам, че Константин се е оженил за някаква шопкиня от софийските села, където по-късно е починал. Дали си спомням къде Нора имаше белег? На бузата и предполагам, че е от куршум. Другаде не знам, нали съм я водил на плаж край Тунджа. Обичаше да носи високи яки, защото вратът й беше по-дълъг.
- Били сте съседи, близки, на Вас какво е казвала за произхода си?
- За това пред мен никога не е говорила.
- Нищо?
- Не. Помня само понякога, като се разчувства, вика: “Марин, Марин, аз съм къпана в златно корито. Около мен са се въртели три-четири камериерки”.
- И никой не я е попитал: коя си, що си?
- Но тя не би казала. Предполагам, че се е изповядала на майка ми, защото Нора умря в нейните ръце; те и двамата с доктора умряха у дома. Защото той, горкият, за толкова години служба не можа да спечели да си направи една стая.
- В смъртния акт на Нора пише, че данните за нея сте ги дал Вие.
- Не мога да си спомня.
- Служителят в кметството е започнал да пише “рускиня” и отгоре е поправил на “полякиня”. Защо смятате, че Нора е полякиня?
- Аз не го смятам. Някои хора изхождаха от това, че тя нямаше симпатии към руснаците. В Габарево имаше руски емигранти, но тя ги отбягваше. Общуваха и си ходеха на гости само с три семейства. Едното от тях беше на д-р Бензиман, прочут хирург, който по-късно се изсели в Америка. Бензиман живееше в Казанлък, в къща над Розариума; в нея дълги години се помещаваше тубдиспансерът. Бензиман с жена си идваше в Габарево, а и те ходеха у тях. Другото семейство, на д-р Нечаев, живееше в Шипка. Бяха само мъж и жена и много отдавна умряха. Бяха бездетни и предполагам, че в Шипка едва ли има някой, който да си спомня за тях. Ходеха си на гости и със семейството на казанлъшкия аптекар Грънчаров. С други руснаци – не.
- Вие затова ли смятахте, че не е рускиня?
- Не, не от това. Просто тя говореше с някаква симпатия за поляците”.

