Георги Стойков

Изкача ли се на Рудината - отмалял и задъхан - земята под краката ми заповядва: седни! Рухвам на колене, с премрежени очи поемам дъх да успокоя сърцето, защото то - клетото - вече се е сгърчило болезнено. Но това е моментна слабост.

Ритъмът скоро се възстановява, кръвта се отлива от лицето и то е вече забружено и парещо. Само очите остават широко отворени и учудени - това ли есветът, който ни изгаря със скръбта на спомена дори в сънищата?

И пак нещо се пробужда в лявата гръд, но сега на помощ идва вятърът. Той тича от усоето към мен, с нежна ласка обърсва лицето и набилата влага под клепачите, и хлапашки вика: гони ме! Лесно е да се каже гони ме!, но де ги нозете, ветре гороломни, де ги? Ти ме помниш бърз като тебе и силен като тебе.

Помниш ме безгрижен и смел като тебе. Вече не съм. Върви си по широкия свят по живо, по здраво, а аз ще докуцукам до усойната гора и ще приседна да почина на столетния дъб, който твоите бури и светкавици лани изтръгнаха с коренищата и го проснаха до глухата, влажна долчина…

Но преди това ще погледна ширналия се наоколо свят. Селото ще погледна, спотаило се в низината като детенце в скутите на майка си. Широка, просторна е низината, а селото оттук изглежда малко като шепа.

Къщите са еднакви, скрити в зеленото море на овошките и в далечината приличат на кошери, разхвърляни по злачна поляна. И само кубето на църквата дето блести!

Запомнил съм тате: стои в края на нивата с набола брада, с керемидено лице като узряла пшеница, с разгърдена бяла риза, под която се чернеят къдрите на косматите гърди. Щом захване изгревът и кубето на църквата заблести, тате пуска копралята до ралото и широко се кръсти. И сега се питам: на какво се кръстеше тате? На позлатеното кубе или на слънцето?…

Моят Вит ще погледам, ветре, защото, както без тебе пъпките на дърветата не се разлистват пролетно време, така без неговите води не може да има живот в тази плодородна долина.

Като огромен смок-млекар се промъква Вит през Боазката теснина и намерил широко и равно, отдъхва и се разлива спокойно, сякаш тук ще векува; под Калето прави вир с врътлеци и гамки, в които се къпят нощем само самодиви; покрай селото се чупи зигзакообразно като войнишка траншея, сякаш да го брани от врагове-опустошители; и само на две места е оставил плитки бродове, да свързват селото с къра и да минават колите и добитъка на стопаните.

Умна река! Откакто свят светува само дава на хората. Витската черна мряна е гъвкава, както би се изразил Ангел Каралийчев, като ъгленско момиче. Сомовете са кротки като прасета - галиш ги по гърба, галиш ги дорде пъхнеш ръка в устата и впиеш нокти в хрилете…

В тази ранна пролетна утрин аз съм сам на този връх и въпросите, на които сърцето иска отговор, идват не с вятъра, който мина и замина, а от земята, черната, дето са ровили с дървени рала деди и прадеди, дето са ечали хлопки на стада, дето са пищели гайди и кавали на сватби и кръщенета, и дето скръбно са оплаквали млади жени и незнаещи годините си старици над гробовете на синове и дъщери.

Земьо майко, памет наша, съкровище наше, тайна наша, благословена наша! Ти всичко знаеш и всичко можеш. Само дето не можеш дума да редиш, земльо!

…Някога по тези обли хълмове и кипнали долини, легнали под слънцето и вятъра от Осъм до Огоста, господарували куманските боляри Дърман и Куделин от царството на Иван Шишман.

Като ехо от това далечно минало единият е оставил името си на моето родно Дерманци. А после идва дългата безкрайна нощ на робството, пълна с легенди и предания, кои от кои по-страшни и по-героични.

Аянин на Довешката кааза бил някой си Панчоолу - потурчен българин от западните покрайнини, доведен и отгледан от един ловешки първенец.

Умен и решителен, надарен с великанска физическа сила, той застава начело на турци, българи и помаци срещу кърджалийските набези по нашия край в последните години на осемнайстия век.

През 1799 г. пресреща край село Катунец и Беглеж идващите от Плевен кърджалии и ги разгонва.

На следващата година плевенските турци подбудили кърджалиите, под водачеството на Рустем ага, отново да нападнат Ловеч. За този бой някой си Менко, от село Лесидрен, години наред разнасял по села и махали следната песен:

Събират се, джанъм, нане ли,
всички помаци.
Всички помаци, нане ле,
по река Панега.
По река Панега, нане ле,
по река Вита,
по река Вита, нане ле,
и по Калника.
Събира ги, нане ле,
този ми Панчоолу,
та да ги води, нане ле,
на града, на Ловеч.
Там ще се бият, нане ле,
с този Рустема,
с този Рустема, нане ле,
под града, под Ловеч.
Под града, под Ловеч, нане ле,
под Кошут тепе…

По-късно същият този Панчоолу става един от най-големите владетели по долината на река Вит. И върхът, на който сега съм коленичил, бил негово владение.

Той имал безчетни стада добитък, разпределени по видове и по възрасти. Над “Шульовец” - един студен приказен извор - бил пчелинът му.

Тази местност и досега носи името “Пчелина”. Яловият му добитък пасял в местността “Търсевица”. Селяните я наричат “Яловар”.

Козите на Панчоолу бръстели по Рудината. Оттам се родило името на местността “Козарника”. Пърчовете му били залъчени далеч на юг, към торошкото, по обширните ливади, които и до днес носят името “Пърчовица”.

