СЛЕД ОВИДИЙ
превод: Ваня Ангелова
СЛЕД ОВИДИЙ
Боров цъфтеж на зората.
Снежинка първа в небето.
Тя няма да стигне до сивата земя.
Нали такава е съдбата на нейните предшественици…
Такава, каквато трябва да бъде.
Молитва на устата.
Вечеря на масата.
Фантомна болка на душата.
Някой хвали.
Друг ругае.
Звездата е като лампада.
Снежинката е
вече сълза…
Снежинката е вече мъгла.
Струва ти се, че я няма.
Снежинката е като душа.
Облаче, лед, вода…
ЦИГУЛАРКАТА
Над тежката река танцуват туист
две мъртви октомврийски листа.
Аз съм влюбеният в цигуларката пианист -
вървя към нея в бял пуловер.
А тя свири нещо неземно по такъв начин,
че забравих реката и листата…
Така че аз все още съм поет, вероятно вечен ексцентрик,
който няма свой дом.
Гледам цигулката, цигуларката, разстоянието
между кафявите й очи и роклята,
струните, крилатите й ръце, тъжния воал…
Нежна миризма на речна зеленина…
Божественият Космос тук звучи на нервите на струните.
Бяла болка става светлината на света,
която през душите, телата и сълзливата обвивка
стопля, както и диханието наше, вятъра.
Зад вечерните прозорци има звезди, листа…
Златее се лъкът като рибка.
И докато целува цигуларката, пианистът
хвърля върху цигулката белия си пуловер.
***
Защо плачеш?
Защото падат листата?
Те не плачат.
А ти защо го правиш?
Изгубеният лебед се моли на ятото,
което толкова красиво лети в тъмнината.
В света е тежко.
На света му е трудно с нас.
А скоро и снегът ще прегърне и двама ни.
Старата вишня е със спомените на монахиня.
Сянка от паяжина.
Усмивките на тревогите.
В нощното небе се дави вечният писък.
И ние двамата над морето стоим.
А някъде далече, някъде много далече
зората безпътно пада в мъха.
Есента е за всички.
Иска ти се да плачеш.
Детство… гнезда…
Слънцето изгрява…
Но не е необходимо да прегръщаш лебеда.
Нека лети.
Всекиму своето.
За всички ще запеят увехналите камбанки.
Ще замре нечий златен часовник.
А защо ни е есента?
Отцелувахме се.
А листата…
Листата са писма от Бога.
БОРЧЕТО
Зазвъня над света нечие слабичко борче.
Вълците се опиваха по нощите с боров сок.
Совата се люлееше, летеше в пророческите сънища,
държейки земята със своите високи корени.
Ветровете се начупиха.
Смолата потече жива.
И беше топло да погледнеш скитащия бор.
Чайките се молеха и се пасеше ясната трева.
Поетите в кръчмите не вземаха ресто.
Борът растеше, обичаше, цъфтеше, свистеше,
страхуваше се от златото… , от себе си и от подземните писъци.
Боровото връхче беше обърнато с лице към трапезата,
в свещената вода отразявайки вечния си образ.
Настана време, което за всички някога настава…
Да гориш, да летиш, или да паднеш и торф да станеш…
Само да се сбъднат мечтите му, само мечтите му да се сбъднат…
И шишарката падна
на земята
с богатия хумус.
***
Всъщност всичко е просто:
фатално си приличат ковчегът и люлката.
И е ясно:
бялата врана винаги е в черния списък.
Сянката на Млечния път е Днепър -
някъде там става солено.
Някъде тук е Неговото ребро -
нейното лоно.
В крайна сметка всичко е просто:
героите са обичани от Юдите.
И купата със супа.
А истинските стихотворения
са посмъртна бележка.
***
Море.
Нощ.
И глас на делфин.
Трепет на безименна звезда.
Твоето тяло, звънко и голо,
е отрицание на тъмнината.
Органично и органно в жилите
соленеят издишването и вдишването.
На сърцата криле биха израснали,
но нали нашите сърца са от вода.
Ние оставяме следи в морето.
Аз съм муза и муза си ти.
Разпъваме и възкресяваме
нашето тяло, плътно като мед.
Ето така… по този начин… и по-високо…
Вълната се пени и ни понася.
Ние сме Животът!
От морето сме излезли.
Близо до морето всичко ни е позволено.