Интересуваше ни този Константин Павлович Жудин. Не случайно и разговорът ми със сестрата на Марин Илиев – Лалка Ангелова (род.1919) започна именно с това кой е той (срещата с Лалка стана през септември на 1995).
- Константин Жудин работеше във френското посолство, но аз го познавах от дете, идвал е в Габарево при брат си Жорж. Аз се ожених в София през 1939 г. И тогава той кумува на сватбата ми заедно с Нора.
- Приличаха ли си?
- Не, Жорж беше по-смугъл, по-слабичък, с продълговато лице. Константин беше по-светъл, по-пълен. Съвсем различни бяха.
- Той през цялото време ли работеше във френското посолство?
- Работеше там още преди 1939 г.
- Каква е по-нататъшната му съдба?
- До моята сватба и няколко години след това не беше женен. По едно време майка ми беше дошла от Габарево и ми казва: “Знаеш ли, че Константин се е оженил за някакво младо момиче, като че ли от софийските села, което работело в посолството май като чистачка”. Константин е идвал у нас, идвала е при мен на гости в София и кумата ми Нора. Тогава той я вземаше само нея и отиваха някъде на ресторант или на театър, на концерт. Понякога и аз отивах с тях. Но никога не е ставало въпрос той самият откъде е. Докато бях в Габарево, повечето време прекарвах при нея, тя ме гледаше. Бях й като дъщеря. Когато е дошла в село, е казвала на майка ми, а по-късно и на мен е казвала, че е имала дете и че е било момиченце и ако е било живо, щяло да е на моята възраст. И понеже са живели до нас, една ограда ни е делила, ме е обикнала много още от малка та до голяма и когато се ожених, ми стана кума.
- Как изглеждаше Нора?
- Беше висока, слаба жена и с висок врат, затова винаги носеше шалче, шарф. Винаги беше накъдрена, начервена, поддържаше си лицето. Ръцете й бяха с маникюр, имаше дълги пръсти. Руси коси и бяло лице – това беше Нора.
- Помните ли белега?
- Беше на бузата. На шията нямаше никакъв белег, защото през лятото ходехме на Павел баня да се къпем. Щях да видя някакъв белег. Нали спях при нея, тя се съблича пред мен, нямаше ли да го видя този белег. Вкъщи стоеше по цял ден по нощница. Белегът беше на бузата й – хлътнало, сбръчкано. Никога не е говорила за него. Тя за себе си нищо не говореше. Единственото нещо, което е казвала пред мен няколко пъти, че е от смесен брак – поляци и руснаци. Имаше кандило, икони на Св. Богородица. И че нейна леля е пушела много, вземала опиати и тя покрай нея се научила да пуши и да взема опиум от малка. Тя си го държеше в една кутийка от халва с капак и ако изсъхне много, отреже на две картоф и го пъхне в кутията, за да стои влажен. Откъсваше си от него като дъвка едно парченце и го гълташе с вода. Ако забравяше да го вземе надвечер, ставаше меланхолична, неузнаваема, защото сигурно му минаваше действието. “Ох, Лалче – казваше, – щях да забравя да го взема”. Много пушеше. Сега казват, че е свирела на пиано, но не е пеела. Не е вярно, защото до 9 септември 1944 г. и тя, и докторът пееха всяка неделя, на всеки празник в хора на черквата, а нас ни водеха там под строй. Диригент им беше един руснак, землемер, техник на Габарево, който работеше в общината, даваше линия на хората да си строят къщите. Те пееха в черквата на балкона.
- От доктора имате ли запазени някакви документи?
- Нямам никакви. Тук са го подложили на изпит. Не са му вярвали, че е лекар. На изпита знаете ли какво му се е паднало? Когато отиде в едно населено място, по какво ще познае, че има епидемия? Той отговорил, че ще отиде на гробището и щом има много пресни гробове, значи има някаква епидемия.
- Коя година смятате, че са дошли?
- Мисля, че през 1922 г. Имало е някакъв Митрофан, който е бил като ординарец на доктора, защото докторът е бил военен по време на революцията и Митрофан му е бил като прислужник. Той пазаруваше, той готвеше, той палеше печката – циганите насичаха дървата, а той ги вземаше от сушината. Сервира, мие съдовете.
- Брат ви Марин казва, че Жорж е бил елегантен.
- Понеже слабичък такъв, винаги облечен чисто, спретнато, ходеше с една шапчица, нещо подобно на еврейските – едно мъничко, закръглено, плетено на различни редчета. Не съвсем като еврейско, малко по-дълбочко. Сигурно си го е имал, носел го е със себе си. Беше туберкулозен, но докторът казваше, че не е бацилоносител. Кашляше много. Казваше, че като са дошли от Русия, дълго време са били на о. Лемнос в Гърция. Това го помня много добре, защото го е споменавал много пъти. И там са продали накити, всичко за един хляб и са останали без нищо, когато дошли в Габарево.
- От Нора не са ли останали накити?
- Нищо. Тя се обличаше много хубаво, шиеше си хубави тоалети. Майка ми (Анка Илиева Вълчева – бел.авт.) беше шивачка и й шиеше. За Нова година ще си ушие една кадифена черна рокля, без да е рязана в талията, а долу с един волан, скроен на верев, което стои много хубаво. И много ходехме по планината, по горите на разходка за люляци, за гъби, за цветя. Като узреят черешите, а ние имахме на една нива дива череша, ходехме с нея да берем от тези дребнички, чернички плодове. Помагах й да чистим костилките и от тях вареше сладко, но не за черпене, а го използваше да правим с него варенки. Това е руски специалитет сутрин за чая. Изреже едно кръгче от разточеното тесто с чашката и сложи от сладкото, прегъне го на две и го притисне по краищата и то става като защипано. Когато кипне водата, тя ги пуска вътре, като знае колко трябва да се варят. След това с решетъчна лъжица ги изважда в една голяма купа и ги залива със запържено масло и сипва на всеки в чинията.