В годините на детството, през дългите студени зими, сгушен в скута на баба край бумтящата печка, слушах с неописуем страх простите й слова за Панчоолу:

“Прадядо ти Стойко бил момче като тебе. Връщал се един ден с колата от колибата. Срещнали го турци, харесали воловете и го подбрали с тях. Дотичали хора и казали на майка му. И тя, както слугувала, тръгнала да ги стигне. Тичала, тичала цяла нощ и осъмнала под конака в Ловеч. Било зима, а тя от тичането си затрила цървулите, та стигнала в Ловеч боса. Налитала тя да влезе в конака, но заптието не я пущало, блъскало я с пушката. Най-сетне тя си дернала ризата на портата и викнала, та разцепила Ловеч: “Панчоолу, Панчоолу, господ да те убие, Панчоолу!” Той чул, надникнал през прозореца и заповядал да я вкарат при него. “Къде си тръгнала в този сняг боса, ханъм?” - попитал. “Върни ми сина и колата, ефенди, рекла тя, и ще ти сторя курбан”. “А ако не ги върна, какво ще ми направиш?”- засмял се той. “Бял кон ще купя за десет гроша, в Тетевен сабя ще ми изковат за двайсет и с комитите ще тръгна главите ви да режа” - отвърнала тя. Пуснал Панчоолу прадядо ти Стойко, заповядал да върнат колата с воловете на жената, обул я със здрави цървули и топли чорапи, дарил я със златна пара и се провикнал: “Върви си, делийке, поживо, поздраво!” Оттогава лала ти Стана станала баба Делийка, а родът й до ден-днешен - Делийския…”

И отново се задава вятър от усоето. Тича насреща полудял, побеснял, ще ме грабне и ще ме вдигне в облаците. Добре, ветре. Да бъдем в облаците!

Гледам пролетните влажни облаци, сгърнали по небесната ливада като тънкоруно стадо и, о Боже, с опален кривак на рамо виждам след тях да крачи прадядо ми Стойко…

“Той беше дребен човек. Абе, дребен! Е, па овчар беше. Лятно време ходеше по бяла риза, без потури. Дълга риза - до коленете. Обичаше живота много. И пушеше, и пиеше. В село слизаше рядко. Но слезеше ли, по два дни и две нощи пиеше в кръчмата на Петко Лашов… Какво после? После си отиваше на колибата при овцете… Не, не беше набожен. Е, кръстеше се на всяко ядене. То е заради хляба…”.

Тези думи съм слушал от татко. Дядо му го отгледал. Баща си не помнеше. Осем деца били, шест умрели. От какво? Че кой знае от какво? Баща му бил на война. Бил ранен тежко пред Люлебургаз. Върнал се в отпуск и умрял още щом стъпил в двора си.

Всички били на нивата, жънели. А вечерта като се върнали, намерили го полегнал върху едно чердженце под черниката на сянка и напълзян от мравки и буболечки…

По-късно, когато ми дойде на ум да записвам тези неща, моята майка като спираше да плете, и захапваше края на шиша, със занесен поглед и тих глас редеше:

“Дядо ти Герго е бил едър и хубав. Той е шиел най-хубавите дженки и потури в село. Чичо ти Васил на него се е метнал. И по прилика бие на него. Дядо Герго е бил табиетлия и не е обичал много да приказва. Да пие? В устата си не турял ракия!… Голям черковник бил! Баба ти Ненка? Баба ти рядко ходела на черква. Постеше, ама в черква не ходеше. Иначе думата й не се трошеше. На деветдесет години ходеше изправена. А на младини е била като болярка”.

Догаря залезът и хълмът, дето някога бяха колибите на нашия голям род, тихо се топи в сумрака на идващата хладна вечер. Кога мина денят? Кога се изтъркули животът? Кога бяха живели всичките тези хора, към които ме върна споменът?

Колко безкрайно дълго е времето и колко трагично къс е човешкият живот!

Гледам изоставения, тревясал път, който излиза от усоето и все ми се струва, че ще изчаткат копита на бял кон и върху него баба Делийка със сабя, изкована от тетевенски майстори за двайсет гроша, ще се надигне на стремената и гласът й ще разцепи Ловеч: “Панчоолу, господ да те убие, Панчоолу!”

Все ми се струва, че по пътеката, която се спуска от хълма, притисната от зелени кукурузи, ще се белне ризата на прадядо ми Стойко, който се връща от кладенеца на Стоките. С бъкел на рамо, с бяла коса, с бяла брада, с бяла риза до под коленете, защото е лято и той е без потури…

Към мястото, където беше церът, се страхувам да погледна, защото дънерът е легнал като умрял човек…И изведнъж виждам баба: на деветдесет години е, а върви изправена, облечена в черно, защото е заровила в земята шест деца, и само на главата й блести златна корона, като на болярките…

Нещо ме хваща за гушата. Стиска ме безмилостно и сърцето започва да тласка кръв за двама. Кръв ли? Това са виковете на онези, които са ходили преди нас по тази черноземна витска земя, които са се смели, тъгували са, любили са, пищели са по гробища.

Тези викове идват от земята, те са съхранени в нея и ни се обаждат с гласовете на най-милите ни, да ни питат как живеем и щастливи ли сме.

И си мисля, ако не са тези гласове да ни стряскат от време навреме, кураж да ни дават, но и да ни напомнят, че сме краткотрайни гости на тази вечно млада земя, на която идваме не да вземаме, а да даваме, щяха ли хората да са такива, каквито са днес?

Щяха ли, ветре?