- Нищо ли не е говорела за мъжа си?
- Никога нищо. Само за детето. Това е казвала, че ако е живо, ще е на моята възраст, а аз съм родена през 1919 г. Когато през 1924-25 г. решили да купуват пианото, нямали пари. Тогава моят баща е бил на хубава работа и им услужил с пари, за да го изпишат и после са възстановили парите. Не бях още женена, а тя все казваше: “Лалче, пианото ще е на твоите деца”. Когато родих първото си дете, тя беше болна и вика на доктора: “Петрушка, ти ще кръстиш на Лалчи детето, както искаш”. Тогава той написа четири имена на листчета: Вяра, Нина – на сестра му, Елена – имал такава приятелка и Любов. Свещеникът в Габарево не се съгласил с името Любов, казал Любка или Люба. Тогава докторът му отговорил: “Отче, я вижте какво пише в календара: Вяра, Надежда, Любов и майка им София”. И тогава записали дъщеря ми Любов. А малката ми дъщеря тя кръсти на своето име Елеонора.
- А къде са се срещнали с доктора?
- Знам, че са се намерили в Габарево. И тогава са се оженили. Последните години тя много заболя. Решили да я приберат у нас, за да бъде по-лесно на майка ми да я гледа. Докарват я сутринта и вечерта е починала. Докторът умря точно десет години след нея. Дали си приличаха Жорж и Нора? Не, не си приличаха. Не беше възможно да й е брат. Ако вие имате брат и той е болен, а вие сте здрава, нямаше ли да му помагате в домакинската работа, поне за готвенето. Всичко вършеше Жорж, значи не е й никакъв брат. Е, вярно, те са се криели и не са се издавали. (От какво са се криели Лалка не казва – бел.авт.) Майка ми може да е знаела повече, но не е смеела да каже пред нас. Беше опасно. През време на войната се събираха разни руснаци емигранти белогвардейци да се бият срещу Русия в полза на Германия. Нора ходи през 1936 г. в Германия. Стоя една година. Лалю Колев беше търговец на розово масло, жена му беше немкиня и живееха в Германия. И като идваше всяко лято, германката Елка и Нора дружаха двете. Заведоха я и там да им рисува картини. Стоя цяла година при тях, но беше разочарована; не беше много доволна от гостоприемството им. След войната Елкини отидоха в Америка и оттам й пращаха колети с бельо, конци за бродерия, лакомства, акварели и маслени бои за рисуване.
- Добре ли се чувстваше на село?
- Все пак като чужд човек някои хора я гледаха с любопитство. За онова време да пуши една жена беше много, а и тя се обличаше с панталон и ходеше така до магазина.
- Но защо толкова са криели миналото си? Не ви ли е казвала какъв е бил баща й – граф, княз?
- Не, не, но че са били много богати и че имали прислуга. Но за майка си – нищо. За леля си казваше, че от нея е научила да взема опиум и да пуши. Като малка ме къпеше в коритото, обядвах с нея след училище. Когато пуснаха влака, всяка вечер ходехме на гарата да посрещаме влака и на разходка. Най-напред са живеели до нас, после са наели по-хубава къща със самостоятелен голям двор почти в центъра на селото – двуетажна, на Урумови. Като направиха здравната служба, отидоха в нея. Там беше по-близо до гробищата и през лятото с кофи, с лейка отивахме да поливаме гроба на Жорж. Редовно ходехме, имаше цветя, пейка, дървена ограда с вратичка. Нора поддържаше гроба на Жорж.
Започне нещо да рисува, запали се, има желание, но не го довършваше (показва ми рисунка, на която Нора е нарисувала Хаджи Димитър със самодивите, сабята на две строшена и пушката, но недовършена. На друга рисунка е изобразен рицар и полската дума krzyzak, което означава член на немски рицарски орден – (бел.авт.) Докторът беше запален иманяр. От София идваше един възрастен човек – Гюро Николов и с него обикаляха. Този човек спеше в нашата плевня и се хранеше при Донка Кръчмарката, където му плащаше докторът. Този Гюро Николов му беше дясната ръка, с него ходеха по Тунджа, по ниви, по гори, по Балкана да търсят вода, заровено съкровище със специални вили (багети – бел. авт.)
Къде бяха гробовете на Нора и Жорж? От рова до техните гробове нямаше други. Под тях имаше, дори бяха заровили едно германско войниче, което пада с танка си, когато преминава по каменен мост над Тунджа и мостът се срутва. Загива и го погребали в Габарево. Към шосето нямаше други гробове. След него бяха гробовете на Жорж и на Нора. Една журналистка ми каза: “Но как така един слуга да заровят до една такава дама!” Казах й: “Че защо, те не са го третирали като чужд, той им беше като свой, нищо че вършеше черната работа”. Борът е при главата на Жорж, а гробът на Нора е на север от бора. Нямаше паметници, имаше само дървени кръстове и нещо като шкафче, в което палеше кандилце. Вечер носехме вода от здравната служба, където имаше кладенец. Нищо не е говорила за Жорж, но когато той умря, тя се облече в траур. Но, ако й беше брат, поне малко щеше да му помага. Беше страшно надарен човек и се раздаваше на хората – и тя, и докторът. Не бяха никак алчни. Правеше ми кукли. Купуваше само главата, а ръцете, краката, роклята ушиваше сама. И какви плитки, каква само шапка й беше направила – от тюл, картон и тел.

Пред храм паметника в Шипка - септември 1928 г.

Две години след срещата ми с Марин Илиев (той почина през 1997 г.) и със сестра му Лалка, потърсих в Казанлък дъщерята на Марин, г-жа Мариана Илиева. Когато й споменах, че в нашето изследване липсва нещо много важно, а именно снимка на Жорж, който по нашата хипотеза би трябвало да бъде царевичът Алексей, г-жа Илиева донесе стар семеен албум, за да ми покаже снимка, на която е Жорж. Бях чувала, че има такава фотография, на която са докторът, Нора и Жорж, снимани пред Храм-паметника в Шипка. Някой неумело беше залепил цялата фотография върху първия лист на албума и ние, нетърпеливи да видим дали отзад няма нещо написано, започнахме да я отлепваме с риск да я повредим. На снимката веднага можеха да се разпознаят д-р Алексиев, Нора, до нея Константин (него познавахме от снимката като кум на сватбата на Лалка). Младият мъж, предпоследен на реда, беше Жорж такъв, какъвто го описваха старите габаревци: “болезнено слабоват”, “жълт като стъкло”.
На снимката Нора изглежда наистина като принцеса с рокля от лека материя на волани до средата на коляното, с наметка от кожа на раменете. Ръцете й са голи, в лявата ръка, положена на гърдите, стиска нещо. Шапката й с дълга лента е в ръката на доктора. И прическата! Неизменната прическа на Нора с бретона над веждите и с подвита край ушите коса. Това бретонче, от което тя не се отказва до края на живота си. Истина е, че прическата е нещо твърде постоянно у всяка жена. Когато гледахме снимките на фамилията Романови, а те са се снимали много, единствена Анастасия от четирите сестри (Олга, Татяна, Мария) носи подстригания на същата височина бретон.
Вторият отляво на доктора и последният в редицата са белогвардейци. Вероятно габаревската група – докторът, Нора, Константин и Жорж са гостували в Шипка на познати, пребиваващи във Военноинвалидния дом, построен и издържан със средствата на руски емигранти. Той се намира на около 500 м. от Храм паметника.
Какво обаче ни очакваше на обратната страна на снимката? Прилежно, със своя обработен почерк, Нора беше написала имената на всички от снимката:

 

1). Д-ръ П. А. Алексиевъ
2). Пор. С. Н. Абрамовъ
3). М-r Ника Павловъ
4). М-me Н. А. Алексиева
5). М-r К. П. Жило
6). М-me О. Н. Павлова урж. Пушкина
7). M-r Г. П. Жилин
8). Полк. М. Л. Ревуцкий
9). Нашъ любимый песъ “Рексъ”

с. Шипка Сентябрь 1928

 

Интересното тук е, че Константин Павлович Жудин, петият отляво надясно, през 1928 г. по написаното на снимката носи фамилията Жило. За него Марин Илиев казва, че по молба на доктора неговият дядо изважда удостоверение от общината, че е вече възрастен, а има нужда от земеделски работник. Този документ е послужил пред властите (у нас или в Турция) Константин да бъде изтеглен в България. Той, по думите на Марин Илиев, бил брат на Жорж и в неговото семейство го знаят като Жудин, който след смъртта на Жорж през 1930 г. се повъртял в Габарево, а после постъпва на работа във френското посолство в София. През 1938 г. става кум на неговата сестра Лалка. Според тях двамата Константин и Жорж не си приличат. Жорж е по-смугъл, по-слабичък, с продълговато лице. Константин е по-светъл, по-пълен. Според Лалака, те са съвсем различни. Марин Илиев от своя страна е сигурен, че са братя, макар Константин и Жорж никога да не са споменавали подобно нещо, имайки вероятно предвид, че двамата са носили една фамилия – Жудин. Предпоследният в редицата е Жорж Павлович Жудин, но
г-жа Нора е записала M-r Г. П. Жилин. В регистъра за починалите от 1930 г. в Габарево е записано: “Георги Павлович; акт 17, 28 декември 1930 г., род. Екатеринодарь, 30-годишен, без занятие, поданик – руски, народност – руска, вероизповедание – източно православно, починал от туберкулоза. Умрелият е законнороден син на Павел Стефанов, 68-годишен, жив, и на Александра Сергеевна, 60-годишна, жива”.
С номер 4 на снимката е записана M-me Н. А. Алексиева. Известно е, че тя винаги – в писма, на снимки предпочита да се подпише със съкратеното Нора, вместо Елеонора. Изкушаваме се да прочетем Н. А. Алексиева така: Н(иколаевна) А(настасия) Алексиева.
Тръгнахме по версията на доктора, че Нора е дъщеря на граф. Името му би трябвало да бъде Алберт Крюгер, живял в Петербург. Това име в 82-томния руски “Энциклопедический словарь”, издаван в Санкт Петербург от 1890 до 1904 г., не можа да се открие. Изключено е в подобна авторитетна енциклопедия, чиито 82 тома са издавани в продължение на 14 години, да липсва името на петербургския граф. Алберт Крюгер.
Но ако търсим някаква връзка с името Алберт, намираме я в саксонския херцог и сакскобургготски принц Алберт (1819-1861). В 1840 г. той става съпруг на английската кралица Виктория, която е прабаба на принцеса Анастасия. Така че защо в измисленото си име Анастасия да не сложи като бащино името на прадядо си? От прабабата, кралица Виктория, идва страшната болест хемофилия. В следващите поколения тя се носи от майките, но от нея страдат синовете. Царевичът Алексей носи болестта хемофилия. За началото на XX век тя е неизличима и носителите й рано умират. За Жорж габаревци си спомнят, че бил “жълт като стъкло”. Д-р Алексиев казва, че е туберкулозен, но и на малкото момче Марин Илиев му прави впечатление, че г-жа Нора и докторът не се пазят от “бацилоносителя”, при това той им прави салатите, готви им. И тъй като Нора, която е здрава, не му помага в домакинството, Лалка заключава, че той не й е никакъв брат.
През 2001 г. в Шипка се срещнах с Гунчо Каназирев (род.1912), на когото показах снимката, оказа се, че познава Павлови: “Имаха един син, бащата на малкото момченце Ника. Той беше фотограф. Сигурно той е направил снимката. Младата жена е майката на Ника. Във Военноинвалидния дом живееха дядото Павлов, бабата, бащата и майката на Ника. Старата казваше, че е от Пушкинския род. Бях обущар и им ремонтирах обущата. В Шипка дойдоха през 1918 г. Хиляди души идваха, измряха. Те бяха инвалиди – без крака, без ръце. Като ги разбиват болшевиките, напълниха света. Низшите по ранг живееха по 10-15 души в стая, а висшата аристокрация отделно, имаха и прислуга. Бяха хора на живота, имаха пари. Павлови живяха в Шипка до 1936-37 г. След това заминаха за някъде”.


ОПИС НА СНИМКИТЕ

1. Семейството на император Николай II, вдясно принцеса Анастасия
2. Елеонора Албертова Крюгер
3. Портрет на император Николай II, императрица Александра Фьодоровна и царевича Алексей
4. Георгий (Жорж) Павлович Жудин
5. Сватбена снимка на Лалка (София, 10 октомври 1939 г.) Кумуват г-жа Нора и Константин Жудин (по това време служител във Френската легация)
6. Пред храм паметника в Шипка – септември 1928 г.
7. Имената от обратната страна на снимката от Шипка, написани от г-жа Нора: 1. Д-р П.А. Алексиев; 2. Пор. С.Н. Арамов; 3. M-r Ника Павлов; 4. M-me Н.А. Алексиева; 5. M-r К.П. Жило; 6. M-me О.Н. Павлова, урж. Пушкина; 7. M-r Г.П. Жилин; 8. Полк. М.Л. Ревуцкiй; 9. Наш любимый пес Рекс